Определение № 878 от 05.10.2010 г. на ВКС

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. А., приподписана от адвокат П. В., срещу въззивното решение № 673 от 03.12.2009 г. по гр. д. № 909/2009 г. на Софийския окръжен съд. Поддържат се оплаквания за нарушение на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./ и незачитане разпоредбите на Конституцията на Република България и на чл. 124 ГПК, на които противоречи Законът за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд /ЗВСГЗГФ/. Относно допустимостта на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по касация О. служба “Земеделие”, Държавното лесничейство гр. С. и Регионалната дирекция по горите гр. С. не са взели становища. При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 120 от 09.07.2007 г. по гр. д. № 491/2006 г. на С.нския районен съд и е отхвърлен предявен от касатора иск по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за признаване правото на възстановяване на наследниците на В. С. Х. върху гори и земи от горския фонд в землището на с. Огоя, С.нска община, подробно описани. Въззивният съд изложил съображения, че ищецът не е ангажирал допустими съгласно чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ писмени доказателства наследодателят му да е бил собственик на въведеното основание - придобивна давност, към момента на одържавяването на имотите. По повод данните, че емлячният регистър на селото е унищожен, съдът посочил, че не е поискано допускане на гласни доказателства при условията на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./ - събраните са само за владението на спорните имоти и не възпроизвеждат факти във връзка с вписването им в емлячния регистър по партидата на наследодателя на ищеца. Съществените за делото материалноправен и процесуалноправен въпроси според изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са свързани с установяване правното твърдение на ищеца, че имотите по исковата молба са били собственост на наследодателя му към момента на одържавяването им в 1958 г., и допустимите доказателствени средства, при въведеното придобивно основание - придобивна давност, при данните, че емлячният регистър за горите в землището на с. Огоя е изгорял. Касаторът счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като въззивният съд не се е съобразил с разпоредбата на чл. 124 ГПК, която според него предвижда допустимост на всички доказателства, игнорирал е чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./, и е решил делото въз основа на закон, противоречащ на Конституцията на Република България и на Гражданския процесуален кодекс. Основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ще е налице, ако произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което би се достигнало до отстраняване на непълноти или неясноти на конкретни правни норми, или съдът за първи път да се произнася по даден правен спор, или да се изоставя едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В случая такива предпоставки липсват. Върховният касационен съд има постоянна практика по въпроса за приложението на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./. В съответствие с нея въззивният съд е приел, че фактът на унищожаване на емлячния регистър за горите не обуславя възможността да се разпитват свидетели относно придобиването на правото на собственост върху спорните имоти. Свидетелите биха били допустими само за да установят, че са виждали документа, познават съдържанието му и могат да го възпроизведат пред съда. Както правилно е записано в мотивите към обжалваното решение, свидетелите са само за владението на имотите и не възпроизвеждат факти във връзка с вписването им в емлячния регистър по партидата на наследодателя на ищеца. Затова, предвид тяхното съдържание, събраните по делото гласни доказателства не са годно доказателствено средство в производството по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Разглежданият случай не обоснова необходимост установената практика да бъде променяна или да се даде друго тълкуване. Изложените от касатора оплаквания са за неправилност на обжалваното решение - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, по което Върховният касационен съд би се произнесъл само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Следва да се има предвид и това, че лицата, които не притежават документи за право на собственост съгласно чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ поради това, че същите са изгубени или унищожени не по тяхна вина, подават заявление за възстановяване на правото на собственост пред общинските служби по земеделие при условията и по реда на чл. 14 ЗВСГЗГФ, който е свързан със срок - до 31 октомври 1999 г., докато в случая искът е предявен на 20.10.2006 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.