Решение № 10684 от 20.09.2010 г. на ВАС по адм. д. № 10163/2009 г.

Решение № 10684 от 20.09.2010 г. на ВАС по адм. д. № 10163/2009 г., IV о., докладчик съдията Добринка Андреева Производството по делото е по реда на дял трети, глава петнадесета, раздел втори на Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 2 АПК. Образувано е по искане-молба, подадено от адв. Стоян Донков, като пълномощник на Никола Стоев Николов, Стефка Николова Мулетарова, Иван Николов Стоев, Йордан Николов Йорданов, Мария Николова Петрова, Нико Стефанов Урумов, Георги Стефанов Урумов срещу неоснователно бездействие на Министерския съвет на Република България България да отмени отчуждаването и да им върне шест ниви с обща площ 11.005 дка в местност "Терзиите", в землището на гр. Пловдив, представляващи части от поземлен имот № 110 - публична държавна собственост по кадастралния план на кв. "Модър" на гр. Пловдив, отчуждени за строеж на МВР болница. В искането се твърди, че са сезирали Министерския съвет с пет жалби с искане да отмени отчуждаването и да им върне земите, предвид отпаднало основание за актуване на посочените недвижими имоти от държавата, но този орган проявил бездействие. Искат от съда да постанови решение, с което да задължи МС "да отмени отчуждението", явно са имали предвид отчуждаването на процесните имоти. В о. с. з. на ВАС ищците не се явяват и не изпращат представител . В писмени бележки поддържат искането и уточняват, че МС поне е трябвало да изпрати жалбите им до "компетентния орган". Ответната страна - МС на РБ -, чрез проц. представител юрк. Василев оспорва молбата като недопустима, алтернативно-неоснователна, с твърдение, че липсва акт на МС, който да бъде контролиран от съда, а ищците следва да реализират претендираните права по общия исков ред. Заинтересована страна - Министърът на вътрешните работи не изпраща представител и не заявява становище по иска Въз основа на всички събрани по делото писмени доказателства, съдът установи следното от фактическа страна: С решения № № 1190-1195 от 12.03.1996 г. /л. 89-94 от делото/, на осн. чл. 18ж, ал. 1 и 18з, ал. 1 ППЗСПЗЗ, Поземлена комисия - Пловдив признала право на ищците, в качеството им на наследници на предишните собственици, на собственост върху шест ниви, представляващи имоти с номера от 252-2-1 до 252-2-5, с обща площ 11.005 дка /съответно от по 0.999 дка, 3.451 дка, 4.507 дка, 1.006 дка, 1 дка и 0.042 дка/ в местност "Терзиите", в землището на гр. Пловдив, но не ги възстановила с мотив, че имотите "попадат в Болница на МВР". Имотите представляват части от поземлен имот № 110 - публична държавна собственост по кадастралния план на кв. "Модър" на гр. Пловдив, отчуждени за строеж на МВР болница. С решения от 25.11.2005 г. ОСЗГ - Пловдив, в процедура по обезщетяване, определила начина на обезщетяване на молителите- обезщетение със земя, а за разликата до пълния размер на дължимото обезщетение - с поименни компенсационни бонове. Няма данни, а и не се твърди тези решения да са били обжалвани. Молителите сезирали Министерски съвет с пет жалби, първата- с вх. № 326 от 24.01.2000г, и с още четири по същата преписка, съответно от 18.07.2000г, от 24.01.2001г, от 14.09.2001 г. и от 30.07.2002 г. с искане, поради отпаднало основание за актуване на посочените недвижими имоти от държавата, МС "да стори необходимото за отменяване на отчуждаването и връщане на земята на предишните собственици", тъй като са отчуждени за строеж на МВР болница, което мероприятие не е реализирано. Сезирали са и Областен Управител - Пловдив с четири жалби, първата от които от 06.06.2000 г., последната - от 12.06.2006г, Областна Дирекция "Земеделие и гори"- Пловдив от 16.02.2000 г. както и МРРБ с молба от 31.01.2007 г. Във всички молби до държавната администрация посочили, че с шестте решения на ПК-Пловдив /грешно посочено в искането като решения на Общинска служба по земеделие и гори - Пловдив/ им е признато право на собственост, но нивите не са невъзстановени с идентичния мотив, че "имотът попада в болница на МВР". Твърдели са наличие на отпаднало основание за актуване, предвид липса на изпълнен строеж на държавен обект - МВР болница в процесния терен, като тази "липса на строеж" се виждала "с просто око", а и била установявана от тях при всяка проверка в институциите. Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на всички събрани по делото писмени доказателства. Съдът ги кредитира, като безпротиворечиви и неоспорени от страните по предвидения в закона ред. Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът направи следните изводи от правно естество: Предмет на съдебен контрол е само твърдяното неоснователно бездействие на МС. Търсената защита по делото е по чл. 257, ал. 1 от АПК и е искова, тъй като петитумът е съдът да осъди МС да извърши определено действие. Съдът намира искането за допустимо. Предмет на защита по реда на чл. 257, ал. 1 от АПК са задължения на административен орган да извърши фактически действия, които произтичат пряко от нормативен акт при настъпване на определен юридически факт. Доводите на ищеца да търси защита по този ред са мотивирани с твърдяно неизпълнение на задължение на административния орган - МС, което по неговите твърдения произтича пряко от закона, от задължението му за произнасяне по направените искания, което обосновава с нормите на чл. 19, ал. 2 от ЗООЗП, /отм./, чл. 22 от Правилника за неговото приложение /ППЗООЗП /отм./, § 35 от Постановление № 234 от 16 декември 1999 г. на МС, чл. 40, ал. 1 от ЗДС и § 41 от ПРЗ към Закона за изменение и допълнение на ЗСПЗЗ, и като такова същото не е ограничено със срок. Настоящия съдебен състав намира, че в случая са налице всички положителни процесуални предпоставки за разглеждане на спора по същество, както и че липсват отрицателните такива. Също така намира, че ищецът има правен интерес от инициираното от него производство, като този правен интерес в настоящото производство не е въпрос на допустимост на иска, а по съществото на спора. В тази връзка съдът не приема за основателно възражението на пълномощника на ответника за недопустимост на искането, с довод, че " няма акт на МС". Този аргумент би бил основателен, ако се оспорва акт, респ. мълчалив отказ, каквото не е настоящото искане на ищеца. Макар и допустимо, съдът намира искането на ищците за неоснователно по същество, предвид следните съображения: Предмет на защитата по чл. 256 и чл. 257 от АПК е задължението на административния орган да извърши дължими по закон действия, т. е. действия по изпълнение на своите законни правомощия. Нормата визира само фактически действия, пряко дължими от норма на закон. Производството по чл. 257, ал. 1 от АПК дава процесуална възможност за защита на гражданите и организациите срещу бездействието на администрацията, в хипотезата, когато органите са задължени да извършат предписани от закона или подзаконов нормативен акт фактически действия. В този случай на задължението на административния орган, произтичащо пряко от закона, следва да съответства регламентирано от същия нормативен акт субективно право на гражданин или организация, като двата елемента съставят регламентирано от този нормативен акт административно правоотношение. Следователно е необходимо наличие на такова административно правоотношение, при което да е налице защитимо от закона субективно право, което да може да бъде реализирано директно по силата на правна норма чрез съответстващо му действие от страна на административни орган, без да е необходимо издаване на индивидуален административен акт. Това са основните предпоставки за основателност на претенцията по чл. 257, ал. 1 АПК, който извод се налага от анализа на тази норма в съвкупност с разпоредбата на чл. 256 от АПК. Съществен аргумент в тази насока е и чл. 257, ал. 2 АПК, тъй като чрез осъждане на органа да извърши действието целеният правен резултат следва да възникне директно в правната сфера на гражданина като субект в правоотношението. В конкретния случай не сме изправени пред такава хипотеза. Молителите обосновават искането с разпоредбите на четирите посочени по-горе нормативни акта. Анализът им обаче не води до извод, че е налице задължение на МС да извърши дължими по закон действия, т. е. действия по изпълнение на своите законни правомощия, предвид следното: Закон за опазване на обработваемата земя и пасищата /обн. ДВ. бр. 27/1973 г. е отменен с § 4 от ПЗР на Закона за опазване на земеделските земи - ДВ, бр. 35/24 април 1996 г., поради което този нормативен акт, както и правилника за неговото приложение не са били действащо право по време на подаване на жалбите до МС. Налага се извод да неотносимост на доводите в тази насока. Чл. 40, ал. 1 на Закон за държавната собственост в относимата за случая редакция определя, че ако в тригодишен срок от отчуждаването на имота той не бъде използван по предназначението, за което е отчужден, или мероприятието по градоустройствения план не е започнало, бившият собственик или областният управител има право да поиска от окръжния съд по местонахождението на имота да отмени отчуждаването и да постанови възстановяване на даденото от двете страни. Тази норма изключва дължимо действие от МС, от където следва извод за неоснователност на искането. Посочената в искането до ВАС редакция на закона не е приложима за случая, тъй като е въведена като правило след подаване на жалбите, едва с изменението на закона, в сила от 16.08.2003 г. и тя визира възможност за Министерския съвет да отмени изцяло или частично решението, но само ако е такова по чл. 34а, ал. 1 от закона, т. е. когато отчуждаването на имоти - частна собственост, е било предназначено за изграждането на национални инфраструктурни обекти, и то е извършено с решение на МС . Отново се налага категоричен извод за неотносимост на доводите на ищците в тази насока. § 35 от Постановление № 234 от 16 декември 1999 г. за изменение и допълнение на ППСЗПСС действително посочва, че в едногодишен срок от влизането в сила на Закона за изменение и допълнение на ЗСПЗЗ областният управител осведомява Министерския съвет с мотивирано предложение за отчужденията, извършени за държавни нужди, когато отчуждените земеделски земи не са използвани по предназначение и че отчужденията могат да бъдат отменени по преценка на Министерския съвет. Тази хипотеза обаче сочи на искане за издаване на административен акт, без значение в случая е от кой орган, поради което редът за защита е обжалване на акт, респ. мълчалив отказ, а не по чл. 257 АПК. Тази хипотеза също изключва приложението на защитата срещу неоснователни бездействия, тъй като за да е приложим този институт, както бе посочено по-горе, задължението на органа следва да произтича пряко от правна норма, при настъпването на определен юридически факт, а не опосредено от искане на страна, както е в случая. Защитата по този ред обхваща неизвършването на фактически действия, но не и неизпълнение на задължения за волеизявление, т. е. за издаване на индивидуален административен акт. Когато по силата на закона административният орган е длъжен да издаде определен административен акт, но не го прави, е налице мълчалив отказ за издаването на акта, който може да бъде оспорван от заинтересованото лице по реда, предвиден за оспорване на отказите, включително мълчаливите откази . В практиката си ВАС константно приема, че предвидения специален ред и предпоставки за оспорване и защита против неоснователни бездействия на административни органи изключва възможността да бъдат приравнявани на неоснователни бездействия всички случаи, при които административният орган не издава индивидуален административен акт. Освен това искането в настоящия случай е отправено и до некомпетентен за претендираното действие орган. Министерският съвет оглавява системата на органите на изпълнителната власт и по силата на чл. 20 от Закона за администрацията е централен колегиален орган на изпълнителната власт с обща компетентност, който осъществява държавната политика в съответствие със своите конституционни правомощия и със законите на Република България, поради което не дължи твърдяните фактически действия по отмяна на отчуждаване на имоти. Аргумент в тази връзка е и разпоредбата на чл. 18з ал. 1 ППЗСПЗЗ, послужила като основание на поземлена комисия - Пловдив да постанови посочените по-горе актове, анализирана във връзка с относимите за случая чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, и чл. Чл. 14, ал. 1, т. 1, изр. 2 ЗСПЗЗ. Същите мотиви следва да се изложат и за твърдяното бездействие по § 41 ПРЗ към Закона за изменение и допълнение на ЗСПЗЗ - Министерският съвет в едномесечен срок от влизането в сила на този закон да отмени отчужденията, извършени за държавни нужди, когато отчуждените земеделски земи не са използвани по предназначение или държавната нужда е отпаднала. Горните съображения обосновават и следващия извод, че в конкретния случай не е налице и втората материално правна предпоставка на нормата на чл. 257, ал. 1 във връзка с чл. 256 от АПК, тъй като с искането на практика се претендира правно, а не на фактическо действие. Неиздаването на претендираното решение не представлява неоснователно бездействие на административен орган по смисъла на чл. 257, ал. 1 във връзка с чл. 256 от АПК. На последно място следва да се посочи, че предвиденото в раздел втори, глава ХV от дял трети на АПК производство за защита срещу неоснователни бездействия на административни органи се отнася само до фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона, а не на вътрешнослужебен акт, в какъвто смисъл е последния довод в искането. Развитият в писмени бележки на адв. С. Донков довод, че администрацията на МС не изпратила жалбите им до "компетентния орган" се опровергава от доказателствата по делото - приложените от ответника писмо № 6849/13.02.2003 г. на МС до Мария Петрова, писмо № 03-00-3053/14.01.2003 г. на Община Пловдив до МС, писмо № 6849/10.12.2002 г. на МС до кмета на община - Пловдив, писмо № 326/21.09.2001 г. на МС до МВР, МРРБ и кмета на община Пловдив, писмо № V8-260/20.02.2001 г. на МРРБ, писмо № А104116/27.03.01 г. на Община Пловдив, писмо № Й-2/06.06.2000 г. на Областен управител на област Пловдив, писмо изх. № 16-00-42/16.02.2000 г. на ОД "Земеделие и гори" Пловдив, копия на част от които са представени и от ищците. От тях е видно, че МС не само е изпратил жалбите, но и искал информация от компетентните органи по случая. При този анализ съдът обосновава извод, че не са налице два от кумулативно предвидените елементи на посочения фактически състав за уважаване на иск за осъждане на ответника да отмени отчуждаването и да върне на молителите претендираните шест ниви, предявен на посоченото правно основание. Безспорно е в случая, че задължение за действие от такова естество МС няма, но дори и да има, то би представлявало задължение за правно, а не фактическо действие и като такова същото не попада в хипотезата на чл. 257 АПК. Това обосновава извода на настоящия съдебен състав за неоснователност на искането, поради което то следва да бъде отхвърлено.