Определение № 4241 от 08.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2871/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ), представлявана от председателя на управителния съвет, чрез пълномощника си юрк. Корфонозова, против определение № 1010 от 30.01.2024 г., постановено по адм. дело № 849/2024 г. по описа на Върховния административен съд. Излагат се доводи за неправилност на определението поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Прави се искане за отмяната му и за разглеждане на подадената частна жалба по същество. Ответникът - ЕТ „Н.-Н. Колев-С. Колева” не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия, приема частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната жалба на Агенция "Пътна инфраструктура" против определение № 2245 от 07.12.2023 г., постановено по КАНД № 957/2023 г. на Административен съд - Плевен, с което е спряно производството по делото до приключване на производството пред Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-61/2023 г. За да постанови този резултат и да прекрати производството по делото, тричленният състав приема, че частната жалба е насочена срещу акт, който не подлежи на съдебен контрол. Позовава се на изричната разпоредба на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, която предвижда изключение от правилото за обжалваемост на преграждащите актове по чл. 229, ал. 1 АПК, каквото е определението за спиране. Излага съображения, че доколкото решението на СЕС има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България, а не само за съда, отправил запитването, забраната за инстанционен контрол обхваща както случаите, в които съдът спира висящо дело поради отправяне на преюдициално запитване, така и случаите, в които спирането е на основание отправено от друг национален съд на същата или друга държава членка преюдициално запитване по аналогични или сходни правни спорове. Приема, че спирането на производството е пряка последица от правомощието на съда да отправи преюдициално запитване до СЕС, а съдебният състав, пред който са поставени правните въпроси, предмет на преюдициално запитване по друго дело, има същите правомощия като състава на съда, който вече го е отправил. Определението е правилно. От данните по делото се установява, че пред Административен съд - Плевен като касационна инстанция се обжалва решение № 484 от 19.10.2023 г. по АНД № 1622/2023 г. на Районен съд - Плевен, с което е потвърден ЕФ № 8504496623 на АПИ за налагане на имуществена санкция в размер на 2500 лева на ЕТ „Н.-Н. Колев-С. Колева” – В.Търново на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр. чл. 179, ал. 3б ЗДвП за нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП – незаплатена пътна такса от тежкотоварен автомобил по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗДвП. Касационното производство е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, като съставът на административния съд констатира, че пред СЕС е образувано дело С-61/2023 г. по отправено с определение от 31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. на Административен съд - Хасково преюдициално запитване за тълкуване на нормата на чл. 9а от Директива 1999/62 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, дали предвиденото в този член изискване за съразмерност на установените наказания за нарушения на националните разпоредби, приети по тази директива, не допускат национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение че е предвидена възможност за освобождаване от административно-наказателна отговорност при заплащане на т. нар. "компенсаторна такса". Касационният състав посочва, че отговорът на поставения въпрос е относим към делото и с него ще се определи дали предвиденото в чл. 179, ал. 3б ЗДвП административно наказание, каквото е наложено на ЕТ, съответства на изискванието на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Определението за спиране безспорно е преграждащо производството по делото, поради което подлежи на обжалване с частна жалба. В случая обаче от тричленния състав на Върховния административен съд правилно е преценено, че е приложима разпоредбата на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, която изрично предвижда изключение от това правило. Според цитираната разпоредба определението на съда, с което делото се спира поради отправено преюдициално запитване, не подлежи на обжалване. Текстът не конкретизира дали изключването на инстанционен контрол касае само хипотезата, в която запитването е отправено от съда по висящото дело, чието разрешаване е преценено, че предполага съответното тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз (ЕС) или обхваща и случаите, при които вече има отправено преюдициално запитване от друг съд на държавата членка или от национален съд на друга държава членка от значение за разглеждания спор. Доколкото обаче решението на СЕС има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България, а не само за съда, отправил запитването, то правилно в обжалваното определение е прието, че забраната на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК обхваща както случаите, в които съдът спира висящо дело поради отправяне на преюдициално запитване, така и тези, в които спирането е на основание отправено от друг национален съд на същата или друга държава членка преюдициално запитване по аналогични или сходни правни спорове. Настоящият състав споделя извода, че спирането на производството е пряка последица от правомощието на съда да отправи преюдициално запитване до СЕС, поради което и друг съд, пред който са поставени същите правни въпроси, предмет на преюдициално запитване по друго дело, има аналогични правомощия като състава на съда, който вече е отправил такова запитване. Затова и определението, с което е извършена преценка, че произнасянето му е пряко обусловено от отговора по вече заявен преюдициален спор, също е изключено от обхвата на инстанционния контрол по силата на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК, независимо от основанието, на което е спряно съдебното производство. Необжалваемостта на определението за спиране в обсъжданата хипотеза се извежда от механизма на преюдициалното запитване и неговата цел, насочена към гарантиране на еднаквото приложение на правото на Европейския съюз от всички държави членки. Според правилото на чл. 629, ал. 3 ГПК съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на СЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. В решението по делото "Cilfit" (дело С-283/81) СЕС посочва, че националният съд, който е последна инстанция, не е обвързан от задължението да отправи преюдициално запитване, когато: - поставеният въпрос не е релевантен; - въпросът вече е бил разгледан/интерпретиран от СЕС; - повдигнатият въпрос е материално идентичен с въпроса, който вече е бил обект на преюдициално запитване по идентичен случай; - значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Дали в конкретната хипотеза са изпълнени посочените критерии и дали националният съд ще отправи преюдициално питане, е единствено в преценката на този съд. В този аспект интерпретацията на релевантните за спора факти може да налага преюдициалното питане да се отправи на всеки етап от развитието на казуса пред съда. Преценката дали преюдициалното питане е от значение за правилното разрешаване на спора се извършва от решаващия съд и с оглед критериите, въведени в решенето по делото "Cilfit", поради което не може да бъде предмет на контрол от националната горестояща инстанция, тъй като с питането е сезиран единствено СЕС и решението му ще има ефект за юрисдикциите на останалите държави членки. Приложимите национални процесуални норми следва да са съответни на принципите на правото на ЕС – еквивалентност и ефективност. Според принципа на ефективност националните процесуални правила не бива да са такива, че тяхното съблюдаване да прави невъзможно упражняването на правата на ЕС. Още повече, че въпросът, който вече е отправен от съответната държава до СЕС в процедурата по чл. 267 ДФЕС, може да възникне не само пред съдилищата на съответната държава членка, но и пред юрисдикциите на други държави. Затова СЕС не решава сам за себе си, когато постановява решенето си в процедурата по чл. 267 ДФЕС. Същото е необходимо на националния съд, за да може той да разреши повдигнатия пред него правен спор. Според нормативно установеното съдържание на преюдициалното запитване, посочено в чл. 94 от Процедурния правилник на СЕС, освен отправените до Съда преюдициални въпроси то съдържа: a) кратко изложение на предмета на спора и на релевантните факти така, както са установени от запитващата юрисдикция, или поне изложение на фактите, на които се основават въпросите; б) възпроизвежда съдържанието на приложимите в случая национални разпоредби и ако е необходимо - релевантната национална съдебна практика; в) излага причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо в главното производство. От анализа на чл. 94 от Процедурния правилник, а така също и от съдебната практика на СЕС следва извод за необжалваемост на определението за спиране, вкл. и в хипотезата, когато от друг съд на държавата членка вече е направено преюдициално запитване по идентичен казус. Противното би противоречало на въведеното от чл. 267 ДФЕС сътрудничество и с което държавите членки следва добросъвестно да се съобразяват (решение от 5 юли 2016 г., Огнянов, дело C 614/14, EU: C: 2016: 514, т. 19 и цитираната съдебна практика). Освен това целта на съдържащите се в актовете за преюдициално запитване сведения е не само да позволят на СЕС да даде полезни отговори, но и да дадат на правителствата на държавите членки, както и на другите заинтересовани субекти възможност да представят становища в съответствие с чл. 23 от Статута на СЕС, който трябва да следи тази възможност да се зачита предвид факта, че по силата на този член само актовете за преюдициално запитване се съобщават на заинтересованите субекти (решение от 5 юли 2016 г., Огнянов, C 614/14, EU: C: 2016: 514, т. 20 и цитираната съдебна практика). Безспорно, с оглед разделението на правомощията между националните юрисдикции и СЕС, не би могло да се изисква от запитващата юрисдикция, преди да сезира Съда да направи всички фактически констатации и правни преценки, които налага правораздавателната й функция. Всъщност е достатъчно от акта за преюдициално запитване да са видни предметът на спора по главното производство, както и основните последици от него, свързани с правовия ред на Съюза (решение от 26 ноември 2020 г. по дело C 787/18, EU: C: 2020: 964, т. 78). От практиката на СЕС е видно, че той може да откаже да се произнесе по отправено от национална юрисдикция запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 5 юли 2016 г., Огнянов, C 614/14, EU: C: 2016: 514, т. 21; решение от 23 ноември 2021 г., IS, C 564/19, EU: C: 2021: 949, т. 61 и цитираната съдебна практика). По-специално СЕС приема за хипотетичен, а оттам и за недопустим, отнасящ се до тълкуването на директива на Съюза въпрос с основанието, че запитващата юрисдикция не е определила на етапа на преюдициалното запитване дали разпоредбите на националното право, които са били тълкувани в съответствие с тази директива, са приложими с оглед на обстоятелствата по спора в главното производство. СЕС изрично посочва в това отношение, че фактът, че този въпрос би могъл да бъде релевантен, ако националният съд приеме прилагането на съответните национални разпоредби в разглеждания в главното производство случай, е без значение за преценката на допустимостта на въпроса (решение от 26 ноември 2020 г., Sоgеrd Fastigheter, C 787/18, EU: C: 2020: 964, т. 24 и т. 79—82; решение от 16 януари 1997 г., USSL no 47 di Biella, C 134/95, EU: C: 1997: 16, т. 16). Тази съдебна практика се прилага по аналогия в хипотеза, в която на етапа на преюдициалното запитване съответният съд не е определил дали регламентът на Съюза, чието тълкуване иска, се прилага за спора, с който е сезиран. В този смисъл необжалваемостта на определението за спиране на образуваното касационно производство във връзка с вече поставен от друг съд преюдициален въпрос от значение за делото ще съответства на целта на установения механизъм на преюдициалните запитвания. Този механизъм цели да гарантира, че правото на Съюза поражда едни и същи последици за всички държави членки и по този начин предотвратява различията в тълкуването му, което националните юрисдикции следва да прилагат. По този начин ще се гарантира и безпротиворечивостта на правото на ЕС, пълното му действие и неговата автономия, както и в последна сметка присъщият на това право характер, установен по силата на Договорите (дело С-561/19, Consorzio Italian Management, Catania Multiservizi SpA). Ето защо, като достига до извод за недопустимост на частната жалба срещу определението за спиране на производството по делото до приключване на производството по дело С-61/2023 г. на СЕС, тричленният състав постановява правилен съдебен акт, който следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав