Решение № 8440 от 20.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 5988/2014 г.

Решение № 8440 от 20.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 5988/2014 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Добринка Андреева Производството е по реда на чл. 208 и следващите във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби, съответно на Комисия за защита на конкуренцията, подадена чрез процесуалния представител юрк. Ал. Кинанева, и на "Хеброс Бус" ООД със седалище гр. Пловдив, представлявано от управителя В. Дошков, подадена чрез процесуалния представител адв. М. Божикова, срещу решение № 3110/5.03.2014 г., постановено по адм. дело № 8074/2013 г., по описа на ВАС, Четвърто отделение, с което е отменено решение № 470 от 23.04.2013 г., постановено по преписка № КЗК-774/2011 г. на Комисията за защита на конкуренцията, установило нарушение по чл. 21 от ЗЗК, извършени от страна на Общинско предприятие "Жилфонд", гр. Плевен и Общинско предприятие "Център за градска мобилност", гр. Плевен и е наложена имуществена санкция на Община Плевен в размер на 23 763 лв. и преписката е върната на КЗК за ново произнасяне съобразно задължителните указания на съда по тълкуване и прилагане на закона, а именно за осъществяване на правомощията й по застъпничество за конкуренцията по смисъла на чл. 28, т. 2, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗЗК. В двете жалби са инвокирани доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а в първата-и за необоснованост-касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК, с основни твърдения, че в нарушение на задължението си, решаващият състав не е обсъдил всички доказателства, относими към спора, а само решение № 1246/30.03.2011 г. на Общински съвет Плевен, с което е приета Методиката за определяне на цените за използване на автогарови услуги, с оглед посоченото от ОбС основание по чл. 21, ал. 1, т. 7 от ЗМСМА, и не е изложил съображения за относимостта на разпоредбите на чл. 6 и сл., чл. 72 и сл. от ЗМДТ и чл. 22, ал. 3 и 4 ЗАвП към настоящия случай. На второ място твърдят, че ако това бе сторено, първоинстанционният съд би достигнал до противоположни на направените от него изводи относно характера на този акт на ОбС и приложимостта на чл. 28, т. 2, вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗЗК, освен че би констатирал, че за приемане на посочената методика не е налице законова делегация в ЗАвП и ЗМДТ, както и че в тези случаи ОбС е регламентирал условия за осъществяване на стопанска дейност чрез процесните предприятия при условията на чл. 53 ЗОбС. Първият касатор посочва и че указанието на първостепенния съд за образуване на производство по чл. 38, ал. 1, т. 5 от ЗЗК е неизпълнимо, с оглед наличие на такова произнасяне на органа по конкуренция, осъществено с Решение № 543 от 15.05.2013 г., постановено по преписка № КЗК-122/2013 г., а вторият-че в конкретния случай не е налице основание за освобождаване от отговорност на общинските предприятия за нарушаване на конкурентноправните норми, с оглед обстоятелството, че решението на Общински съвет - Плевен е нищожно, и алтернативно-дори да не е нищожно, то не може съставлява основание за освобождаване от отговорност на общинските предприятия. Двамата касатори намират за погрешен решаващия извод на съда, че поведението на общинските предприятия при осъществяването на стопанска дейност е било обусловено от решенията на органа на местно самоуправление-Общински съвет - Плевен, взел решение относно управлението на общинското имущество-в случая автогара - Плевен, както и втория извод, че "в настоящия случай ОП "Жилфонд" и ОП "Център за градска мобилност" не притежават един от кумулативно свързаните елементи обуславящи "злоупотреба с господстващо положение" регламентирано в разпоредбата на чл. 21 от ЗЗК, а именно да е установено поведение на ответното предприятие, което да наложило критерия "пробег в километри" при образуването на цените, което е довело до извличането на свръхпечалби в резултат на включването му". Молят съдебното решение да бъде отменено и вместо него петчленният състав на ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата на кмета на Община Плевен срещу оспорения акт. Сочат практика на СЕС. Претендират разноски по процеса. В съдебно заседание на ВАС упълномощените им представители поддържат своята касационна жалба и намират другата за основателна. Ответникът - Кметът на община Плевен, с писмен отговор, писмена защита и в съдебно заседание чрез упълномощения адв. Георгиева оспорва жалбите с доводи за неоснователност. Моли да бъде оставено в сила съдебното решение, претендира присъждане на разноски. Ответниците- Общинско предприятие "Център за градска мобилност", гр. Плевен, Общинско предприятие "Жилфонд", гр. Плевен и Общински съвет - Плевен, не изпращат процесуален представител, нито становище по жалбите. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационните жалби. Счита решението за неправилно по съображения, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК решаващият състав не е обсъдил всички доказателства и всички доводи на страните, и не е обърнал необходимото внимание на решението на ОбС, с което е приета Методиката за определяне на цените за използване на автогарови услуги, с оглед посоченото от ОбС основание по чл. 21, ал. 1, т. 7 от ЗМСМА, като не са изложени съображения за относимостта на разпоредбите на чл. 6 и сл., чл. 72 и сл. от ЗМДТ и чл. 22, ал. 3 и 4 ЗАвП. Намира, че ако това бе сторено, решаващият състав би достигнал до противоположни на направените изводи относно характера на този акт на ОбС и приложимостта на чл. 28, т. 2, вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗЗК и би констатирал, че за приемане на посочената методика не е налице законова делегация в ЗАвП и ЗМДТ и че в тези случаи ОбС, като е регламентирал условия за осъществяване на стопанска дейност чрез процесните предприятия, е действал при условията на чл. 53 ЗОбС. По аргумент от чл. 22 ЗАвП извежда извод, че се касае за отношения, свързани със стопанска дейност при използването на автогарите при осъществяване на автобусен превоз и че в случаите, когато общината като собственик на автогарата осъществява, чрез общински предприятия по чл. 51 - чл. 53 от ЗОбС, стопанска дейност по смисъла на § 1, т. 13 ДР на ЗЗК, цените за използване на автогарата се формират на пазарен принцип. Счита, че с оглед неосъществената нормативна регламентация съгласно чл. 22, ал. 4 ЗАвП, са приложими разпоредбите на ЗЗК и всеки собственик на автогара, респ. предприятията по чл. 53 ЗОбС, се явяват такива по смисъла на § 1, т. 7 и чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗЗК. Сочи че, противно на приетото в обжалваното решение, в тези случаи не са предвидени нормативни разпоредби, които да изключват приложението на чл. 21 от ЗЗК по отношение на предприятията по смисъла на § 1, т. 7 ДР на ЗЗК и чл. 53 ЗОбС, осъществяващи дейност по смисъла на § 1, т. 13 ДР на ЗЗК, независимо от характера на решението на ОбС, с което е приета посочената по-горе Методика. Освен това намира, че решаващият състава не е обсъдил характера и валидността на това решение на ОбС, и че в рамките на задължението си за преценка на правопораждащите факти, съдът е можел да констатира нищожността на този административен акт, и без да го отменява, да приеме съществуването или не на определени правоотношения, в който смисъл е решение № 78/1973 г. ОСГК на ВС и решение № 18/1997 г. на Конституционния съд. Освен това намира за основателно позоваването от страна на първия касационен жалбоподател на решение № 543/15.05.2013 г. на КЗК, с което е прието, че посоченото решение на ОбС не може да се разглежда като акт, който подлежи на оценка по чл. 28 ЗЗК. И тъй като решаващият състав не е изложил мотиви по отношение на конкретните действия и поведение на предприятията, за които с решението на КЗК е установено извършено нарушение по чл. 21 ЗЗК и за налагането на имуществена санкция на общината, обосновава извод, че обжалваното решение е неправилно на всички основания по чл. 209, т. 3 АПК . Предлага то да се отмени, а предвид забраната за фактически установявания (чл. 220 от АПК) и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, делото да се върне за ново разглеждане. Върховният административен съд, петчленен състав - I колегия, като прецени събраните по делото писмени доказателства и обсъди становищата на страните, намира касационните жалби за процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни. Разгледани по същество, те са и основателни `по следните съображения: Пред първоинстанционния съдебен състав е оспорено решение № 470 от 23.04.2013 г., постановено по преписка № КЗК-774/2011 г. на Комисията за защита на конкуренцията, с което е установено, че от страна на Общинско предприятие "Жилфонд" гр. Плевен и Общинско предприятие "Център за градска мобилност" гр. Плевен, създадени съответно с решения № 918/25.05.2006 г. и № 107/3.04.2012 г. на Общински съвет-Плевен, е извършено нарушение по чл. 21, т. 1 от от Закона за защита на конкуренцията и е наложена имуществена санкция на Община Плевен в размер на 23 763 лв. За да отмени оспорения акт, тричленният състав е приел, че той е издаден при спазване на процесуалните правила, но при неправилно приложение на материалния закон. Преценил като неправилен извода на КЗК, че е налице осъществен фактически състав на твърдяната злоупотреба с господстващо положение. За да постанови този правен резултат, съдът е посочил, че КЗК е събрала необходимата информация, за да изследва наличието на фактическия състав на твърдяните нарушения, относима към компонентите, въз основа на които се преценява нарушението на конкурентното право. Приел за обоснован изводът, че съставът на злоупотребата с господстващо положение включва четири елемента при условията на кумулативност, а именно: наличие на предприятие по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на закона, във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 1 от него, господстващо положение на това предприятие на съответния пазар - продуктов и географски по смисъла на ДР на § 1, т. 15, б. "а" и "б" от ЗЗК, съответно поведение на предприятието и антиконкурентен ефект от това поведение и засягането на потребителските интереси. Приел, че по отношение на третия елемент от фактическия състав на чл. 21, т. 1 ЗЗК - поведение на предприятието, с оглед приложеното по делото решение № 1246/30.03.2011 г. на Общински съвет Плевен, с което е приета Методика за определяне на цените за използване на автогарови услуги, като са определени цени на услугите "престой на автобус на паркинг", "тръгване от сектор" и "продажба на автобусен билет", а процесната цена на услугата "тръгване от сектор" е определена на 0,07 лв. на километър пробег след направено закръгляне, и за този размер на единичната цена е отправено предложение от ОП "Жилфонд" до кмета на Община Плевен с вх. № ФСД-92-162-40/7.04.2011 г., КЗК извела неправилен извод, че пазарното поведение на Общинско предприятие "Жилфонд" и Общинско предприятие "Център за градска мобилност" представлява злоупотреба с господстващо положение по смисъла на посочената разпоредба, което се изразява във формата на налагане на необосновано високи /екцесивни, явно е имал предвид ексцесивни / цени, чиято крайна стойност не е свързана с разходите за извършената услуги. Оттук извел решаващ извод, че в настоящия случай Общинския съвет, действайки като орган на местно самоуправление, е упражнил правомощията си по чл. 21, ал. 1, т. 7 от ЗМСМА, като приел решение № 1246/30.03.2011 г. за приемане на Методиката за определяне на цените за използване на автогарови услуги, вкл. и процесната цена за услугата "тръгване от сектор", поради което поведението на двете общински предприятия, при осъществяване на стопанската им дейност, е било обусловено от това решение на органа на местно самоуправление - Общински съвет - Плевен, взел решение относно управлението на общинското имущество, каквото е автогара - Плевен. Оттук обосновал и трети извод, а именно, че щом тъкмо с решението на общинския съвет са въведени цени за автогарови услуги, е осъществена дейност по управление и предоставяне услуги на населението, свързани с обекти от техническата инфраструктура, които попадат сред посочените в чл. 53, ал. 1 от ЗобС, поради което преценил, че искането на заявителя "Хеброс Бус" ООД за разследване на евентуално извършено нарушение на чл. 21 от ЗЗК от страна на Общинско предприятие "Жилфонд", гр. Плевен, Кмет на община Плевен и Общински съвет-Плевен, Комисията за защита на конкуренцията е следвало да квалифицира като такова за образуване на производство в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 5 от ЗЗК и да упражни правомощията си по застъпничество за конкуренцията по смисъла на чл. 28, т. 2, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗЗК. Изрично не е посочил, но явно поради извода за посочения по-горе неосъществен елемент от фактическия състав на чл. 21 ЗЗК, счел за безпредметен анализа на следващия -антиконкурентен ефект, като последица от антиконкурентно поведение на предприятията и засягането на потребителските интереси, както и излагане на съображения по наложената имуществена санкция на общината. По тези съображения е отменил обжалваното решение в оспорената част, с която е установено нарушение по чл. 21 от ЗЗК, извършено от двете общински предприятия и е наложена имуществена санкция на Община Плевен в размер на 23 763 лв. и върнал преписката на Комисия за защита на конкуренцията за ново произнасяне с указания за образуване на производство по чл. 28, т. 2 от ЗЗК -застъпничество за конкуренцията. Решението на тричленния състав на ВАС е валидно и допустимо, но неправилно. То е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, предвид следното: . Чл. 21 от ЗЗК забранява злоупотреба с господстващо положение на предприятие, което може да предотврати, ограничи или наруши конкуренцията и да засегне интересите на потребителите, като съгласно чл. 20 от ЗЗК господстващо е положението на предприятие, което с оглед своя пазарен дял, финансови ресурси, възможности за достъп до пазара, технологично равнище и стопански отношения с други предприятия може да попречи на конкуренцията на съответния пазар, тъй като е независимо от своите конкуренти, доставчици или купувачи. Предприятията злоупотребяват с господстващото положение, когато действията им имат за цел или резултат да предотвратят, ограничат или нарушат конкуренцията. Целта на ЗЗК, формулирана в чл. 1, ал. 1 е да осигури защита и условия за разширяване на конкуренцията и свободната инициатива в стопанската дейност . Относимата за случая разпоредба на чл. 21, т. 1 от ЗЗК забранява поведението на предприятия с монополно или господстващо положение, както и на две или повече предприятия със съвместно господстващо положение, което може да предотврати, ограничи или наруши конкуренцията и да засегне интересите на потребителите, като пряко или косвено налага цени за покупка или продажба или други нелоялни търговски условия. По делото не е имало спор по фактите, а те в окрупнен вид са следните: В периода 12.03.2010 г. и досега Общинско предприятие "Жилфонд", а в последствие и Общинско предприятие "Център за градска мобилност", са единствените участници на пазара на услугата "тръгване от сектор на превозвачите, осъществяващи обществен автобусен превоз на пътници (с изключение на тези по градските линии) на територията на гр. Плевен, тъй като Автогара Плевен е техническо инфраструктурно съоръжение без аналог в района, а едноличен собственик на Автогара - Плевен е община Плевен /АПОС № 36478 от 7.12.2010 г./. Поради липса на приета методика за начина на формиране на цените, с решение № 1246/30.03.2011 г. на общински съвет Плевен е приета Методика за определяне цените за използване на автогарови услуги, като са определени цени на услугите престой на автобус на паркинг, продажба на автобусен билет и цената на процесната услуга тръгване от сектор. При извършения икономически анализ на тази цена, КЗК е преценила, че независимо от външно еднаквите критерии, процентното отношение между себестойността на услугата тръгване от сектор, нейната цена разкрива изключително несъответствие /от - 44% до + 1 829%, според дължината на отделните маршрути/, което сочи на налагане на необосновани цени за тази услуга при дългите маршрути, каквито осъществява искателят в производството пред КЗК - "Хеброс Бус" ООД-гр. Пловдив. Спорът в настоящото производство е концентриран върху въпроса пазарното поведение на Общинско предприятие "Жилфонд" и Общинско предприятие "Център за градска мобилност", обусловено ли е от решение № 1246/30.03.2011 г. на общински съвет, респ. представлява ли то злоупотреба с господстващо положение по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗЗК, изразяващо се във форма на налагане на необосновано високи /ексцесивни/ цени, чиято крайна стойност не е свързана с разходите за извършената услуга. Настоящият състав намира, че по този въпрос доводите в двете касационни жалби са основателни, а изводите на първоинстанционния съд-неправилни, предвид следното: В нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства, относими към спора, а само решение № 1246/30.03.2011 г. на Общински съвет Плевен, с което е приета методика за определяне на цените за използване на автогарови услуги, като са определени цени на услугите "престой на автобус на паркинг", тръгване от сектор и "продажба на автобусен билет", като цената на услугата "тръгване от сектор" е определена на 0,07 лв. на километър пробег, с оглед направено с вх. № ФСД-92-162-40/07.04.2011г предложение от ОП Жилфонд до Кмета на Община Плевен, и на база на тази цена от 0,07 лв. на километър пробег и съгласно изминаваните километри от всеки един превозвач, посочени в маршрутното му разписание, се определя и цената на услугата "тръгване от сектор" за отделните превозвачи. Това решение съдът неправилно преценил като основание за извод за неосъществен състав на процесното нарушение, като не съобразил нормата на чл. 51, ал. 1 от Закона за общинската собственост (ЗОбС), че общината може да осъществява стопанска дейност, да създава общински предприятия и да участва в съвместни форми на стопанска дейност, и тази на ал. 2, че общината може да извършва стопанска дейност по два начина- първият, чрез участието й в търговски дружества с общинско участие в капитала, чрез граждански дружества по ЗЗД или чрез сдружения с нестопанска цел при условията и по реда на ЗЮЛНЦ, а вторият - като осъществява самостоятелно стопанска дейност чрез общински предприятия, създадени по реда на Закона за общинската собственост. Съгласно чл. 52 от Закона за общинската собственост, общинското предприятие е специализирано звено на общината за изпълнение на местни дейности и услуги, финансирани от общинския бюджет или от извънбюджетни сметки и фондове, като в конкретния случай специализирани звена на Община Плевен за извършване на стопанска дейност са общинските предприятия "Жилфонд" и "Център за градска мобилност", създадени от Общински съвет Плевен съответно с Решения № 918 от 25.05.2006 г. и № 107/3.04.2012 г. Съдът, в нарушение на съдопроизводствените правила, не е анализирал писмо Вх. № към КЗК-774/9.08.2011 г. на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация", че няма утвърдена от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията методика, съгласно която да се определя начина на формиране на цените за автогарови услуги, въз основа на категоризиране, но цените на отделните услуги в автогарите следва да са икономически обосновани, като се базират на стойността на извършената услуга, а за целта е необходимо направените разходи за дейността на автогарата да се съпоставят с обема извършвани услуги, изразен в брой продадени билети и брой тръгвания на автобуси от сектор и към така определената себестойност на услугата да се добави печалба, за да се формира цената на дадена услуга, а по смисъла на чл. 21, т. 1 от ЗЗК, злоупотребата с господстващо положение може да се изрази под форма на налагане на необосновано високи цени, чиято крайна стойност не е свързана с разходите за извършване на услугата. В тази връзка не е съобразено и обстоятелството, че посоченото по-горе решение на ОбС, е прието на основание по чл. 21, ал. 1, т. 7 от ЗМСМА, съгласно който се определя само размера на местните такси, а в случая се касае за цена за услуга, в която връзка е следвало да изложи съображения, изведени от разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 72 от ЗМДТ, както и от чл. 22, ал. 3 и 4 от Закона за автомобилните превози /ЗАвП/, съгласно които собствениците на автогари задължително прилагат еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на цените за преминаване, за престой, за предоставяне на право за продажба на билети и за извършване на други услуги, и начинът на формиране на цените се определя съгласно методика, утвърдена от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията на база на категоризиране на автогарите. При положение, че не е приета такава методика, е следвало да съобрази нормата на и чл. 53а, ал. 2 от Наредба № 33/1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България, че собствениците на автогари задължително прилагат еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на цените за преминаване, за престой, за предоставяне на право за продажба на билети и за извършване на други услуги. Ако бе анализирал тези норми в съвкупност, решаващият състав би стигнал до други изводи относно характера на този акт на ОбС, респ. и относно приложимостта на чл. 28, т. 2, вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗЗК и би установил, че за приемане на посочената методика не е налице законова делегация в ЗАвП и ЗМДТ, поради което в тези случаи ОбС, като е регламентирал условия за осъществяване на стопанска дейност чрез процесните предприятия, е действал при условията на чл. 53, т. 2 от ЗОбС, /ред-я ДВ, бр. 54 от 2008 г./, че общинското предприятие може да осъществява дейност по предоставяне на други услуги или осъществяване на други местни дейности, необходими за задоволяване на потребностите на общината или на нейното население, които се финансират от бюджета на общината, определени от общинския съвет. От друга страна, чл. 22 ЗАвП регламентира задължително използване на автогарите по маршрутите, задълженията на собствениците на автогари да допускат срещу заплащане всички превозвачи и прилагането на единни критерий за определяне размера на цените, като в ал. 4 на този текст изрично е посочено, че начинът на формиране на цените се определя съгласно методика, утвърдена от МТ, каквато няма за процесния период. Цитираните разпоредби ясно регламентират отношения, свързани със стопанска дейност при използването на автогарите при осъществяване на автобусен превоз. В случаите, когато общината като собственик на автогарата осъществява, чрез общински предприятия по чл. 51 - чл. 53 от ЗОбС стопанска дейност по смисъла на § 1, т. 13 ДР на ЗЗК, цените за използване на автогарата се формират на пазарен принцип, и с оглед неосъществената нормативна регламентация съгласно чл. 22, ал. 4 ЗАвП, се налага извод, че са приложими разпоредбите на ЗЗК, тъй като всеки собственик на автогара, респ. предприятията по чл. 53 ЗОбС се явяват такива по смисъла на § 1, т. 7 и чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗЗК, и в тези случаи не са предвидени нормативни разпоредби, изключващи приложението на чл. 21 от ЗЗК, независимо от характера на решението на ОбС, с което е приета посочената по-горе Методика. По тези съображения изведеният в обратна посока извод на първоинстанционния съд настоящият състав намира за неправилен. При това положение основателен е и следващият довод в двете жалби, че първоинстанционният съд не е изложил мотиви по отношение на конкретните действия и поведение на предприятията, за които с решението на КЗК е установено извършено нарушение по чл. 21, т. 1 от ЗЗК, както и че не може да има смешение между публичните функции на общинския съвет и общината, с търговските им функции, а и общината в настоящия случай несъмнено действа като стопански субект, като в този случай Общински съвет - Плевен не действа като орган на властта, а като орган на управление на общинското предприятие при осъществяването на неговата стопанска дейност. В изпълнение на задължението си по чл. 218, ал. 2 от АПК настоящият състав намира, че тук е мястото отново да посочи, че мотиви не са изложени и по последния елемент от фактическия състав на процесното нарушение, нито и в частта за наложена имуществена санкция на общината- съобразно тежест и продължителност на нарушението, отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства, което следва да се осъществи при новото разглеждане на делото. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по арг. от чл. 218, ал. 1 АПК, настоящият състав не дължи произнасяне по направеното за пръв път във втората касационна жалба възражение за нищожност на посоченото по-горе решение на ОбС. По указанието за ново произнасяне по застъпничество за конкуренцията по смисъла на чл. 28, т. 2, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗЗК, основателно е обаче възражението в първата жалба, за наличие на такова произнасяне на КЗК, предвид Решение № 543 от 15.05.2013 г., постановено по преписка № КЗК-122/2013 г., с което е прието, че посоченото решение на ОбС не може да се разглежда като акт, който подлежи на оценка за съответствието му с правилата на конкуренцията по чл. 28 от ЗЗК, тъй като Методиката за определяне на цената на услугата автогарово обслужване, приета с Решение № 1246/30.03.2011 г. на Общински съвет - Плевен, представлява акт, постановен във връзка с осъществяването на стопанска дейност от Община Плевен чрез съответното общинско предприятие и че в този случай Общински съвет - Плевен не действа като орган на властта, а като орган на управление на общинското предприятие при осъществяването на неговата стопанска дейност. На тази база е изведено заключението, че тази методика не представлява действащ нормативен или нормативен административен, или общ административен акт по смисъла на чл. 28, т. 2 от ЗЗК, поради което спрямо нея не могат да се приложат правомощията на КЗК по застъпничество за конкуренцията. По изложените съображения изводът на тричленния състав за незаконосъобразност на обжалвания акт, е неправилен. Налице е отменителното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 2 АПК. Настоящият състав следва да отмени постановеното решение като неправилно и да върне делото за ново разглеждане от друг тричленен състав на Върховния административен съд, за произнасяне по съществото на спора, като при новото разглеждане на делото се осъществи проверка на оспорения административен акт, при съобразяване с мотивите на настоящото решение. При този изход на спора, с оглед разпоредбата на чл. 226, ал. 3 АПК, по направеното искане на касаторите и ответника за присъждане на разноски по делото, съдът следва да се произнесе при новото разглеждане на делото . Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, предл. 2, във връзка с чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав,