Определение № 2860 от 16.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 967/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 217 от 10.12.2025 г. по в. гр. д. № 141/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение № 489 от 02.12.2024 г. по гр. д. № 731/2022 г. на Окръжен съд – Хасково в обжалваната част - за отхвърляне на предявения от С. А., действаща чрез своята майка и законен представител З. В. А., иск за заплащане на сумата над 32 000 лв. до 60 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на ищцата посочената разлика, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от малолетното дете неимуществени вреди - болки и страдания, в резултат на причинените ѝ телесни увреждания при ПТП от 05.11.2021 г., ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 24.01.2022 г., до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Моли се за неговото обезсилване, респ. за отмяната му и за отхвърляне на предявения иск за сумата над 32 000 лв. до 60 000 лв. Оплакванията са, че въззивният съд формално се е позовал на ППВС № 4/1968 г., но в действителност не е отчел всички установени по делото релевантни за определяне на обезщетението общи и конкретни обстоятелства, поради което е присъдил завишено по размер парично обезщетение в нарушение на чл. 52 ЗЗД. По подробно изложени конкретни съображения се оспорва и изводът на съда, че обезопасяването на малолетната ищца, безспорно пътувала в автомобила без поставен предпазен колан, е елемент от завишената грижа, вменена на водача на МПС - делинквент, превозващ малолетно лице, поради което и неизпълнението на задължението за това е част от неговото собствено противоправно поведение и изключва съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия малолетен по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Оплакванията за недопустимост на решението са свързани с доводи за наличие на предпоставките на чл. 229, ал. 1 т. 4 ГПК за спиране на въззивното производство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. При наличието на висящо тълкувателно дело въззивният съд има ли правомощията да се позовава коя от противоречивите съдебни практики следва да се прилага и на нея да основе решението си по гражданското дело?; 2. Допустимо ли е въззивно решение, по което основният спорен предмет се основава на висящо тълкувателно дело, по което все още няма постановено решение?; 3. При мотивиране на решението си, решаващият съд следва ли да отчете всички индивидуални белези на конкретния граждански спор или може да приравни под един знаменател всеки случай към общата практика на ВКС, която е предмет на тълкуване?; 4. При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 33Д следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства? По всички въпроси бланкетно се сочи наличието на допълнителния критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по въпрос № 2 - и този по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Релевира се и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Насрещната страна, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗАдв. С определение № 1747 от 10.06.2026 г. производството по делото е било спряно до приключване на тълк. д. № 1/2024 г. на ОСНГТК на ВКС. По същото е постановено Тълкувателно решение № 1 от 29.09.2026 г., поради което спряното производство следва да се възобнови и съдът да пристъпи към преценка относно приложното поле на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото във връзка с доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: С обжалваното решение съставът на въззивния съд, след анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, е приел, че обезщетение в размер на 60 000 лв. е адекватна компенсация на претърпените от ищцата неимуществени вреди, които следва да бъдат репарирани. При определяне на този размер въззивният съд е посочил, че съобразява: възрастта на пострадалата (на 10 г.), характера на получените травми, водещи от които са тежката мозъчна травма - фрактура на черепа и разкъсно-контузна рана на челото, наложила хирургична намеса, продължителността на възстановителния период на фрактурата на черепа – около 6 месеца, трайно оформения белег на челото на ищцата, ограничителния режим на живот за продължителен период от време и свързаната с това невъзможност да води нормален за 10 - годишно дете такъв, проявилата се в резултат на травмата на главата посттравматична церебрастения и нейната симптоматика – нежелание за активност, пристъпи на главоболие, гадене, повръщане и виене на свят, обстоятелството, че и към момента ищцата продължава да има подобни оплаквания, макар и церебрастенията да не съставлява постоянно разстройство на здравето, както и цялостно преживения стрес от инцидентна. По пренесения във въззивната инстанция спор относно приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на малолетната ищца, изразяващо се в липса на поставен обезопасителен колан, съдът е посочил, че в хода на първоинстанционното производство е образувано тълк. д. № 2/2024 г. на ОСГТК на ВКС (впоследствие преобразувано в тълк. д. № 1/2024 г. на ОСНГТК), повод за което е наличието на противоречива съдебна практика по приложението на института на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 ЗЗД при пострадало малолетно дете, когато то пътува в МПС, управлявано от делинквента, без правилно използване на обезопасителна система. При липса на произнасяне на ВКС по тълкувателното дело към онзи момент, въззивният съд е посочил, че споделя разрешенията на съдебната практика, съгласно които, ако и малолетната ищца да е била без поставен обезопасителен колан, то обезопасяването ѝ е елемент от завишената грижа, вменена на водача на МПС, а в случая и делинквент, превозващ малолетното лице, поради което неизпълнението на задължението за това е част от неговото собствено противоправно и виновно поведение и изключва съпричиняване от страна на пострадалата ищца по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. С тези мотиви направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице е счетено за неоснователно, което е обусловило присъждане на пълния размер на определеното за справедливо съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетение. Настоящият съдебен състав намира, че по делото не се установява приложното поле на касационното обжалване. На първо място и доколкото част от въпросите са свързани с висящото производство по тълк. д. № 1/2024 г. на ОСНГТК на ВКС следва да се отбележи, че с постановеното Тълкувателно решение № 1/2024 от 29.09.2026 г. ОСНГТК приема, че пострадалото малолетно дете, което пътува в МПС, управлявано от делинквента без използване или при неправилно използване на обезопасителната система в нарушение на чл. 137в от Глава ІІ, Раздел ХХV от Закона за движението по пътищата, не допринася за настъпването на вредите съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, дори да е доказано, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем при правилно използване на обезопасителната система. В мотивите на тълкувателното решение са дадени разяснения, че когато се установи, че неизползването или неправилното използване към момента на ПТП на обезопасителната система, което е допринесло за настъпването на вредите или за техния по-голям обем, е резултат от виновно действие или бездействие на трето лице - родител или друго лице, упражняващо надзор над малолетния, също не е налице основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, дължимо се на пострадалото дете. В този случай увреждането му е причинено в резултат на виновното поведение както на водача, причинил ПТП, така и на третото лице, което ненадлежно е упражнило надзора и/или не е положило дължимата грижа за обезопасяването и опазването на пътуващото с него малолетно дете, т. е. увреждането на детето е причинено от неколцина по смисъла на чл. 53 ЗЗД и те отговарят солидарно за целия размер на обезщетението, дължимо се на недееспособния правен субект. Вътрешните отношения между неколцината делинквенти се уреждат по правилата на чл. 127 ЗЗД като се отчита обективният принос на всеки от тях, без с това да се засяга правото на пострадалото дете да получи пълния дължим размер на обезщетението. Видно е, че решаващите мотиви на въззивния съд по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съответстват на задължителните указания, дадени с цитираното тълкувателно решение, включително по отношение на доводите на касатора, по чия вина (чрез чии действия и бездействия) малолетното дете е било с непоставен обезопасителен колан към момента на инцидента. Първите два въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са свързани с оплакванията за недопустимост на въззивното решение - като постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, във вр. с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, поради наличието на висяща тълкувателна процедура пред ВКС по въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил правораздавателната му воля. Формулираните въпроси не са от значение за изхода на спора във въззивната инстанция, тъй като разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК в случая е напълно неприложима. В този смисъл са и задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при образувано тълкувателно дело пред Върховния касационен съд по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и при разглеждането на делото в предходните съдебни инстанции. На посоченото основание не е налице и предпоставката за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение, за която съставът на касационния съд е длъжен да следи служебно. Третият въпрос е хипотетично и неясно формулиран, но явно изхожда от разбирането на касатора, че създадената и възприета от въззивния съд практика на ВКС по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, предмет на образуваното тълкувателно дело, не покрива всички особености на конкретния казус. Въпреки че въпросът не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се посочи, че постановеното Тълкувателно решение № 1/2024 от 29.09.2026 г. на ОСНГТК на ВКС дава разрешение и в хипотезата, която касаторът твърди да е останала неотчетена от въззивния съд, и същото съвпада с формираната в обжалваното решение правна воля. Четвъртият въпрос относно приложението на чл. 52 ЗЗД е принципно значим за обжалвания краен резултат по правния спор, но по него не се установява релевираната от касатора допълнителна селективна предпоставка. Въззивният съд се е произнесъл относно размера на дължимото обезщетение при съобразяване на задължителната и трайна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. и решенията на ВКС по чл. 290 ГПК за критериите, въз основа на които съдът следва да определи справедливото парично обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от деликт. Наличието на актуална и трайноустановена практика по този въпрос изключва поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от горното, заявеното спрямо всички въпроси допълнително основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано съобразно критериите, указани в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., което съставлява самостоятелна пречка касационната жалба да бъде селектирана за разглеждане по същество. По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че касаторът не доказва в условията на кумулативност нито една от поддържаните общи и допълнителни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В тази връзка се релевират единствено основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, които са ирелевантни за селективната фаза на процеса, а именно свързани с оплакванията за неотчитане на всички обстоятелства от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението съгласно чл. 52 ЗЗД. Посоченото самостоятелно основание за достъп до касация обаче е налице, когато единствено от съдържанието на обжалвания съдебен акт е явно, че същият е постановен при превратно прилагане на закона – в неговия обратен смисъл, или при прилагане на липсваща (вкл. отменена или изменена) правна норма, или при допуснато от въззивния съд грубо нарушение на правилата на формалната логика, от каквито пороци обжалваното решение не се констатира да страда. Предвид гореизложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка, а с оглед този изход от спора в касационната инстанция в полза на процесуалния пълномощник на ответницата по касация следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 960 евро с ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение