Определение № 60468 от 16.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 581/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК вр. чл. 295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. срещу решение № 320 от 7. 11. 2019 г. по в. т. д. № 188/2019 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 245 от 1. 08. 2016 г., поправено с решение № 40 от 14. 02. 2017 г., по т. д. № 88/2015 г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която е признато за установено, че Т. Н. Т. и Ж. С. Т. дължат солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 32 924, 05 евро - главница по договор за банков кредит от 15. 02. 2006 г., изменен с анекси № 1/3. 02. 2009 г., № 2/4. 03. 2020 г. и № 3/13. 08. 2010 г., заедно със законната лихва от 7. 11. 2014 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 4670/2014 г. на Старозагорски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е нищожно, евентуално недопустимо и неправилно. Касационните жалбоподатели сочат, че нищожността и/или недопустимостта на обжалвания акт е следствие от неизпълнение на задължителните указания, дадени в решението на ВКС, с което е отменено предходното въззивно решение и делото е върнато на апелативния съд за ново разглеждане. Изразяват разбиране, че с оглед съдържащите се в тях нищожни клаузи договорът за кредит и анексите към него е следвало да бъдат обявени за нищожни и искът по чл. 422, ал. 1 ГПК да се отхвърли, в какъвто смисъл били указанията на касационната инстанция. Излагат оплаквания, че вещите лица по допуснатите съдебно-счетоводни експертизи не са получили реален достъп до счетоводството на ищеца. Позовават се на неправилно приложение на материалния закон от въззивния съд, тъй като констатираната нищожност с оглед неравноправния характер на клаузи от процесния договор за кредит и от анексите към него водела до невъзможност да бъде определен действителният размер на задължението по договора. Касационните жалбоподатели основават допускането на касационното обжалване на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставят следните въпроси: „1. Следва ли да бъде отхвърлено вземане, което се основава на договор, съдържащ нищожни клаузи, с оглед спецификата на същия договор за кредит, по който погасителни планове няма уговорени между страните и по същество счетоводството на кредитора не е редовно?; 2. Задължително ли е уведомяването на солидарните длъжници за предсрочна изискуемост на съответния кредит и при противоречиви експертизи относно истинността на съответните подписи на съобщенията за уведомяване за предсрочна изискуемост, съдът следва ли служебно дори и без искане на страните в това отношение, да назначи повторна експертиза, която да даде окончателен и категоричен отговор относно оспорените подписи и оттам уведомления?; 3. В нарушение на изискванията ли е на чл. 161 ГПК неоказване на пряк достъп до счетоводството на едната от страните по спора, а именно банката на съответния експерт за извършване на непосредствена проверка на тези счетоводни информационни масиви? И това как следва да се приложи в този казус?; 4. Води ли до нищожност на договор за кредит и анексите към него наличието на неравноправни клаузи в тях, след като и договорът и тези анекси няма как да бъдат приложени без тези клаузи?; 5. Предоговарянето на договора за кредит с два анекса към него, което представлява спогодба, имаща за предмет предоговаряне на кредит, след като и в едните и в другите документи са налице ключови за съдържанието на облигационните правоотношения клаузи, след като потребителят е бил принуден да ги приеме, този договор за кредит и анексите към него, след като те няма как да бъдат реализирани без тях, следва ли да бъдат обявени за нищожни и това как се отразява на основателността на иск по чл. 422 ГПК, това прави ли вземането недоказано и без правно основание?; 6. Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ и съгл. Закона за кредитните институции с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок. По своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален и формален. При това положение когато е невъзможно да се изчисли останалата неиздължена част от задължението поради умишлено бездействие и действие на банката, налице ли са ясни, точни и абсолютно безспорно уговорени условия и срок, и ако такива няма, налице ли е дължимост на вземането?“. Касаторите твърдят, че формулираните въпроси са значими за изхода на спора, разрешени са в противоречие с практиката на ВС и ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението на основанията за достъп до касация се позовават на противоречие на въззивното решение с решение № № 131 от 10. 09. 2012 г. по т. д. № 1036/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и с актове на районни и окръжни съдилища, както и с писмо на Комисията за защита на потребителите изх. № 02-1113/11. 03. 2011 г. Ответникът по касационната жалба „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е депозирал писмен отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Пловдивският апелативен съд се е произнесъл на основание чл. 294, ал. 1 ГПК след отмяна на решение № 199 от 5. 07. 2017 г. по в. т. д. № 177/2017 г. на Пловдивски апелативен съд в частта по исковете по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 7 от анекс № 1 от 3. 02. 3009 г. и на чл. 2, чл. 2.1, чл. 6, чл. 7 и чл. 8 от анекс № 3 от 13. 08. 2010 г., предявени от Т. Т. и Ж. Т. срещу „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, и по иска по чл. 422 ГПК за установяване, че Т. дължат солидарно на посочената банка сумата от 32 924, 05 евро – главница по договора за банков кредит от 15. 02. 2006 г., изменен с анекси № 1, № 2 и № 3, ведно със законната лихва, считано от 7. 11. 2014 г. до окончателното изплащане на сумата и връщане на делото за ново разглеждане в посочената част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е установено сключването на процесния договор за банков кредит от 15. 02. 2006 г. и трите анекса към него. Констатирал е, че по силата на договора банката е предоставила на кредитополучателя сумата от 100 000 лв. за потребителски нужди, като за първите 12 месеца от усвояване на кредита на банката се дължи годишна лихва в размер на 5, 8 % /С. за лева плюс 1, 3 пункта надбавка годишно/, а след изтичане на този срок се прилага годишна лихва от 7, 95 % /С. за лева плюс 3, 45 пункта надбавка годишно/, в какъвто смисъл е съгласието на страните по чл. 4.1 и чл. 4.2 от договора. Като е съобразил, че клаузата за едностранна промяна на лихвата в частта С. при промяна на пазарните условия, уговорена в чл. 4.3 от договора, е прогласена за нищожна с решението на касационната инстанция, въззивният съд е формирал извод, че за ползвания кредит се дължи възнаградителна лихва в размерите по възпроизведените клаузи на чл. 4.1 и чл. 4.2 от договора. Решаващият състав е извършил преценка за действителност на клаузата на чл. 7 от анекс № 1 от 3. 02. 2009 г., в който е установено, че към 3. 02. 2009 г. усвоената и непогасена част от кредита е в размер на 85 514, 23 лв., която се трансформира по съгласие на страните на 43 808, 52 евро. Като е отчел прогласената нищожност на чл. 4.3 от договора за банков кредит относно възможността банката едностранно да променя лихвата в частта С. с оглед неравноправния й характер, както и възприетото от ВКС относно валидността на уговорките по договора относно дължимата лихва /5, 8 % за първите 12 месеца от усвояването на кредита и 7, 95 % след изтичане на този срок/ и е взел предвид заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието при новото разглеждане на делото, относно надплатените суми за възнаградителна лихва, въззивният съд е направил извод, че към датата на подписване на анекс № 1 – 3. 02. 2009 г. задължението по договора за главница е възлизало на 84 438, 59 лв., съответно на 43 513, 63 евро. Поради това е заключил, че цитираният анекс в установителната му част за размера на дълга /чл. 7, установяващ дължимост на главница от 85 514, 23 лв./ е нищожен, доколкото размерът е определен въз основа на нищожните клаузи на основния договор от 15. 02. 2006 г. Решаващият състав е формирал и извод за нищожност на анекс № 3 от 13. 08. 2010 г. в частта му за установяване на дълга /39 805, 50 евро/, тъй като съгласно експертното заключение, направено без да се прилагат визираните нищожни клаузи от основния договор, както и на уговорките на чл. 6.1. и чл. 6.2 от анекс № 2 от 4. 03. 2010 г. относно определянето на стойността на банковия ресурс, явяващ се компонент от годишната лихва по кредита, към датата на анекс 3 главницата с ненастъпил падеж е 39 460, 96 евро, като падежиралите вноски са погасени изцяло. Независимо от изводите за нищожността на анексите в посочените установителни части за размера на дълга, съответно прогласяването на тази нищожност, въззивният съд е приел предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на задължението на ответниците за солидарно заплащане на сумата от 32 924, 05 евро – главница за основателен. Изложил е съображения за съществуване и изискуемост на вземането на банката за посочената сума, тъй като съгласно приетото при повторното разглеждане на делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено без приложение на неравноправните клаузи, към датата на обявяване на предсрочната изискуемост – 8. 10. 2014 г. непогасената главница е била в размер на 8 421, 87 евро, а непогасената възнаградителна лихва – 3 889, 51 евро, съответно общият размер на непогасената и предсрочно изискуемата главница е възлизал на 33 262, 13 евро /сума по-малка от претендираната/. Не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съобразно правната доктрина и съдебната практика нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда; нищожно е и решението, което не е изготвено в писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. Касационните жалбоподатели не твърдят и по делото не се установява въззивното решение да страда от посочените пороци, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му. Доводите на касаторите, че въззивният съд не е изпълнил задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, съдържащи се в отменителното решение на ВКС, имат отношение към неправилността на въззивното решение, но не и към валидността му. Процесуалните нарушения на въззивния съд, дори и съществени, наред с неправилното приложение на материалния закон, съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на проверка след евентуално допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По същите съображения са неоснователни и основаните на твърдяното неизпълнение на задължителните указания в отменителното решение на касационната инстанция доводи на касаторите за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Съгласно нормата на чл. 295, ал. 1 ГПК касационното обжалване след отмяна по чл. 293, ал. 3 ГПК на първоначалното решение може да се основе само на нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото, и на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 378 от 28. 03. 2019 г. по т. д. № 2775/2017 г. на ВКС, IІ т. о. след частична отмяна на решение № 199 от 05.07.2017 г. по в. т. д. № 177/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав са прогласени за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузите на чл. 4. 3 и чл. 5. 8 от договор за банков кредит от 15. 02. 2006 г.; на чл. 6. 1, чл. 6. 2, чл. 6. 4 и чл. 10 от анекс № 2 от 04. 03. 2010 г. и на чл. 1. 1, чл. 1. 2, чл. 1. 3 и чл. 11 от анекс № 3 от 13. 08. 2010 г., по иска на касаторите срещу банката, и делото е върнато за ново разглеждане в частта по исковете с основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 7 от анекс № 1 от 03. 02. 2009 г. и на чл. 2, чл. 2. 1, чл. 6, чл. 7 и чл. 8 от анекс № 3 от 13. 08. 2010 г., предявени от касаторите срещу банката, и по иска по чл. 422 ГПК за установяване, че Т. дължат солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 32 924, 05 евро – главница по договора за кредит от 15. 02. 2006 г., изменен с анекси № 1 - 3, ведно със законната лихва, считано от 07. 11. 2014 г. до окончателното изплащане на сумата. С акта на касационната инстанция е оставено в сила обжалваното въззивно решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторите срещу банката насрещен установителен иск за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите на чл. 5. 1, чл. 5. 2, чл. 9. 6 и чл. 11 от договор за банков кредит от 15. 02. 2006 г.; клаузите на чл. 12 и чл. 13 от анекс № 1 от 03.02.2009 г.; останалите клаузи от анекс № 2 от 04.03.2010 г. и останалите клаузи от анекс № 3 от 13.08.2010 г., както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касаторите насрещен установителен иск за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите на чл. 4. 2 и чл. 11. 2 от сключения договор за банков кредит. В решението по чл. 290 ГПК е посочено, че предвид нищожността на клаузите от основния договор и анекси № 2 и № 3 относно възможността за едностранно изменение на С., за разрешаване на спора по чл. 422 ГПК е необходимо да бъде установено дали към датата на връчване на уведомлението до длъжниците съгласно извършените плащания и валидните уговорки на страните са налице неизпълнени задължения, които да са обусловили упражняването от кредитора на правото му по чл. 10, т. 2 от договора. Изложено е, че за определяне на размера на непогасената, но изискуема с настъпването на падежите на отделните вноски, част от кредита, е необходимо изслушването на заключение на икономическа експертиза. Съгласно отменителното решение при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе относно валидността на чл. 7 вр. чл. 1 и чл. 2 от анекс № 1 от 03.02.2009 г., както и на чл. 2, чл. 2. 1, чл. 6, чл. 7 и чл. 8 от анекс № 3 от 13.08.2010 г., доколкото съдържат установителна част за размера на дълга, която е необходимо да се прецени дали не е определена въз основа на нищожните клаузи на основния договор от 15. 02. 2006 г. и анекс № 2. Касае се до указания във връзка с даденото в акта на ВКС и основано на постоянната практика на ВКС разрешение, че допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД. С отменителното решение е предписано назначаването на експертиза, която да изготви варианти спрямо всеки един от погасителните планове със съответния лихвен процент, падежи и размер на вноските. Обединените от касаторите като втори въпрос два въпроса относно това дали на съзадълженото лице по договора за кредит следва да бъде връчено волеизявлението на банката за упражняване на правото да направи кредита предсрочно изискуем и относно задължението на съда да допусне повторна експертиза за автентичността на подписа на получателя в изпратеното от банката-кредитор на съдлъжника изявление за обявяване на предсрочната изискуемост са били предмет на обсъждане в отменителното решение на ВКС. В него е прието за неоснователно оплакването за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с обсъждането на съдебно-почерковите експертизи по отношение на автентичността на подписа на Ж. Т. в обратна разписка от 7. 10. 2014 г. Касационната инстанция е изложила съображения, че заключението на тройната съдебно-почеркова експертиза с категоричност сочи, че подписът за „получател“ в посочения документ е положен от Т., поради което възприемането на това заключение от въззивния съд е преценено като съответно на процесуалните правила. В тази връзка е направено заключение, че изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до съдлъжника Т. на 7. 10. 2014 г., преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С обжалваното въззивно решение въпросът относно обявяването на предсрочната изискуемост на кредита по отношение на съзадълженото лице не е обсъждан, като съдът е приел, че поради неизпълнените задължения по договора за кредит към датата на връчване на уведомлението до длъжниците е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. При повторното разглеждане на делото от въззивния съд, той се произнася по спора само в рамките, очертани от касационното решение. Предвид дадените от касационния съд задължителни указания, с които въззивният съд се е съобразил при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл. 295, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въведените от касаторите въпроси. Първият, третият и шестият от поставените от касационните жалбоподатели въпроси са свързани и касаят възможността да бъде установено съществуването на задължението по договор за банков кредит, сключен с потребител, когато към договора за кредит, клаузи от който са прогласени за нищожни като неравноправни, няма погасителни планове, счетоводството на банката не е водено редовно, на вещото лице не е осигурен достъп до това счетоводство и е налице невъзможност за определяне на неизпълнената част от задължението по договора за кредит. Въпросите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на установените по делото факти и на данните за процесуалното поведение на ответника. Същевременно, в основата на изводите на касационната инстанция в отменителното решение е поставено заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието при разглеждането на делото от първоинстанционния съд и изготвено след обсъждане на доказателствата по делото и данните в счетоводството на ищеца. Както се посочи, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото е върнато за ново разглеждане с указания за събиране на доказателства от значение за произнасянето на съда по валидността на оспорени клаузи от анекс № 1 и анекс № 3 към договора на страните и за съществуване на спорното вземане, предмет на иска по чл. 422 ГПК, а именно на съдебно-счетоводна експертиза, която да изготви варианти спрямо всеки от погасителните планове със съответния лихвен процент, падежи и размер на вноските. В решението на ВКС, във връзка с произнасянето по иска за нищожност на клаузите на чл. 5.1 и чл. 5.2 от договора относно погасяването на кредита, е направена и констатация за представяне по делото на погасителен план, съответстващ на посочените уговорки, както и извод за ясно и разбираемо задължение на кредитополучателя с оглед така представения погасителен план. При повторното разглеждане на делото въззивният съд е допуснал съдебно-счетоводна експертиза със задачи, при изпълнението на които експертът е следвало да съобрази приетите като доказателства по делото договор, анекси към същия и погасителни планове, като изводите на решаващия състав са направени след обсъждане и възприемане на посоченото заключение и при съобразяване на събраните при разглеждане на делото от първоинстанционния съд доказателства. В този смисъл въззивният съд е зачел посочените от ВКС като надлежно извършени процесуални действия и е извършил предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия, съответно е спазил указанията в решението по чл. 293, ал. 3 ГПК, което изключва основанието по чл. 295, ал. 1 ГПК. Останалите два въпроса – четвърти и пети от изложението на касаторите, които могат да бъдат обобщени и уточнени като въпрос дали е нищожен договор за банков кредит, съответно съществува ли вземането на банката, основано на този договор, при нищожност поради неравноправност на клаузи от първоначалния договор и при нищожност на анексите към договора, след като договорът и анексите към него не могат да се изпълняват без тези клаузи, също не могат да обосноват допускането на касационното обжалване на въззивното решение. Такъв въпрос не е бил обсъждан от въззивния съд, който се е произнесъл за съществуването на спорното материално право след изследване на обективната предпоставка за настъпване на предсрочната изискуемост, а именно на наличието на неизпълнени задължения по договора към момента на връчване на уведомлението до длъжниците предвид нищожните клаузи относно възможността за едностранно изменение на С. и валидните уговорки между страните за заплащане на лихвата по кредита по първоначално уговорения при сключване на договора размер. Въззивният съд е зачел влязлото в сила съдебно решение относно валидността на оспорените от ответниците клаузи от договора за банков кредит и анексите към него и се е съобразил с указанията на касационната инстанция в решението по чл. 293, ал. 3 ГПК. С влязлото в сила в тази част решение на ВКС е потвърдено въззивното решение за отхвърляне на насрещния установителен иск на касаторите за обявяване за нищожна като неравноправна на клаузата на чл. 4. 2 от договора за банков кредит, с която е предвидено, че след изтичане на срока по чл. 4. 1 – 12 месеца /за който е уговорен размер на договорната лихва от 5.8 %/ банката прилага годишна лихва в размер на 7.95 %. В акта на касационната инстанция е формиран и извод, че уговорката по анекс № 1 към договора за кредит за трансформирането му от такъв в лева в кредит в евро не може да се прецени като неравноправна. С оглед приетото от касационната инстанция и дадените указания в отменителното решение за определяне на размера на дълга при приложение на действителните клаузи на договора и анексите, касаещи дължимата възнаградителна лихва и приложимия погасителен план, решението на касационната инстанция обективира преценка за възможността договорът за кредит да се изпълнява и без неравноправните клаузи. В този смисъл несъответно на изводите на ВКС и на указанията му по тълкуване и прилагане на закона се явява твърдението, от което е предпоставен разглежданият въпрос на касаторите, а именно за невъзможност договорът за кредит да се прилага без нищожните клаузи. По тези изложени съображения поставеният въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не са налице предпоставките по чл. 295, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Настоящият състав на ВКС намира, че не се е осъществило и поддържаното от касационните жалбоподатели основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от доводите на касаторите в подкрепа на въведеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, които са за несъществуване на спорното задължение с оглед установената нищожност на клаузи от договора за кредит и на анексите към него, на които беше даден отговор с изложението по формулираните въпроси. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. При този изход на производството касационните жалбоподатели следва да бъдат осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение