Определение № 773 от 08.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2017 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от А. Й. Я. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 1573 от 8.12.2016г. по в.гр.д. № 1540 по описа за 2016г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 1786 от 9.05.2016г. по гр.д.№ 8348/2013г. на Варненски районен съд в частта с която е обявен за относително недействителен по отношение на кредитора-ищец сключения между П. М. и В. В. договор за дарение, обективиран в н.а. № 17 т.ІІ рег.№ 1910 д.№ 171 от 21.03.2013г., с който П. М. дарява на В. В. 10 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор № 10135.1504.97, целият с площ от 424кв.м., на основание чл.135 ЗЗД, като вместо това е постановил друг, с който е отхвърлил иска и е потвърдил постановения първоинстан-ционен акт в останалата отхвърлителна част досежно сключения между П. М. и В. В. договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 18 т.ІІ рег.№ 1911 д.№ 172 от 21.03.2013г., с който П. М. продава на В. В. 96 кв.м.ид.ч. от същия ПИ с идентификатор № 10135.1504.97 и са присъдени следващите се разноски. В. съд е приел, че ищецът е придобил качеството си на кредитор за предаване на владение върху имот от 18.07.2012г., когато е влязло в сила решението, с което е отхвърлен иска на ответника М. по чл.19 ал.3 ЗЗД и със сила на присъдено нещо е прието, че договорът не може да породи своя ефект и всяка от страните дължи връщане на даденото по него. Ответникът М. е следвало да върне получената фактическа власт върху имота, но той не е имал парично притезание. Предявеният от настоящият ищец срещу ответника М. иск за заплащане на неустойка е бил отхвърлен и едва в хода на настоящето производство /през 2015г./ е бил предявен иска по чл.59 ЗЗД за обезщетение за ползване на имота за периода от влизане в сила на решението по иска по чл.19 ал.3 ЗЗД до предаването на владението на 18.06.2013г. Съдът е приел, че към момента на осъществяване на процесните сделки – 21.03.2013г. ищецът не е имал качеството си на кредитор за заплащане на парични суми и с извършеното разпореждане с имот, различен от подлежащия на връщане, ответникът не би могъл да увреди интересите му за връщане на ползването. Посочено е и че с оглед осъщественото връщане, в случая не може да става въпрос и за наличие на претенция за връщане на равностойност или обезщетение за неизпълнение. Като допълнителен аргумент за неоснователност на предявения иск, съдът е посочил, че ищецът не е желаел реализиране на парични претенции, тъй като:1/. доброволно се е отказал от допуснато в негова полза обезпечение – възбрана върху процесния имот и 2/.сумата, присъдена с влязлото в сила решение по гр.д. №992/2016г. по повод претенцията, за която е предявен иска, е изцяло изплатена от ответника М., т.е. и към настоящият момент ищецът няма качеството кредитор. К., като се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, желае да се допусне касационно обжалване по следните въпроси: 1. Кое лице има качеството на кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД, кога е налице увреждане на кредитора и кои са предпоставките, обуславящи успешното провеждане на иска и 2. Дали възникването на правото по чл.135 ЗЗД е обусловено от предходно установяване на вземането, което легитимира ищеца като кредитор или от извънсъдебното му заявяване пред ответника, които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с постановени решения № 131 от 16.06.2014г. по гр.д. № 4996/2013г. на ІV гр.о., № 46 от 7.03.2016г. по гр.д.№ 4352/2015г. на ІV гр.о., № 45 от 1.06.2011г. по гр.д.№ 450/2010г. на ІІІ гр.о., № 639 от 6.10.2010г. по гр.д. № 754/2009г. на ІV гр.о.и № 79 от 30.03.2010г. по гр.д.№ 3356/2008г. на ІІ г.о. Поставя и въпросите: 3. Кое действие е увреждащо за кредитора и кога длъжникът знае за увреждането?, по който се позова на противоречие на въззивния акт с решения № 639 от 6.10.2010г. по т.д.№ 754/2009г. на ІV гр.о. и № 100 по гр.д.№ 3071/2015г. на ІІІ гр.о. и 4. Кога ищецът се легитимира като кредитор – от момента на завеждане на иска или от момента, в който ползването на имота му от ответника е лишено от основание, по който счита, че въззивният акт противоречи на решение № 639 от 6.10.2010г. по гр.д. № 754/2009г. на ІV гр.о. Според касаторът съдът се е произнесъл косвено и по въпроса дали искът по чл.59 ЗЗД включва като свой елемент покана до длъжника, по който счита, че е налице противоречие с решение № 293 от 30.09.2015г. по гр.д. № 119/2015г. на ІV гр.о. и № 98 от 26.05.2015г. по гр.д.№ 6186/2014г. на ІІІ г.о. Срещу подадената касационна жалба е постъпил писмен отговор от П. М., чрез процесуалния представител адвокат П., с който оспорва нейната допустимост и основателност. Твърди, че за претенцията е могъл да узнае едва на 12.06.2015г., когато същата е заявена по настоящия начин и че към този момент, тъй като е предал владението две години по-рано /на 18.06.2013г./, ищецът не може да се легитимира като негов кредитор. Акцентира и на обстоятелството, че съгласно сключеният предварителен договор, изразената волята на страните е ползването да е безвъзмездно. Позовава се и на факта, че с влязло в сила решение № 52 от 20.04.2015г. по гр.д.№ 5278/2013г.на І г.о., ВКС вече е приел, че искането за обезщетение е неоснователно, поради което неоснователно се явява и последвалото искане за друго обезщетение. Твърди, че е напуснал имота още през 2012г. и че той се явява кредитор на ищеца, а не обратното, както и че всички претенции са погасени. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие № 285571, в който договорената сума в размер на 500лв. е отразена като заплатена в брой. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: Настоящият съдебен състав като счита, че първите три поставени от касатора въпроси съставляват общо основание за допустимост, намира че по тях следва да се допусне касационно обжалване, тъй като са разрешени от въззивният съд в противоречие с посочената от касатора съдебна практика. Общ отговор на тях е даден в решение № 131 от 16.06.2014г. по гр.д. № 4996/2013г. на ІV гр.о., в което е прието, че качеството на кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД има лице, което твърди факти, от които може да се направи извод, че е титуляр на парично или непарично, действително вземане спрямо ответника. Единственото изискване за вземането е - да не е прекратено, погасено по давност или съществуването му отречено с влязло в сила решение. В производството по чл.135 ЗЗД, съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените от ищеца факти, като съдът не може да проверява дали то е изискуемо и ликвидно, нито следва да изисква то да е изрично установено. Страната, която е предявила иска по чл.135 ЗЗД установява качеството си на кредитор като материална предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата, от които черпи правния си интерес. При факти, като настоящите, съгласно които е сключен предварителен договор за замяна на недвижим имот, предявен е иск по чл.19 ал.3 ЗЗД, който с влязло в сила решение е отхвърлен, /в случая на 18.07.2012г./, за ответната страна съществува задължение за връщане на владението на получения в замяна имот, а за ищеца е налице вземане. За периода до предаване на владението /от 18.07.2012г. до 18.06.2013г./, за който ищецът твърди, че освен непарично вземане, има и парично такова - за обезщетение за лишаване от ползване, същият има качеството на кредитор. Когато разпоредителните сделки /за продажба и дарение на идеална част от имот/ са извършени през посочения период - на 21.03.2013г., доколкото засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо ищеца, същите могат да бъдат определени като увреждащи кредитора действия. Изложеното мотивира настоящият съдебен състав да приеме, че постановеният въззивен акт противоречи на постановени решения №№ 131 от 16.06.2014г. по гр.д. № 4996/2013г. на ІV гр.о., № 639 от 6.10.2010г. по гр.д. № 754/2009г. на ІV гр.о.и че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение