Определение № 3366 от 12.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2437/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. Н. Н. Д., в качеството му на процесуален представител на ищците Д. Ц. С. и К. Ц. С., двамата от [населено място], срещу определение № 2174 от 30 .0 8.2024 г. по в. гр. д. № 174/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на адв. Д. с искане за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 1199 от 30. 10.2023 г. в частта за разноските. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност и необоснованост на определението по чл. 248 ГПК, с което е отказано присъждане на адвокатско възнаграждение, определяемо по реда на чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв), за оказаната от адв. Д. безплатна правна помощ и съдействие във въззивната инстанция. Изразява се несъгласие с извода на съда, че в настоящия случай не са налице предпоставките за договаряне на правната помощ като безплатна на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и осъждане на ответното застрахователно дружество да заплати дължимия адвокатски хонорар, определен съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ). В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор против частната жалба от насрещната страна – „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна, по следните съображения: За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Софийския апелативен съд е приел, че във въззивното решение вече е изложил мотиви защо оставя без уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, а именно: видно от направено отбелязване върху първоинстанционното решение на ищците са издадени изпълнителни листове за сумите от 50 000 лв. за всеки един от тях, а в о. с. з. пред въззивнта инстанция процесуалният представител на ответника е заявил, че сумите са изплатени, поради което не са налице предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ – при плащане в хода на процеса ищците не са материално затруднени лица и ответникът не следва да понесе отговорността за заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв; обстоятелствата, при които е сключен договорът за безплатна правна помощ, са се променили и това следва да се съобрази от съда. Определението е неправилно. С решение № 262762 от 19.08.2022 г. по гр. д. № 2948/2018 г. на Софийски градски съд „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД е осъдено да заплати на Д. Ц. С. и К. Ц. С. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумите от по 97 500 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от смъртта на тяхната дъщеря М. Къцова С., настъпила на 01.12.2017 г. вследствие на пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 02.05.2018 г., до окончателното изплащане, като в останалата им част до пълните предявени размери от по 300 000 лв. исковете са отхвърлени като неоснователни. Първоинстанционото решение е било обжалвано както следва – от ищците Д. и К. С. в отхвърлителната му част за сумите над 97 500 лв. до размера от по 200 000 лв. за всеки от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и от застрахователното дружество в осъдителната му част, с която исковите претенции на ищците са уважени за сумите над по 50 000 лв. до по 97 500 лв. за всеки един от тях. В необжалваната от „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД осъдителна част първоинстанционното решение е влязло в сила и на 06.10.2022 г. на ищците са издадени изпълнителни листове за сумите от по 50 000 лв. С решение № 1199 от 30.10.2023 г. по в. гр. д. № 174/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд решението на първата инстанция е било потвърдено в обжалваните му части, с които предявените искове са уважени за сумите над 50 000 лв. до 65 000 лв. и са отхвърлени над сумите от 97 500 лв. до 200 000 лв., съответно е било отменено в частта, с която исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ са били уважени над сумите от по 65 000 лв. до по 97 500 лв. Установява се от данните по делото, че във въззивното производство е представен договор за правна защита и съдействие от 31.01.2023 г., сключен между Д. Ц. С., К. Ц. С. и адв. Д., в който предоставянето на правната помощ е уговорено като безплатно при условията на чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. При така установеното от фактическа страна неправилни са изводите на въззивния съд за неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК по съображения, че не са налице предпоставките за предоставяне на адвокатската помощ като безплатна на материално затруднени лица. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и то е потвърдено в една от обжалваните си части, респ. – отменено в друга, ако някоя от страните е направила разноски, относими както към защитата по собствената си въззивна жалба (изцяло или частично уважена), така и към защитата срещу подадената от другата страна въззивна или насрещна въззивна жалба (изцяло или частично отхвърлена), то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК. Предвид изложеното и съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция – частично оставената без уважение въззивна жалба на „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, адв. Д. има право на възнаграждение за осъщественото процесуално представителство във въззивното производство по защитата срещу тази въззивна жалба съответно на приетата ѝ за неоснователна от въззивния съд част. С утвърдената практика на ВКС – напр. определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г., І т. о., определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г., ІІ т. о., определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ т. о., определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., ІІІ г. о., определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д. № 502/2019 г., ІІ т. о., определение № 257 от 09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II т. о., определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., І т. о., определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018 г., ІІ т. о. и много други, е прието, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод се извежда от чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв, очертаващ изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. т. 1 – 3 ЗАдв и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. Взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е разпоредбата на ал. 2 на същата разпоредба, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само при благоприятен за неговия доверител изход на спора, поради което и преценката дали да окаже безплатната правна помощ – при съществуващ потенциален риск да не получи възнаграждение, следва да е само на адвоката. Т. е., в хипотезите на чл. 38, ал. 1 вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв законодателят е предвидил възможност определен кръг лица да не заплащат адвокатски хонорар, но същият да бъде дължим от насрещната страна, в случай че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 1 ГПК за осъждането ѝ за разноски, като дали е било налице материално затруднено положение е без значение, тъй като се касае за вътрешни отношения между адвокат и клиент. Този извод се подкрепя и от факта, че договорът за адвокатска услуга се подчинява на общите правила на ЗЗД в неуредените от ЗАдв случаи, като на основание чл. 9 ЗЗД във вр. с чл. 20а ЗЗД следва да се приеме, че уговорките в договора за адвокатска услуга се определят свободно от страните и имат действие във вътрешните им отношения, освен в законоустановени изключения. Вън от горното, изводът за предоставена на ищците безплатна правна помощ като материално затруднени лица не се разколебава от влязлото в сила в необжалваната му от ответника осъдителна част и подлежащото на изпълнение първоинстанционно решение. Застрахователното дружество нито е въвело и поддържало възражение в тази връзка, още по-малко е представило каквито и да е доказателства, опровергаващи извода, че Д. и К. С. попадат в кръга, очертан в чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, към 31.01.2023 г. – датата на сключване на договора за правна защита и съдействие. В откритото съдебно заседание на 13.10.2023 г. пред въззивната инстанция процесуланият представител на „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД единствено е заявил, че на ищците са заплатени обезщетения от по 50 000 лв., ведно с лихвите, но нито е уточнил кога е извършено плащането (било то доброволно или в рамките на образувано изпълнително дело), нито е представил доказателства в подкрепа на твърдението си. Относно размера на дължимото възнаграждение настоящият състав намира за неоснователни доводите на жалбоподателя за приложимост на разпоредбите на НМРАВ. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаи на предоставена адвокатска защита по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна в размер, определен от съда и не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Същевременно, от значение за спора е решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., с което е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното задължително съобразно чл. 633 ГПК решение на СЕС, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения. Те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват: интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В конкретния казус исковото производство е образувано по осъдителни искове за заплащане на обезщетения за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП. Общият материален интерес пред въззивния съд възлиза на сумата от 300 000 лв. (разликата между присъдените размери на обезщетенията от първата инставнция – по 50 000 лв., и оспорваните с двете въззивни жалби размери – за разликите над 50 000 лв. до 97 500 лв. – от застрахователя; респ. за тези над 97 500 лв. до 200 000 лв. – от ищците), като с оглед изхода на спора пред въззивния съд на ищците се дължат разноски, сторени единствено по защитата им по частично отхвърлената въззивна жалба на застрахователното дружество или за защитен материален интерес от общо 30 000 лв. Следва да се отчете, че пред първата инстанция делото е било изяснено от фактическа страна, като първоинстанционният съд задълбочено е обосновал своя краен съдебен акт. Следователно, правният спор по въззивната жалба на въззивника-застраховател не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност. Във въззивната жалба кратко са оспорени изводите на първата инстанция по приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, т. е. при установена константна практика на ВКС по повдигнатите с въззивната жалба въпроси. Оттук следва, че при подготовката на писмения отговор на въззивната жалба процесуалният представител на въззиваемите-ищци не е бил затруднен да обоснове неоснователността на въззивната жалба, което е и сторил с подадения кратък съвместен отговор, акцентирайки на бланкетността на въззивната жалба. Пред апелативния съд не са извършвани процесуални действия, свързани със събиране и оспорване на нови доказателствени средства, и съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на въззиваемите С. не се е явил. Съобразявайки тези обстоятелства, и с оглед констатираната по-горе липса на фактическа и правна сложност на конкретното дело пред въззивната инстанция, настоящият състав намира, че на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адв. Д. следва да се определи и присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв., до който размер искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските се явява основателно. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение