Определение № 816 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1901/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Т. И. срещу решение №.16/16.01.20 по г.д.№.344/19 на ОС Смолян – в частта, с която, след частична отмяна, е потвърдено решение №.22/14.02.19 по г.д.№.99/18 на РС Чепеларе в частта за осъждане на касатора да плати на „Банка ДСК“АД 12006,29лв. непогасена главница по договор за кредит за текущо потребление от 8.07.10г. до края на срока на договора, 3096,69лв. непогасена възнаградителна лихва от 3.07.13 до момента на настъпване на предсрочната изискуемост на 6.06.16г., 1221,80лв. санкционни лихви, ведно със законната лихва върху главницата от 23.05.18 до окончателното изплащане. Ответната страна „Банка ДСК“ЕАД оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието от фактическа страна, в това число на база заключение на съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит от 8.07.10, по силата на който „Банка ДСК“ЕАД е предоставила на кредитополучателя кредит за потребителски нужди за сумата 15000лв.; към датата на сключване БЛП е 7,44%, стандартната надбавка 3,01пункта-или лихвеният процент на кредита е общо 10,45 % годишно или 0,03 процента на ден; уговорено е погасяването му да бъде извършено съгласно погасителен план на 120 анюитетни вноски с падежна дата 2-ро числа на месеца-първата в размер на 300лв., последната 131,18лв., а всяка от останалите-по 203,68лв.; в Общите условия /ОУ/ на банката са включени клаузи за олихвяване с променлива лихва /състояща се от базов лихвен процент и надбавки, посочени в договора/, която се начислява върху усвоената и непогасена част от кредита и се заплаща месечно /чл.7.1./, за право на кредитора при определени условия да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя /чл.9.1/, за олихвяване при просрочие и предсрочна изискуемост. От датата на усвояване на кредита на 8.07.10 до 23.05.18 от ищцата са правени вноски в общ размер на 7242,63лв.; всички такива за периода 8.07.10-2.11.11 вкл. са погасявани редовно, а след това са допускани просрочия в погасяването на месечните вноски или части от тях; за вноските с падеж след 2.11.13 е налице просрочие за всяка от тях. Преди предявяване на настоящата искова молба във връзка със същия договор за кредит са били образувани двукратно заповедни производства /Заповед №.11/15.01.14 по ч.г.д.№.29/14 на РС Смолян, по което е било образувано изп.д.№.145/14 на ЧСИ П.М. (покана за доброволно изпълнение получена на 16.02.14), впоследствие прекратено и заповедта и изпълнителният лист обезсилени поради непредявяване на иск на основание чл.415 ГПК, и Заповед №.30/19.01.16 по ч.г.д.№.23/16 на РС Смолян, по която е образувано ч.и.д.№.5/16 на ЧСИ З.Т. (покана за доброволно изпълнение получена на 26.02.16)/, като предявеният по повод възражения по второто иск с правно основание чл.422 ГПК е бил отхвърлен с влязло в сила решение по г.д.№.327/16 на РС Смолян поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост. Въззивната инстанция е приела от правна страна, че клаузата за изменение на лихвата е неравноправна и че, в резултат на неравноправността, банката неоснователно е прилагала по-висок от първоначално уговорения лихвен процент след 5.08.12; поради това решението следва да се основава на тези изчисления на вещи лица, които са направени при приложима лихва в размер на първоначалния – 10,54%, който е пределно ясно посочен в точка 8 от договора-клаузата по която е ясна, разбираема и валидна, обвързваща страните /реш.№.92/9.09.19 по т.д. №.2481/17, ІІ ТО, реш.№.378/28.03.19 по т.д.№.2775/17, ІІ ТО/. Посочила е, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила още на 6.06.16-когато ответницата е получила препис от исковата молба по чл.422 ГПК във вр. с чл.430 ТЗ и приложенията към нея по предходното дело /№.327/16 на РС Смолян/ във връзка със същия кредит - с решението по което искът е бил отхвърлен поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост. Това е така, защото на тази дата до нея е достигнало изявлението по смисъла на чл.60 ал.2 ЗКИ на кредитора, обективирано в исковата молба - че поради настъпване на обективните предпоставки на предсрочната изискуемост – забава в погасяването на 33бр. дължими вноски, той счита кредита за предсрочно изискуем, като иска да се признае, че ответницата му дължи сумите по заповедта, включващи и вноските с ненастъпил падеж до края на срока на договора. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице по ССЕ – съгласно което непогасените падежирани вноски /при положение, че възнаградителната лихва остава непроменена 10,54% от началото до края на срока на договора/ към 6.06.16 са 35бр. в общ размер на 7122,22лв. /от които 4023,53лв. главница и 3096,69лв. възнаградителна лихва/, като след приспадане на направените плащания по кредита за главница в общ размер на 2993,71лв. непогасената главница до края на срока е 12006,29лв., и на постановките на ТР 3/17 от 27.03.19 на ОСГТК на ВКС, т.2 - съгласно които размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на предсрочната изискуемост до датата на плащането /упражненият избор от кредитора да иска изпълнение преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период -след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи; уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков кредит в чл.432 ал.1 ТЗ е изрична относно вземането на кредитора – „предсрочно връщане на сумата по кредита“ и изключва заплащане на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви/. При тези обстоятелства е прието, че ответницата дължи на банката 12006,29лв. непогасена главница до края на срока на договора, 3096,59лв. непогасена възнаградителна лихва до момента на настъпване на предсрочната изискуемост на 6.06.16, 1221,80лв. санкционна лихва и законната лихва върху главницата считано от 23.05.18 до окончателното изплащане. Съдът е изложил съображения, че настоящите искове са допустими, независимо, че исковете по чл.422 ал.1 ГПК са отхвърлени с влязлото в сила решение по г.д.№.327/16 на РС Смолян. Това е така, защото те не са уважени заради липсата на обявяване от кредитора към длъжника на предсрочна изискуемост на кредита съгласно т.18 от ТР 4/13 на ОСГТК на ВКС. След завеждането им, обаче, е настъпил нов факт, обосновал сегашните осъдителни искове-вече на длъжника е обявена предсрочната изискуемост, и се претендират вземанията по общия ред, а не по реда на чл.422 ал.1 ГПК. По предходното дело също така не е формирана сила на пресъдено нещо по въпросите за неравноправност на клаузи от договора и ОУ/макар в мотивите на решенията да са излагани доводи в тази връзка/, тъй като основанието за отхвърляне на исковете е липса на обявена предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението по ч.г.д.№.23/16 на РС Смолян /във връзка с възражения по което е подадена исковата молба по г.д.№.327/16 на РС Смолян/. Посочено е, че не може да се приеме, че предсрочната изискуемост е настъпила още на 17.02.14 или 26.02.16, когато на И. са връчени ПДИ-защото поканите изхождат от ЧСИ и не съдържат изявление на кредитора по смисъла на чл.60 ал.2 ЗКИ, достигнало до длъжника. По въпросите за недължимостта на таксата от 120лв. и погасяването по давност на вземанията, начина на водене на счетоводството на ищеца и отражението му върху спора, неравноправността на клаузи, съдът е препратил и към подробните мотиви на първата инстанция на основание чл.272 ГПК с уточнението, че 5-годишната погасителна давност започва да тече от настъпването на предсрочната изискуемост на 6.06.16 и до предявяването на исковете на 25.05.18 очевидно не е изтекла. Във връзка с възраженията относно воденето на счетоводство, приобщавайки мотивите на районния съд и правейки ги свои, се е позовал на констатациите на ССЕ. Съгласно същите кредитът е преминал три пъти в изискуем падеж както следва: 1/ на 6.08.12 автоматична изискуемост при забава над 90 дни, възстановен в редовен статут на 29.10.12; 2/ на 3.07.13 автоматична изискуемост при забава над 90 дни; 3/ на 10.01.14 кредитът преминава в съдебен статут; 4/ на 20.05.15 е възстановен в редовен статут; 5/ на 15.01.16 след уведомяване на кредитополучателя кредитът е прехвърлен в изискуем падеж; 6/ на 18.01.16 кредитът преминава в съдебен статут; 7/ на 17.4.18 е възстановен в редовен статут; 8/ на 23.05.18 преминава в съдебен статут; в допълнителното заключение се сочи, че кредитът е отнасян като предсрочно изискуем от банката три пъти, съответно на 6.08.12, 3.07.13 и 15.01.16. Същевременно, видно от приложеното ч.г.д.№.29/14 на РС Смолян „Банка ДСК“ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължени по чл.417 ГПК срещу ответницата, но заповедта и издаденият изпълнителен лист са били обезсилени предвид непредявяване на иск за вземането от кредита съгласно дадените от съда указания на основание чл.415 ГПК, а видно от приложеното ч.г.д.№.23/16 на РС Смолян банката е подала отново заявление за издаване на изпълнителен лист за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК срещу ответницата, но искът й по чл.422 ГПК е бил отхвърлен поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита на длъжника преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При тези обстоятелства е намерено, че различните записвания в счетоводството на банката са били съобразявани с водените срещу кредитополучателя дела и не водят до извод за нередовно счетоводство. В подкрепа на този извод е цитирано становището на вещото лице, че банката, отнасяйки кредита в един или друг статут, е действала с оглед на нормалните счетоводни стандарти и е отразявала съдебните решения. Доколкото данните справки от банката на БНБ на основание Наредба №.22/16.07.09 за Централния кредитен регистър са също съответни на действията, свързани с водените съдебни производства, е прието, че възражението за нередовно водено счетоводство е неоснователно. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. В изложението на касационните основания е налице позоваване на основанията на чл.280 ал.1 т.2 /въпрос №.8/ и т.3 /въпроси №.1-№.7 и №.9-№.11/ ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“Допустимо ли е въззивният съд служебно да определя момента на настъпване на предсрочна изискуемост по банков кредит при липса на такива твърдения от страните по делото?“; 2.“Допустимо ли е длъжникът да бъде уведомен за предсрочна изискуемост по кредит с получаване на преписи от искова молба по развило се предходно производство по реда на чл.422 ГПК, по което производство с влязло в сила решение искът е отхвърлен поради ненадлежно обявена на предсрочна изискуемост?“; 3.“Произнесъл ли се е въззивният съд по непредявен иск при положение, че в исковата молба ищецът твърди настъпване на предсрочна изискуемост с датата на получаване на исковата молба по настоящото производство, а съдът е определил дата на предсрочна изискуемост получаване на препис от искова молба по предходно съдебно производство между страните?“; 4.“Допустимо ли е съдът да присъди възнаградителна лихва върху главница, която счита за предсрочно падежирана, при положение, че ищецът няма такава претенция в исковата молба?“; 5.“Възможно ли е при твърдение от страната за настъпване на предсрочна изискуемост чрез изявление в книжа по съдебно дело, с които страната се е запознала и е осигурила своята защита, съдът да приеме обратното, като се позове единствено на получена от страната покана за доброволно изпълнение от ЧСИ?“; 6.“При наличие на висящо изпълнително дело, при надлежно връчена ПДИ, допустимо ли е от длъжника да се изисква точно изпълнение на договорните задължения по договор за кредит към кредитора, а не към ЧСИ?“; 7.“Допустимо ли е съдът да определи служебно дата на настъпване на предсрочна изискуемост по договор за кредит, при положение, че в този момент между страните е бил налице висящ изпълнителен процес с предмет вземане по същия договор за кредит въз основа на издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 ГПК?“; 8.“Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички спорни по делото факти с оглед наведените от страните възражения, които имат отношение към правния спор? Въпреки липсата на такова произнасяне, допустимо ли е да се формира правен въпрос, обуславящ допустимост до касационно обжалване, тъй като произнасянето по този въпрос е от съществено значение за изхода на спора?“/реш.№.228/1.10.14 по г.д.№.1060/14, І ГО, реш.№.109/13.07.16 по г.д.№.1050/15, І ТО, реш.№.178/ 24.04.17 по т.д.1340/15, І ТО, реш.№.72/18.07.17 по т.д.№.3310/15, ІІ ТО/; 9. „При направено възражение за нередовно водено счетоводство от страна по делото, чия е доказателствената тежест за опровергаване на това твърдение?“; 10.“Представлява ли различието в данните, подавани от банка по реда на Наредба 22 от 16.07.09 за Централния кредитен регистър, и извлечението от сметка, представено по исково производство, нарушение на задължението за водене на редовно счетоводство по смисъла на чл.55 ТЗ? При положителен отговор какви са правните последици от това?“; 11.“Допустим ли е осъдителен иск по претенция за връщане на дадено по договор за кредит при положение, че между страните е налице влязло в сила решение по установителен иск по реда на чл.422 ГПК, по който искът на кредитора е отхвърлен поради нередовно обявена предсрочна изискуемост на кредита?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първите три въпроса касаят определянето на предсрочната изискуемост на банков кредит и допустимостта на производството в тази връзка. Налице е задължителна практика, съгласно която ако относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание; уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл.422 ал.1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване; това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл.235 ал.3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл.422 ал.1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение /реш.№.77/10.05.16 по т.д.№.3247/14, ІІ ТО, реш.№.139/ 5.11.14 по т.д.№.57/12, І ТО/. Същевременно съдът, сезиран с искова молба, съдържаща твърдения за настъпила предсрочна изискуемост, следва сам да определи допустимостта на производството, респективно дали и кога предсрочната изискуемост действително е настъпила, съобразно императивните разпоредби на закона и горните постановки. Ако кредитор поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е породила само за част от него, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила-като няма причина това разрешение да бъде отречено за вземанията по банкови кредити, чието изпълнение се търси по реда на заповедното производство. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. Такава преценка е направил и въззивният съд. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос е неотносим към решаващата воля на съда и не кореспондира на обстоятелствата по делото. Въззивната инстанция е приела, че предсрочната изискуемост е настъпила на 6.06.16 - когато ответницата е получила препис от исковата молба по предходното дело по чл.422 ГПК, като към тази дата размерът на непадежираните вноски е 7122,22лв. - 4025,53лв. главница и 3096,69лв. възнаградителна лихва. Именно последната сума – като възнаградителна лихва върху непадежирани вноски, е присъдена и с диспозитива на решението /върху падежирани вноски възнаградителна лихва не е била присъждана/ - при изрично позоваване на постановките на т.2 ТР 3/17 от 27.03.19 ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното въпросът не съставлява правен такъв по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване по критериите на цитираната разпоредба. Въпроси №.5-№.7 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посочените по горе въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е формирала изрични изводи в тази връзка. Отделно от изложеното първите два са конкретни и фактически, а по въпроса за определяне на датата на предсрочната изискуемост от съда вече са изложени съображения във връзка с въпроси №.1-№.3. Предвид изложеното въпроси №.5-№.7 не са свързани с решаващата воля на въззивната инстанция и не биха могли да обусловят допускане до касационно обжалване по критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с осмия въпрос практика въззивната инстанция е длъжна да обсъди в мотивите на решението всички доводи на страните, които имат значение за решаване на делото съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Касаторът задава въпроса без да обоснове същия, респективно без в изложението на касационните основания да изложи твърдения кои негови доводи и възражения са останали необсъдени. Същевременно въззивната инстанция е дала отговор на повдигнатите оплаквания, а несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. От друга страна относно това кой въпрос съставлява правен такъв по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване е налице задължителна практика, цитирана по-горе – т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК, съгласно която само въпрос, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, удовлетворява изискванията за годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Въпроси №.9 и №.10 касаят воденето на счетоводство и коректността на записванията. Съдът не се е произнасял изрично по въпроса чия е тежестта за доказване редовността на воденето на счетоводството. От друга страна, обаче, именно предвид възраженията на ответната страна е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, която е проследила и съответните записвания и коректността им с оглед стандартите в счетоводството и водените и приключили съдебни спорове. Вещото лице е заявило изрично, че промените по партидата са съобразени със стандартните и коректно отразяват съответните промени. В съответствие с изискванията на ГПК това заключение е кредитирано, като повторна или тройна експертиза не е била искана от страните. Аналогичното важи и във връзка с десетия въпрос - съдът не е излагал изрични мотиви, респективно не е приемал, че несъответствието между данните, подавани от банка по реда на Наредба №.22/16.07.09 на Централния кредитен регистър, и извлечението от сметка по исково производство представлява нарушение на воденето на редовно счетоводство. Изследвани са промените в записвания в счетоводството по повод процесния кредит и коректността на отразяванията и, при съобразяване заключението на експертизата, е намерено, че извършените промени в отнасянията по партидата са в съответствие с правилата и счетоводните стандарти, доколкото следват промените във връзка със заведени съдебни производства и постановените по тях актове. Вещото лице е приело, че няма нарушение и съдът, който не притежава нужните експертни знания, е кредитирал това заключение в съответствие с изискванията на чл.195 и сл. от ГПК. Предвид изложеното въпросите са неотносими и не биха могли да обусловят допускане до касационно обжалване, респективно не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Въпрос №.11 е свързан с приетото от въззивната инстанция, че процесните искове са допустими - независимо, че предявените по-рано такива по чл.422 ГПК са били отхвърлени с влязло в сила решение - доколкото последното е мотивирано от липса на обявяване от кредитора към длъжника на предсрочна изискуемост на кредита съгласно т.18 от ТР 4/13 на ОСГТК на ВКС, а след завеждането е настъпил нов факт, обосновал сегашните осъдителни искове - вече на длъжника е обявена предсрочната изискуемост и се претендират вземанията по общия ред, а не по реда на ч.422 ал.1 ГПК. Така изложените мотиви са в съответствие с налична формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС, цитирана и във връзка с първата група въпроси–съгласно която уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл.422 ал.1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване; това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл.235 ал.3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл.422 ал.1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, но представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение /реш.№.77/10.05.16 по т.д. №.3247/14, ІІ ТО, реш.№.139/ 5.11.14 по т.д.№.57/12, І ТО/. При тези обстоятелства не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,