Решение № 6813 от 9.06.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13495/2014 г.

Решение № 6813 от 9.06.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13495/2014 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Керимова Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Образувано е по касационна жалба на полицейски орган при отдел "Пътна полиция" при Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ срещу решение № 5504 от 18.08.2014 г., постановено по административно дело № 1203/2014 г. на Административен съд София град. Претендира неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон. Ответникът по касационната жалба, Карло Андреев Луканов от гр. София е депозирал писмен отговор с доводи за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, приема касационната жалба за допустима, като подадена в срок, от активно легитимирано лице. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Предмет на контрол пред Върховен административен съд е решение № 5504 от 18.08.2014 г., постановено по административно дело № 1203/2014 г. на Административен съд София град. Със същото е отменена принудителна административна мярка (ПАМ) "Преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач" на лек автомобил марка "Фолксваген Пасат", с рег. № СА 0008 ВТ, приложена на 03.01.2014 г. с разпореждане в устна форма, издадено от полицай от отдел "Пътна полиция" - СДВР. За да стигне до този резултат, съдът е приел, че конкретната обстановка попада в хипотеза на чл. 171, ал. 1, т. 5, б. "б" от Закона за движението по пътищата. Изписал е, че моторното превозно средство е паркирано в нарушение на правилото на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, като е налице пречка за движението на останалите участници в движението-пешеходците, докато автомобилът се намира върху тротоар. Ответникът обаче не бил представил доказателства за означаване с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. А тротоарното пространство не било ограничено в значителна степен, създаваща неудобства за предвижването на малки деца със съответните приспособления /колички/ с придружители, хора на възраст или със здравословно състояние, създаващо им затруднения. Прави извод, че били налице предпоставки за реализиране на административно-наказателна отговорност на водача на автомобила, но не и за налагането на принудителна административна мярка, поради което и актът е отменен като незаконосъобразен. При извършена служебна проверка на основание чл. 218, ал. 2 АПК, Върховният административен съд приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Касаторът не прави възражение за допуснати съществени процесуални нарушения. По отношение на правилното приложение на материалния закон, касационната инстанция приема следното: Въз основа на събраните доказателствени средства, Административен съд София град е установил фактическа обстановка, която като цяло се споделя от касационната инстанция. Страните не спорят, че на 03.01.2014 г. лек автомобил марка "Фолксваген Пасат", с рег. № СА 0008 ВТ е паркиран върху тротоара на ул. "Русалка" № 4 към ул. "Джовани Горини". За установяване на фактите по спора, съдът е обсъждал приложена към преписка докладна записка, съставена на 03.01.2014 г. от полицай Костадин Мичев, която не може да се цени като доказателствено средство в това производство при преценка законосъобразността на наложената ПАМ. Докладната записка на полицай Костадин Мичев е вътрешен акт, адресиран единствено до началника на отдел "Охранителна полиция" СДВР и няма характер на акт от значение за установяване на фактите в производството по налагане на принудителната мярка. Нарушението, за което се налага съответната принудителна административна мярка е установено с Акт за установяване на административно нарушение. В обстоятелствата част на представения Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 255256/03.01.2014 г. е посочено, че на 03.01.2014 г. лек автомобил марка "Фолксваген Пасат", с рег. № СА 0008 ВТ е паркиран върху тротоара на ул. "Русалка" № 4 към ул. "Джовани Горини", като пречи на преминаването на пешеходците. С това е нарушена разпоредбата на чл. 94, ал. 3 ЗДвП, предвиждаща възможност за престой и паркиране на моторни превозни средства с допустима максимална маса до 2,5 тона върху тротоарите само на определените от собствениците на пътя или администрацията места, успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 2 метра за преминаване на пешеходци. Изписана е като нарушена и разпоредбата на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, според текста на която престоят и паркирането са забранени на място, където превозното средство създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал. Разпитан в хода на делото, свидетелят полицай Мичев, заявява релевантен за спора факт, че автомобилът е бил паркиран върху тротоар, който не е обозначен за паркиране, поради което е бил репатриран без да е извършвано измерване на разстояние до сградите. Касационната инстанция споделя извода на Административен съд София град, че фактите сочат към налагане на принудителна административна мярка /ПАМ/ в хипотеза на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП. Страните не спорят, че по своя характер преместването на паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знание на неговия собственик или на упълномощения от него водач представлява принудителна административна мярка /ПАМ/. Според правната доктрина, ПАМ е форма на държавна принуда, като основанията за прилагането й, органите, които я прилагат, и правните субекти, спрямо които се прилага, мерките за въздействие и редът за прилагането й, са строго нормативно установени. ПАМ като принцип е форма на административна принуда, защото поначало се прилага от административни органи. ПАМ като форма на административна принуда е следствие от дейност по упражняване на вид административни правомощия, като неин юридически израз е административния акт, с който тя се налага. Правилно съдът е приел, че наложената ПАМ не е наказание и следва да се разграничава от наказанието, което не се налага с административен акт. В случая ПАМ е наложена от компетентен орган, за което се представят относими доказателства. Наложената ПАМ е на основание чл. 171, т. 5, б. "б" от Закона за движение по пътищата. Съгласно текста на тази норма, ПАМ е преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение в места, означени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, както и когато създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Чл. 172, ал. 1 ЗДвП постановява кои ПАМ се налагат с мотивирана заповед на ръководителите на службите по контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. ПАМ по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП не е сред изрично изброените в ал. 1 на чл. 172 мерки. Горното в контекста на посочените норми следва да се чете в смисъл, че налагането на тази ПАМ се извършва чрез преместване и предоставяне за отговорно пазене на моторното превозно средство, без законът да изисква мотивирана писмена заповед за налагане на мярката. ПАМ по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП се налага чрез действия по преместване на автомобила и предоставянето му за отговорно пазене. В този смисъл без основание е възражението на жалбоподателя, че процесната принудителна административна мярка не е наложена с писмен административен акт и такъв не му е връчен. Горният извод, според касационната инстанция, по никакъв начин не игнорира нормата на чл. 168, ал. 1 ЗДвП в смисъл, че дори и налагането на тази ПАМ да се извършва чрез реалното преместване на автомобила, то преценката относно наличието на предпоставките за реализирането й, следва да се извършва от длъжностното лице по чл. 168, ал. 1 ЗДвП. Първоинстанционният съд е приел, че не са налице посочените фактически основания за прилагане на ПАМ, който извод се споделя от касационната инстанция. Разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП съдържа три самостоятелни хипотези, при наличието на които законодателят е дал право на компетентните органи да налагат ПАМ "Преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач". Първата е, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Явно тази хипотеза не е налице в случая, но и органът не твърди наличието й. В случая липсва неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Втората е, когато паркирането създава опасност за другите участници в движението. Изписаните и приети като релевантни по спора факти не очертават и опасност за другите участници в движението, а именно - пешеходците. И третата е, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. От фактите, изписани в Акта за установяване на административно нарушение не се установява органът да е констатирал установена невъзможност за преминаването на другите участници в движението. Изписана е обстановка относно пречка, но както правилно е констатирал съда ограничението не е значително до степен на невъзможност за преминаване, макар, че при липса на легални дефиниции относно понятието "пречка" и "невъзможност за преминаване" в този закон, в контекста на конкретни факти следва да се цени "пречката" и "невъзможността". В действителност, чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП следва да се чете в смисъл, че паркиране върху тротоари се разрешава само на определените от собствениците на пътя или администрацията места. Оттук се извежда, че паркирането на тротоарите принципно е забранено, извън изключенията на разрешените и определени такива с обозначение места и то при определени в нормата отстояния, посока на поставяне и допустима маса на автомобила / в този смисъл са и показанията на свидетеля Мичев/. По делото не се доказва процесният тротоар да е определен за паркиране въобще, за да се преценяват факти относно отстояния и прочие. Пар. 6, т. 6 от Допълнителните разпоредби на Закона за движение по пътищата дава легална дефиниция на понятието "тротоар" и това е изградена, оградена или очертана с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена само за движение на пешеходци. От предназначението на тротоара като такова само за пешеходци, също се извежда принципната невъзможност върху него да се паркират моторни превозни средства. Административният съд правилно е приел, че в случая автомобилът не отговаря на изискването на чл. 94, ал. 3, изр. второ от ЗДвП, но в контекста на конкретните факти, не се реализира никоя от хипотезите на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП. Само по себе си нарушението на горните текстове не е достатъчно за налагане на принудителна административна мярка, при липса на изрична разпоредба, която да го налага. Предвид горното, касационната инстанция приема, че по делото безспорно се установява, че процесният автомобил е паркирал върху тротоар, който не е бил определен от собственика на пътя за паркиране. Тротоарът има предназначение за предвижване на пешеходци. Паркирането върху тротоар за движение на пешеходци само по себе си не е основание за налагане на процесната принудителна административна мярка, без да са налице предпоставките по чл. 171, т. 5, б."б" от Закона за движение по пътищата. Горното обосновава извод за неправилност на наложената принудителна административна мярка. Същата е от компетентен орган. Извършена чрез законово определени конклудентни действия, но при липса на нормативно предвидени предпоставки по чл. 171, т. 5, б. "б" от Закона за движение по пътищата. Административен съд София град е приложил правилно материалния закон, поради което и решението му следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, на ответника по касационната жалба се дължат направените пред касационната инстанция разноски в размер на 420 лв.