Определение № 284 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. Ф. Е. срещу решение № 413 от 01.04.2020 г. по гр. дело № 2692/2019 г. на ПОС /Пловдивски окръжен съд/, VІІ граждански състав. Ответникът - Ф. С. С. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от ищцата по делото, която е активно легитимира да обжалва въззивното решение в качеството си на страна по спора, по който постановения правен резултат – отхвърляне на претенция с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД обуславя правният й интерес от сезиране на касационната инстанция. Жалбата е подадена по отношение на съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол пред ВКС. Изложените съображения обуславят извод за процесуална допустимост на касационната жалба. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения: С цитираното въззивно решение е отменено решение № 3350 от 09.08.2019 година по гр. дело № 17427/2018 г. на ПРС /Пловдивски районен съд/, гражданско отделение, ХІV граждански състав за уважаване на предявения от настоящия касатор - С. Е. против ответника по жалбата й пред ВКС – Ф. С. С. иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на дарение на недвижим имот с построена жилищна сграда, подробно описан в диспозитива на съдебния акт, при квота за надарения - 1/2 идеална част от дворното място и 2/3 идеални части от сградата и подобренията, предмет на нотариален акт № .., том .., дело № ... г. на нотариус при Пловдивски районен съд и е постановен друг правен резултат – отхвърляне на иска и присъждане на разноски в полза на въззивника в размер на сумата 80 лв. за първоинстанционното производство и 717.77 лв. за въззивното производство. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът Е. поставя въпрос, формулиран както следва: “При какви предпоставки могат да се релевират за първи път пред въззивната инстанция нови възражения ?“. Страната счита, че извода на ПОС, че доходите на ответника са недостатъчни за покриване на неговите и на семейството му нужди са формирани въз основа на доводи, направени с въззивната жалба, които са преклудирани с изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Затова поддържа като допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се позовава на ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следващият въпрос в изложението е формулиран така: „Следва ли при недоказана от страна на ответника добросъвестност и полагане на необходимата грижа да се счита че е налице обективна невъзможност за изпълнение на задължението за издръжка ?“. Касаторът се позовава на ТР № 1/2013 от 21.10.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС като допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С твърдение за наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът Е. поставя въпросът: „Следва ли да се анализира поведението на надарения в светлината на моралния дълг и липсата даже на опит да се помогне на дарителя, явява ли се обществено укоримо поведение или от значение е само чисто финансовото положение на надарения ?“. Като последно по реда на изложението на предпоставки за допускане на касационно обжалване, страната е посочила основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, което според нея се състои в следното: „Окръжен съд Пловдив е постановил един очевидно неправилен съдебен акт, тъй като винаги, когато дарителят има нужда от издръжка, дареният е длъжен да я даде и за да може да успее един иск за отмяна на дарението е достатъчно дарителят да докаже само, че има нужда от издръжка и че надареният отказва да му я дава“. По – нататък в изложението си, страната е развила доводи за ирелевантност на причината за отказа на надарения да дава издръжка. Становището, което поддържа е, че при договора за дарение липсвала разпоредба, обуславяща даването на издръжка от възможностите на лицето, което я дължи, както било при законовата издръжка. Като допълнителен аргумент, касаторът Е. е посочила безвъзмездния характер на дарението и това, че имуществото, предмет на дарението е в патримониума на надарения, за да го използва за подпомагане на дарителя. Според жалбоподателя Е. наличността на процесното имущество у длъжника правило безсмислено разглеждането на въпроса за неговото финансово състояние, тъй като обстоятелството, че дареният не разполага с парични средства, не го освобождавало от отговорност. Касаторът счита още, че неизпълнението на задължението за даване на издръжка обуславя възможност дарителят да иска обратно подареното. Така страната е обосновала разбирането си за наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Първият поставен въпрос не релевира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с процесуалните действия на ответника по иска и по – конкретно със съдържанието на отговора по чл. 131, ал. 2 ГПК, както и с мотивите на въззивното решение в частта, с която съставът е изложил своите констатации по отговора на исковата молба. В отговора по чл. 131, ал. 2 ГПК, ответникът изрично е обусловил даването на издръжка на ищцата от материалните си възможности, произтичащи от задължението да издържа четиричленното си семейство, детето от първия брак, за което заплаща месечна издръжка в размер на сумата 120 лв., разходите за ток, вода, храна и др., реализираният от него месечен доход, който възлиза на сумата 639 лв. По същество изложените обстоятелства формират правен спор, по който ищцата трябва да установи положителният факт, че дареният Ф. С. има възможност да осигури издръжка. На доказване подлежат положителните факти. Ето защо, като е констатирал отразените в исковата молба и отговора по чл. 131, ал. 2 ГПК обстоятелства, въззивният съд в изпълнение на задължението си по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 и чл. 236, ал. 2 ГПК и в съответствие с разрешенията в практиката на ВКС, съгласно която, съдът следва да обсъди всички доводи, възражения на страните и събраните по делото доказателства е обсъдил и фактите, относими към възможността ответникът да престира издръжка. Въпросът, цитиран по – горе е изведен от обстоятелствата, отразени по начин, по който те не са се осъществили, а именно релевиране на нови възражения за първи път пред въззивната инстанция. Въпросът е изведен от становище на страната, без да е съобразено разрешението в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно което правният въпрос трябва да се извежда от решаващи изводи на въззивния съд. Изложен по този начин, въпросът не формира общо основание, което е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. В изложението отсъстват допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е налице хипотезата /цитираният въпрос не притежава характеристиките на общо основание/, към която касаторът Е. поддържа твърдението си за приложение на т. 4 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г.на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос не притежава характеристиките на общо основание, тъй като не е обуславящ, съобразно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. Страната формулира съдържанието му въз основа на свое становище, без да съобрази правното разрешение в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. С него ОСГКТК на ВКС е приело, че правният въпрос съставлява общо основание, когато е изведен от обуславящи изхода на делото мотиви на въззивния съд. В случая страната е поставила въпрос, който се основава на становището й, че ответникът не бил доказал добросъвестност в отношенията си с ищцата. Същевременно това е становище, отразяващо позиция на ищцата, произтичаща изцяло от нейни твърдения, по които не са формирани правни разрешения от въззивния съд. В обжалвания акт не е приет като правно разрешение извод за „недоказана от страна на ответника добросъвестност“, за да се поставя въпрос, по който да се преценява отклонение на състав на въззивната инстанция от разрешения в ТР № 1 от 21.10.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС. Въпросът е формулиран въз основа на твърдения, както и във връзка с доказателства, чиято установимост не се реализира в тази фаза на касационното производство. В производството по чл. 288 ГПК не се прави преценка за доказването на спорните факти. Това разрешение е прието в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в която е обосновано разбирането за ирелевантност на въпроси, които са от значение за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Затова не може да се поставя въпрос, произтичащ от становище на страната, с което същата не възприема изводи на съда. В изложението, относимо към посочения въпрос жалбоподателката развива виждането си за несъгласие с мотивите на съда. Такъв характер имат доводите, съгласно които „Въззивният съд не е обосновал защо не приема мотивите на първоинстанционния съд относно факта, че ответника не е доказал, че са налице пречки да положи дължимата грижа и да прояви добросъвестност, поради което да не е налице непризнателност“. Същият характер имат доводите за неустановяване на обстоятелства за предоставяне на помощ на дарителката, за прекъсване на връзката с последната, за неполагане на усилия от страна на ответника по иска да облекчи живота на ищцата, както и за необсъждане на доказателства относно поведението на надарения. Извън приложното поле на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е становището на страната, че преценката за обществено укоримо поведение на надарения не следва да се свежда до това, какъв е дохода му, а трябва да се реализира посредством други прояви на загриженост и оказване на помощ като личен труд и помощ в поддържане на имота, водене на прегледи, предоставяне издръжка в натура. Субективното становище на жалбоподателя по изброените обстоятелства не може да послужи нито за общо основание, нито за допълнително основание, тъй като не е обуславящ въпрос, както и не съставлява съпоставка на правни разрешения, приети от въззивния съд и ВКС. Интерпретацията на доказателствата, направена в изложението и по – конкретно на показанията на свидетелите, разпитани по делото, съответно преценката за това, какво се доказвало от съдържащите се в тях данни са доводи по съществото на спора. Така изложените доводи са оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. В заключение следва да се обобщи, че с цитираният въпрос и с отразените в разглежданата част от изложението съображения не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Третият въпрос не притежава характеристиките на общо основание, тъй като не е обуславящ, съобразно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. Част от съдържанието му - „Следва ли да се анализира поведението на надарения в светлината на моралния дълг“, не произтича от решаващите мотиви на въззивния съд. За да отхвърли иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, съдът е приел, че сключеният между страните на 30.10.1997 г. договор за дарение не създава за надарения никакви задължения за издръжка или помощ за дарителя, освен моралното задължение да бъде признателен на дарителя за направеното дарение. Прието е още, че моралното задължение се трансформира в правно задължение за даване на издръжка при настъпване на определени в закона нови обстоятелства – изпадане на дарителя в нужда и отправено от него до надарения искане за издръжка. Съставът се е позовал на мотивите в ТР № 1/2013 от 21.10.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, като е констатирал, че в същите е посочено, че не е налице проява на непризнателност, когато надареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издръжка по закон в по – лошо положение от това на дарителя. При преценка на предпоставките по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД и след анализ на доказателствата, съдът е установил, че дарителката е изпаднала в трайна нужда, както и че претенцията й има характер на покана до ответника за даване на издръжка, но отказът на ответника да престира издръжка не е израз на непризнателност, а на обективна невъзможност да предостави издръжка. Извод за тази невъзможност е изведен от констатациите за липса на достатъчно средства, а именно размер на трудовото възнаграждение 496.50 лв., липсата на странични доходи, заплащане на ежемесечна издръжка в полза на низходящо на ответника лице в размер на сумата 120 лв., въз основа на наложен от съдебния изпълнител запор и месечни разходи, надвишаващи средномесечния доход на страната. Така интерпретираните факти и развити правни изводи, съставът е обвързал с хипотезата, при която ОСГК на ВКС с ТР № 1/2013 от 21.010.2013 г. е аргументирало изключението при наличието, на което не е налице проява на непризнателност от страна на дареният спрямо дарителя. Цитираният въпрос не е обвързан с изложените по - горе съображения, от които е видно, че поведението на ответника по иска не е преценявано като липса на опит да се помогне на дарителя. Въпросът отразява хипотеза, изведена не от мотиви на състава, а от становище на касатора. Становището е, че Ф. С. не е направил опит да помогне на дарителя, в случая на ищцата С. Е.. Следователно и този въпрос е изведен от становище на страната, вместо от посочените по - горе мотиви на състава, обусловили изхода на делото. Затова с поставянето му не е обосновано приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е мотивирано и допълнително основание по т. 3 от разпоредбата, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Ето защо по цитирания въпрос не следва да се допусне касационно обжалване. Последното по реда на изложението основание е отразено с цитиране разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед задължението за преценка допускането на касационен контрол служебно /независимо от предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК/, при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, трябва да се имат предвид следните съображения. След служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивното решение, настоящият състав на касационната инстанция констатира, че при постановяването му не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за вероятна нищожност или недопустимост. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на въззивния съд. Затова следва да се приеме, че обжалваното решение е валиден съдебен акт. Решението е и процесуално допустимо, като е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск по претенцията с правно основание чл. 227, ал. 3, б. „в“ ЗЗД. Решението е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба. Затова следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато на това основание. Другото основание – по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, също така не е налице. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая касаторът Е. не обосновава, а и настоящата инстанция не констатира наличието на посочените пороци. Изложението в тази част е по същество обективиране на субективното становище на страната относно предпоставките на чл. 227, ал. 3, б. „в“ ЗЗД. Следователно и с тази част от изложението не са мотивирани предпоставки за допускане на касационно обжалване. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, касаторът С. Е. следва да заплати на ответника по касация – Ф. С. разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 600 лв. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение