Определение № 2563 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2711/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. В. Б. срещу решение № 1505 /08.12.2022 г. по възз. гр.д № 1823/2022 г. на Софийския апелативен съд в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение № 267060 /21.12.2021 г. по гр. д. № 7922/2020 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу „Алианц Банк България“ АД иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане неоснователно получени договорни лихви на стойност 12 956,13 евро за периода от 18.12.2008 г. до 04.12.2015 г. и 612.51 евро договорни лихви за периода от 04.12.2015 г. до 22.04.2019 г. Ответникът по касационната жалба „Алианц Банк България“ АД в писмен отговор оспорва основанията за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Жалбата е процесуално допустима, подадена е от страна по делото, която има право и интерес да обжалва въззивното решение и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Първоинстанционният съд е установил надлежно фактическата обстановка (както следва): Няма спор че на 18.12.2008 г. между страните е бил сключен договор за банков кредит „Жилище“. В т.5.1.,изр.1 е уговорено, че годишната лихва, която се заплащала от кредитополучателя, е формирана от сбора на БЛП за евро, определян периодично от Управителния съвет на банката, плюс надбавка от 1,20 % пункта, а в т.5.1., изр. 2 от процесния договор е предвидено, че към датата на подписване на договора годишната лихва е била определена на 9,10 %. Ищцата (жалбоподателка във въззивното и в касационното производство) е получила сумата от 29 206 евро със задължение да я върне до 18.12.2038 г. Банката е представила погасителен план, без същият да бил двустранно подписан, според който върху усвоената част от сумата - 16 540 евро, се начислява уговорената лихва от 9.1%, или по 124.75 евро, като тази сума се дължи месечно до 18.11.2009 г. Остатъкът от 12 756 евро е усвоен на 18.12.2009 г., видно от неоспореното и прието по делото извлечение от сметка. Целият размер на кредита от 29 206 евро, при лихва от 9.1%, е бил дължим при заплащане на месечни анюитетни вноски за периода от 18.12.2009 г. до 18.12.2038 г. в размер на 238.62 евро всяка. Ищцата е представила извлечение от интернет банкирането, което е ползвала, от което се установява, че е била запозната и осведомена за стойността на дължимите от нея вноски. Съдът е установил, че на 04.12.2015 г. е подписано допълнително споразумение между страните, по силата на което лихвата е била намалена до годишна стойност от 5.5 %, като текстът на т.5.1 е изцяло преуреден и е предвиждал, че годишната лихва се формира от сбора на 6-месечен ЮРИБОР за кредити в евро и фиксирана надбавка от 5.407 пункта. Пред САС е приета ССЕ, която е отразила в таблица всички компоненти, които влияят върху формирането на базовия лихвен процент (БЛП). От правна страна въззивният съд е приел следното: Висящата част от спора се отнася до спорните въпроси, свързани с действителността на клаузата на т. 5.1 от договора за кредит в първоначалния му вариант, (поради противоречие със закона и добрите нрави) и недължимостта на исковите суми, поради формирането им по силата на неравноправни клаузи. Съдът действително дължи служебна проверка за неравноправни клаузи, доколкото въз основа на тяхното действие са засегнати права на потребителя, предявени за съдебна защита само доколкото са свързани с предявените искове за нищожност поради неравноправност на клаузите и неравностойно положение на потребителя. В разглеждания по същество казус искането на ищцата се свежда до тезата, че т.5.1 от договора е нищожна (кат неравноправна клауза) и банката неправилно не е намалила по своя инициатива и автоматично лихвените нива, макар и единият от компоненти, влияещ върху определянето им, да е бил постоянно намаляващ. Жалбоподателката поддържа, че ако банката би изпълнила това действие, то лихвите, които като кредитополучател е заплащала, са щели да бъдат в по-малък размер. По отношение на т.5.1 от процесния договор въззивният съд, като се е позовавал на практиката на ВКС, е приел, че конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва – методиката за изчисление на лихвата, съответно базовият лихвен процент (БЛП) е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка. Методът за изчислението му трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти. Необходимо е начинът на формиране на възнаграждението на кредитодателя (на възнаградителната лихва) да бъде посочен ясно и разбираемо. В случая информацията за определяне на БЛП не е ясна и разбираема, банката е разполагала с методика, действаща към процесния период, която обаче не е била публично известна, нито е станала известна на кредитополучателя, още по-малко му е била разяснена надлежно. Ето защо уговорката на т.5.1, изр.1 е довела до неравнопоставено положение между страните по договора, доколкото е допускала търговецът (чрез УС на банката) едностранно да промени условията на договора, въз основа на несъдържащо се в него основание. Въззивният съд е изложил и допълнителни мотиви за прогласяване на уговорката за нищожна и за уважаването на иска на потребителя в тази част (на клаузата по т.5.1, изр.1). Същевременно въззивният съд, като се е позовал на практиката на ВКС, е приел, че уговорката на т.5.1.,изр.2 от договора съдържа общ размер на годишната лихва към момента на сключването на договора за кредит – 9.1 %. Този размер, включващ и двата компонента (субективен и обективен), е определен достатъчно ясно, точно и разбираемо като процент по начин, даващ възможност на нормално осведомения и средно съобразителен потребител да изчисли възнаградителната лихва. В тази част уговорката между страните е действителна. Няма съмнение, че те са предвидили лихвата по кредита да е 9.1 %, предоставената заемна сума е била олихвявана с този процент и същият не е бил изменян по време на действие на договора до сключване на споразумението от 04.12.2015 г. Т.е. не се установява в отношенията между страните да е задействана и приложена клауза с неравноправен характер и потребителят е бил напълно осведомен за размера на дължимата от него престация. Банката не се е възползвала от възможност да изменя едностранно лихвения процент. Ищцата счита, че банката е имала задължение едностранно да намали лихвения процент. Такава обвързаност за кредитодателя едностранно да намалява лихвения процент обаче не се установява. В обобщение въззивният съд е приел, че след като част от уговорките между страните са недействителни, отношенията са останали регулирани от действителните уговорки. Лихвата по договора е фиксирана на 9.1 % и за никоя от страните не е съществувала възможност (нито право, нито задължение) да я променя без съгласие (едностранно). В този смисъл ищцата не може да се позовава на накърнено нейно право да получи обратно надвнесена сума., тъй като липсва действително уговорено правило, което да налага изменение в лихвения процент. В случая банката не се е възползвала в нито един момент от обявените за неравноправни уговорки (да увеличава самоволно вноските) и лихвата е останала непроменена до сключването на споразумението през 2015 г.. След сключването на споразумението от 2015 г. клаузата на т.5.1. е била изцяло променена по съдържание и доколкото в същата са ясно разписани механизмите и формулата за изчисляване на референтния лихвен процент, то изискването за потребителска защита на кредитополучателя е спазено и не са налице основания за прогласяване на нищожност. Въз основа на данните, предоставени от извършената по делото съдебно-счетоводна експертиза, е установено, че постоянният спад на Юрибора е бил надлежно калкулиран, а самите вноски са били формирани съгласно действащия БЛП + надбавка (за времето преди допълнителното споразумение) и 6 месечния Юрибор + надбавка (за периода след споразумението). По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателката се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, във връзка с които извежда множество въпроси, основани на твърденията и, че съдът е следвало служебно да извърши цялостна проверка за нищожност на договорените клаузи в потребителски договор, за липсваща информация у кредитополучателя за информация за ГПР, за месечни анюитетни вноски, за погасителен план, за липса на методология за изчисляването на лихвата, за значението на използването на неясен и неразбираем език в договора, в резултат на което да се приеме извод, че целият договор е нищожен. От изложените въпроси обуславящ е въпросът за това дали съдът е длъжен да извърши цялостна проверка за нищожност на договорените клаузи в потребителски договор както в първа, така и във втората инстанция без жалбоподателят да е искал това. Но той не е разрешен от въззивния съд както се твърди (отрицателно). Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд в съответствие с установената практика, е приел, че е длъжен да извърши такава проверка, доколкото от неравноправни клаузи са засегнати права на потребителя, предявени за съдебна защита, когато такива клаузи са свързани с предявените искове за нищожност поради неравноправност на клаузите и неравностойно положение на потребителя. Въззивният съд е извършил такава проверка и се е произнесъл по исковете, по отношение на които е подадена въззивна жалба (по тези от тях, които формират висящата пред въззивния съд част от спора). Не са обуславящи въпросите на жалбоподателката, основани на твърдение за липса на методология (методика) за начина на изчисляване на лихвите и производните на тях въпроси, за последиците от липсата на методология. Въззивният съд не е приел, че в банката е липсвала методология (методика). Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд е приел, че банката е разполагала с методика, действаща към процесния период, която обаче не е била публично известна, нито е станала известна на кредитополучателя, още по-малко му е била разяснена надлежно. И на този извод въззивният съд е основал извод за нищожност на клаузата (уговорката) на т.5,1.,изр.1, който (извод) е в полза на жалбоподателката, въз основа на този извод е уважен искът и за обявяването на нищожността на тази клауза. Не са обуславящи въпросите за значението и липсата на ГПР (общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита) и за значението и липсата на погасителен план и на дължимите месечни погасителни вноски и за това дали в тези хипотези договор за банков кредит, сключен с потребител, е изготвен на ясен и разбираем език, доколкото въззивният съд е приел, че клаузата (уговорката) на т.5.1.,изр.2 от договора съдържа общ размер на годишната лихва към момента на сключването на договора за кредит – 9.1 %, че този размер, е определен достатъчно ясно, точно и разбираемо като процент по начин, даващ възможност на нормално осведомения и средно съобразителен потребител да изчисли възнаградителната лихва и доколкото въззивният съд е приел за установено, че ищцата (жалбоподател във въззивното и в касационното производство) е представила извлечение от интернет банкирането, което е ползвала като кредитополучател, от което се установява, че е била запозната и осведомена за стойността на дължимите от нея вноски и доколкото въззивният съд е приел, че банката не се е възползвала от възможност да изменя едностранно лихвения процент. Не са обуславящи и въпросите, основани на твърдения за надвзети лихви, тъй като въззивният съд не е установил такива. Съответно не са обуславящи и въпросите, производните на разгледаните въпроси за това какви са последиците в твърдените от жалбоподателката, но неустановени от въззивния съд хипотези. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателката няма право на разноски, а следва да бъде осъдена да заплати на ответната страна, която е представлявана от юрисконсулт по делото, сумата 360 лева за юрисконсултско възнаграждение. Воден от изложеното съдът