Определение № 1027 от 23.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1614/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Академия на Министерство на вътрешните работи /МВР/ - [населено място], чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу въззивно решение № 726 от 30.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 358/2023 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение, след отмяна на решение № 3278 от 17.11.2022 г. по гр. д. № 14096/2021 г. на Софийски градски съд, е осъдена Академия на МВР да заплати на основание чл.59 ЗЗД на „Екосет“ ЕООД сумата 100 000 лв. - частично предявена от обща сума 144 000 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание за периода от 18.11.2016 г. до 18.11.2021 г. на собствените на „Екосет“ ЕООД един брой кабина за преводачи „Евростандарт“ 160х160х200, алуминиева конструкция с размери 2 х (160х160х200), и един брой кабина за преводачи „Евростандарт“ 160х160х200, алуминиева конструкция с размери (160х160х200), ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 22.11.2021 г., до окончателното плащане, и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за производството пред първата инстанция в размер на 8 030 лв. и пред въззивната инстанция в размер на 10 650 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон - чл.59 ЗЗД, и се прави искане за неговата отмяна. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което е възпроизведено съдържанието на касационната жалба, цитирана е многобройна практика на ВКС и е формулирано искане въззивното решение да се допусне до касационен контрол по следните „взаимообвързани въпроси от съществено значение за решаване на предявения спор“, които се решават противоречиво от съдилищата: „ 1. При предявен иск за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи, обусловен от влязло в сила съдебно решение по чл.108 от ЗС, как следва да се квалифицира иска - като такъв по чл.73 от ЗС или по чл.59 от ЗЗД; 2. При произнасяне по иск за обезщетение за пропуснати ползи правото на обезщетение се поражда само ако такива са настъпили със сигурност или обстоятелството дали ответникът е реализирал приходи е без значение“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Екосет“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител адвокат, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С решение № 3278 от 17.11.2022 г. по гр. д. № 4096/2021 г. състав на Софийски градски съд е отхвърлил предявеният от „Екосет“ ЕООД против Академия на МВР осъдителен иск за заплащане на сумата 100 000 лв. - част от вземане с посочен общ размер 144 000 лв., претендирана от дружеството - ищец като обезщетение за лишаването му от ползване на 2 бр. кабини за преводачи, ползвани от ответника без основание през периода 18.11.2016 г. - 18.11.2021 г. Първонстанционният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.73, ал.1 ЗС и е приел, че същият е неоснователен, тъй като макар ответникът да е упражнявал фактическа власт върху собствените на ищеца кабини в качеството на недобросъвестен владелец, не е доказано вследствие на ползването ищецът да е пропуснал да реализира ползи от собствените си вещи, които би получил със сигурност, ако е владял кабините през исковия период. Сезиран с въззивна жалба от „Екосет“ ЕООД, Апелативен съд - София е отменил първоинстанционното решение и е осъдил Академия на МВР да заплати на дружеството - ищец претендираната сума от 100 000 лв. Въззивният съд се е произнесъл по съществото на спора, след като въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба и след извършване на указаните в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС процесуални действия е възприел различна правна квалификация на предявения иск - чл.59, ал.1 ЗЗД, извършил е самостоятелна преценка на фактите и доказателствата и е достигнал до извод за основателност на исковата претенция. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 30001/2017 г. на Софийски районен съд ищецът „Екосет“ ЕООД е признат за собственик на двете спорни кабини и ответникът Академия на МВР е осъден да му предаде тяхното владение, на основание чл.108 ЗС. Производството по ревандикационния иск е продължило от 12.05.2017 г. до 09.04.2021 г., през който период, а и за времето от 09.04.2021 г. до края на исковия период - 18.11.2021 г., ответникът е упражнявал фактическа власт върху кабините без правно основание. Фактическата власт е установена от ответника през 2007 г./2008 г. въз основа на сключен с ищеца договор за наем, като първоначално ответникът е заплащал наем за ползването. Според неоспореното заключение на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза, месечният пазарен наем за кабините през релевантния за спора период от време е 3 402 лв. При така възприетата фактическа обстановка и с оглед въведените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения въззивният съд е приел, че предявеният иск се основава на разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД, доколкото чрез него ищецът претендира обезщетение за ползите, от които е лишен вследствие ползването без основание на собствените му кабини от ответника в рамките на исковия период. Въззивният съд е изложил съображения, че ответникът е осъществявал фактическата власт върху кабините в качеството на държател, а не на владелец, и че за ангажиране на извъндоговорната му отговорност по чл.59, ал.1 ЗЗД е от значение единствено обстоятелството, че той се е обогатил, спестявайки си заплащането на наем до размер на средните наемни пазарни цени за конкретните вещи. В подкрепа на изложеното въззивният съд се е позовал на задължителната съдебна практика в Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС - относно задължението на обогатилия се по смисъла на чл.59 ЗЗД да върне на обеднялото лице по-малката сума между обедняването и обогатяването (в случая - спестеният среден пазарен наем), като е посочил, че според задължителните указания на Пленума на ВС неоснователно обогатяване е налице винаги, когато има неоснователно разместване на блага, т. е. не само при увеличаване на имуществото на едно лице, но и при спестяване на средства за сметка на имуществото на друго лице (в случая - лишаване на ищеца от възможността да ползва собствените си движими вещи по причина, че същите са били във фактическа власт на ответника, който си е спестил наем за ползването им). Предвид безспорния по делото факт, че ползването на кабините през исковия период обективно е било възможно, но ищецът - собственик е бил лишен от възможността да ги използва поради поведението на ответника, който не е заплащал наем за ползването им, въззивният съд е формирал решаващия си извод, че е осъществен фактическият състав на чл.59, ал.1 ЗЗД, пораждащ задължение за ответника да обезщети ищеца за ползите, от които го е лишил, до размер на спестения наем (според експертното заключение - 204 120 лв. за двете кабини за периода от 18.11.2016 г. до 18.11.2021 г.). Ответникът е поддържал възражение, че претендираното от ищеца вземане е погасено с изтичане на тригодишна давност, но възражението е преценено като неоснователно от въззивния съд. За приложима съдът е счел общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД и след като е констатирал, че искът е предявен на 19.11.2021 г., се е произнесъл, че към посочената дата не е била изтекла погасителната давност за вземането за обезщетение, претендирано за времето от 18.11.2016 г. до 18.11.2021 г. В съответствие с дадените разрешения въззивният съд е направил крайния си извод, че искът по чл.59, ал.1 ЗЗД, предявен за сумата 100 000 лв. като част от общо дължимо обезщетение с твърдян размер 144 000 лв., е доказан и основателен, поради което е отменил решението на първоинстанционния съд и е осъдил ответника да заплати на ищеца търсената с иска сума със законните последици. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, не притежават характеристиката на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Първият въпрос не кореспондира със съдържанието на исковата претенция, по повод на която се е произнесъл въззивният съд. Ищецът не е твърдял, че предявяването на осъдителния иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване е обусловено от влизането в сила на решението, с което е уважен искът по чл.108 ЗС за предаване на владението върху двете кабини. В исковата молба ищецът е посочил, че е собственик на кабините и че през целия исков период ответникът ги е ползвал без основание, лишавайки го от възможността да ги ползва и спестявайки си наем за ползването; Вследствие на това ищецът е обеднял, като обедняването се съизмерява със средната пазарна наемна цена, която се дължи за двете кабини. Правната квалификация на иска - чл.59, ал.1 ЗЗД, е определена от въззивния съд въз основа на посочените фактически твърдения, които формират основанието на иска (чл.127, ал.1, т.4 ГПК), без влязлото в сила решение по проведения срещу ответника ревандикационен иск да се е отразило върху квалификацията на предявения иск. Отговор на въпроса как е следвало да се квалифицира предявеният иск - по чл.59 ЗЗД или по чл.73 ЗС, може да бъде даден само след проверка на правилността на постановеното от въззивния съд решение по реда на чл.290 ГПК, не и в стадия на производството по чл.288 ГПК, в което Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са законосъобразни (т.1 от цитираното тълкувателно решение). Вторият въпрос също не е съобразен с предмета на спора, разрешен с обжалваното решение, доколкото в решението си въззивният съд не се е произнасял по „иск за обезщетение за пропуснати ползи“, а е разгледал иск за неоснователно обогатяване, основан на фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД. В мотивите към решението въззивният съд ясно е разграничил хипотезата на неоснователно обогатяване по смисъла на чл.59 ЗЗД от хипотезите на „пропуснати ползи“, съобразявайки задължителната съдебна практика в Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС по въпроса в кои случаи е налице неоснователно обогатяване и до какво се свежда извъндоговорната отговорност на лицето, обогатило се без основание за чужда сметка. Поради несъответствие на поставените от касатора въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК касационно обжалване по въпросите не може да се допусне - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е и отсъствието в изложението на посочена и надлежно обоснована допълнителна предпоставка по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът е поискал да се допусне касационно обжалване по формулираните два въпроса с твърдение, че те се решават противоречиво от съдилищата, като е препратил към решение на АС при БТПП, решение на Окръжен съд - Русе и определения по чл.288 ГПК на ВКС, които актове не попадат в нито една от хипотезите по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Цитирани са и решения по чл.290 ГПК на ВКС (част от които неотносими към предмета на конкретния правен спор), но без обосноваване на конкретно противоречие между дадените в тях разрешения и произнасянето на въззивния съд по квалифицирания с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД осъдителен иск. В подкрепа на искането за допускане на касационно обжалване касаторът се е позовал и на задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 3/2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с която е уеднаквена практиката на съдилищата по въпроса „При предявен иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, необходимо ли е да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца или същото се предполага“. Предвид обстоятелството, че с въззивното решение не е разгледан иск по чл.82 ЗЗД, а иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, не би могло да съществува противоречие между формираната с тълкувателното решение задължителна съдебна практика и правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, обусловили преценката за основателност на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД. Решаващите изводи на въззивния съд за дължимост на претендираното с иска обезщетение за неоснователно обогатяване и за стойността на неоснователното обогатяване са в съответствие с относимата задължителна съдебна практика, обективирана в Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС, както и с константната практика на ВКС по приложението на чл.59, ал.1 ЗЗД. Поради това, дори да се приеме, че във връзка с поставените въпроси касаторът е въвел надлежно допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 358/2023 г. на Апелативен съд - София. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените разноски за защита срещу касационната жалба в размер на сумата 6 500 лв. (платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 03.10.2023 г.). Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,