Определение № 2039 от 07.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4399/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. И. Т., чрез процесуалния му представител адв. Й. Т., срещу решение № 228 от 21.09.2022 год. по в. гр. д. № 321/2022 год. на Сливенския окръжен съд.

Въззивното решение се обжалва в частите му, с които се потвърждава първоинстанционното решение от 13.06.2022 год. по гр. д. № 971/2021 год. по описа на Новозагорския районен съд и предявените от касатора искове с правно основание чл. 45 ЗЗД са отхвърлени както следва:

• за сумата 11 757,57 лв., представляваща обезщетение за претърпени пропуснати ползи от непозволено увреждане за периода от 2019 год. до завеждане на исковата молба /31.08.2021 год./;

• за сумата 5 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане.

При проверка за допустимост на настоящото производството, съдебният състав на ВКС, II г. о., намира че въззивното решение не подлежи на обжалване в частта му по предявения иск за неимуществени вреди. По аргумент от разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивните решения, постановени по искове с цена до 5 000 лв. включително, са изключени от касационен контрол. С оглед на това жалбата срещу решението в частта му по иска за неимуществени вреди следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима, а производството да се проведе единствено по отношение частта на въззивното решение, с която съдът се е произнесъл по иска за пропуснати ползи в размер на 11 757,57 лв.

За да постанови решението в тази му част, въззивният съд приема, че ангажираните от ищеца доказателствени средства не създават пълното убеждение, че в резултат на осъществения от ответника деликт /извършено престъпление по чл. 323, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което има влязло в сила споразумение по НОХД № 186/2021 год. на Новозагорския районен съд/ ищецът е пропуснал да получи доходи от земеделска дейност след 2019 год. до предявяването на иска – в размер, определен от ищеца на база сбора от облагаемия му доход за годините 2017, 2018 и 2019.

Установено е от фактическа страна, че неправомерното разпореждане с движими вещи на ищеца /употребявани дискова брана и два култиватора, на обща стойност 2 540 лв./ от страна на ответника е станало през м. април 2019 год., както и че същите са били част от инвентар, служещ за обработване на земеделска земя. Ищецът е бил регистриран като земеделски производител до 01.10.2019 год. и е декларирал доходи от стопанска дейност за 2017 год. – 4 063,52 лв., за 2018 год. - 4 222,47 лв. и за 2019 год. – 3 471,58 лв. От свидетелските показания се установява, че освен посочените машини, ищецът е притежавал трактор, плуг, сеялка, ремарке, комбайн и други, с които е обработвал своя наследствена земя, както и на други лица /напр. на неговите братовчеди/. Съгласно справка от МЗХГ, земите са били с обща площ 12.6629 ха, културите – пшеница, слънчоглед, лозя, ливади и пасища. След 2019 год. ищецът дал под наем/аренда наследствените земи, съсобствени с двете му сестри, като цялата годишна рента била 1 000 лв., по негови признания, без да има писмени доказателства за тези факти.

Съобразявайки изложеното, решаващият съдебен състав намира, че в случая не може да бъде изведен еднозначен и категоричен извод, че неосъществяването на земеделска дейност след 01.10.2019 год. е пряка последица от деянията на ответника. Ищецът е разполагал с достатъчно основен инвентар – трактор, плуг, комбайн, ремарке, а браната и култиваторите, като помощен инвентар и заместими вещи, са били заменяеми. Установените доходи от стопанската дейност на ищеца му осигуряват възможност да си набави необходимото за осъществяването ѝ, с оглед посочените стойности, но той не го е сторил. Съгласно мотивите на съда, пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, поради което това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за неговото закономерно настъпване. В този смисъл предположението, че ищецът би продължил да осъществява стопанска дейност и да получава доходи, съизмерими с тези от 5 години назад, е произволно и недоказано. За тези обстоятелства доказателствената тежест лежи на ищеца, в който смисъл са и дадените указания в изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото. Мотивиран с тези съображения, съдът е достигнал до крайния извод за правилно отхвърляне на претенцията, поради неуспешно доказване на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Касаторът оспорва въззивното решение по съображения за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение към жалбата се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване в приложното поле на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, поставените въпроси могат да бъдат уточнени и конкретизирани както следва:

1. Относно правомощията на въззивната инстанция при констатирани пропуски в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК;

2. Относно задължението на въззивната инстанция да изложи в решението си собствени фактически и правни изводи, след като обсъди събраните по делото доказателства, доводите и защитните тези на страните;

3. Дали основателността на претенцията с правно основание чл. 45 във вр. с чл. 51 ЗЗД, за вреди от пропуснати ползи вследствие невъзможността да бъде упражнявана земеделска дейност в размер на стойности на доходите за определен период от време, е обусловена от намерението и усилията на земеделския стопанин да упражнява такава земеделска дейност.

В допълнение касаторът се позовава и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът Т. П. Т. не взема становище по жалбата.

Като съобрази изложените обстоятелства и данните по делото, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира следното:

С определение № 468 от 19.10.2021 год., в хода на първоинстанционното гр. д. № 971/2021 год., Новозагорският районен съд е изготвил проекто-доклад по смисъла на чл. 146 ГПК. В него /на л. 30-гръб/ изрично е указано, че е в тежест на ищеца да установи основателността на предявения иск за пропуснати ползи в претендирания размер от 11 757,57 лв. Твърдените от него обстоятелства от значение за уважаване на предявения иск са докладвани, както и е посочено, че същите следва да бъдат доказани. В мотивите към обжалваното решение така повдигнатият въпрос е изрично засегнат, а съгласно приетото от съда направеното разпределение на доказателствената тежест е правилно. Съгласно т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция само тогава, когато пропускът се дължи на отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. След като такова отсъствие, непълнота или неточност не се констатира в случая, то не могат да бъдат споделени изложените доводи за противоречие с практиката на ВКС по поставения въпрос. Освен това, водещият аргумент за отхвърляне на претенцията е свързан с липсата на доказателства за това, че преустановяването на осъществяваната от ищеца земеделска дейност е пряка последица на извършеното неправомерно разпореждане със собствените на ищеца машини. Конкретните оплакванията на касатора са, че съдът следвало да укаже за необходимостта от посочване на доказателства за чистата стойност на пропуснатите ползи, съответно да допусне експертиза с такава задача – обстоятелство, което има отношение единствено към евентуалния размер на претенцията, но не би променило крайния изход на делото при формирания извод за липса на причинно-следствена връзка между пропуснатата полза и противоправното деяние на ответника.

Във връзка с изискванията за мотивираност на обжалвания съдебен акт също не се констатира релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС. В изложението си касаторът застъпва становището, че съдът преповтаря с други думи мотивите на първоинстанционния съд, без да обсъжда всички доказателства по делото – в частност показанията на доведените от ищеца свидетели. От съдържанието на мотивите към въззивното решение обаче е видно, че съдът приема за установено, на база свидетелските показания, че освен процесните машини, ищецът е разполагал и с други такива. Що се касае до дадените от неговата сестра показания, съдът не им е дал вяра с оглед близката родствена връзка и липсата на други доказателства, които да ги подкрепят. Конкретни мотиви са изложени и по отношение представените писмени доказателства. Именно на база извършения анализ, съдебният състав е формирал собствени констатации за установената фактическа обстановка, като е изложил кратки и ясни мотиви по приетите за установени факти, защитните тези на страните и приложимите правни норми, съобразно предявения иск и очертания от въззивната жалба предмет на делото. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС са изпълнени. Несъгласието на касатора с конкретно изведените фактически констатации не представлява основание за допускане на касационно обжалване, а довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Съобразно решаващият мотив за отхвърляне на претенцията, а именно – липсата на доказателства ищецът да е преустановил обработването на земите си точно и само поради действията на ответника, поставеният трети въпрос е неотносим. Неотносима е и цитираната във връзка с него практика. Решение № 102 от 23.04.2014 год. на ВКС по гр. д. № 6423/ 2013 год., I г. о., касае противоправно действие /прекъсване на съществуващо в имота сградно водопроводно отклонение и заваряване капаците на водопроводна шахта/, което пряко препятства използването на собствената на ищеца сграда по предназначение, като търговски обект /кафе – аперитив/. В разгледания по настоящия казус случай не е доказана такава пряка причинно-следствена връзка. Напротив, дори се установява, че имотите са били отдадени под аренда /т. е. могат да бъдат използвани по предназначение/, както и се признава получаването на възнаграждение в размер на 1 000 лв.

Що се касае до другото цитирано решение - № 339 от 04.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1520/2015 г., IV г. о., в него е разгледана хипотеза на насилствено отнемане на владението на самия имот. При отговора на поставения въпрос е прието, че предпоставките за отговорността по чл. 45 ЗЗД включват виновно извършване от ответника на противоправно действие /отнемане на фактическа власт върху недвижим имот чрез насилие/; причиняване на вреди на ищеца, изразяващи се в лишаването му от възможността в процесния период да ползва имота; причинна връзка между противоправното поведение и вредата; установен размер на обезщетението за лишаване от ползване по предназначение на имота, изчислен на базата на средната пазарна наемна цена. Произнасянето на въззивната инстанция е в идентичен смисъл. Конкретната констатация за това, дали така изброените предпоставки за уважаване на иска са доказани или не, представлява фактически извод, който е предоставен на вътрешното убеждение на съда и чиято обоснованост може да бъде проверявана единствено при разглеждане на делото по същество /по реда на чл. 290 ГПК/. Както е посочено в ТР № № 1/2009 год. на ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Изложените съображения обосновават извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното съдебно решение до касационен контрол. Налице е съобразяване и със задължителната съдебна практика – ТР № 3/2012 год. ОСГТК на ВКС, както и с последващата такава – приетото на 13.01.2023 год. ТР № 3/21 год. на ОСГТК ВКС, което изключва основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въззивното решение не е и „очевидно неправилно“, тъй като горепосочените правни мотиви на съда не разкриват превратно приложение на закона, нито съществени нарушения на логическите правила при произнасяне по предмета на спора.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,