Определение № 5182 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4934/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. К. К. срещу въззивно решение № 915 от 14.07.2025 г. по в.гр.д. № 190 от 2025 г. на Пловдивския окръжен съд, VIII състав, изменено в частта за разноските с определение № 3273 от 17.10.2025 г., с което е оставено в сила първоинстанционно решение № 527 от 21.10.2024 г. по гр.д.№ 1651 от 2022 г. на Районен съд- Асеновград за отхвърляне на предявените от касаторката срещу Й. П. Б., Н. П. А. и М. К. С. искове по чл.109 ЗС.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно като постановено при допуснати нарушения на съществени съдопроизводствени правила, на материалния закон и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба като извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение със следната практика на ВКС: решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д.№ 1857 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 92 от 26.06.2020 г. по гр.д.№ 2617 от 2019 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр.д.№ 534 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 401 от 11.01.2012 г. по гр.д.№ 327 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1359 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр.д.№ 1084 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 50067 от 01.06.2023 г. по гр.д№ 3469 от 2022 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр.д.№ 1062 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о., т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д.№ 811 от 2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 51 от 29.06.2020 г. по т.д.№ 613 от 2019 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 99 от 06.08.2019 г. по гр.д.№ 2331 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 63 от 28.06.2019г. по гр.д.№ 2296 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр.д.№ 811 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т.д.№ 2624 от 2016 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Представлява ли неоснователно действие и подлежи ли на премахване в производството по чл.109, ал.1 ЗС строеж, находящ се в съсобствен към момента на предявяването на иска поземлен имот, ако същият е извършен преди ищецът да придобие права в съсобствеността? Следва ли съдът да съобрази дали един строеж или преустройство са извършени без учредено право на строеж, когато към момента на извършване на строежа, дворното място е съсобствено? По тези въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 60107 от 08.11.2021 г. по гр.д.№ 4143 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о, решение № 11 от 23.02.2018г. по гр.д.№ 954 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 42 от 08.06.2020 г. по гр.д.№ 3841 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о., т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 67 от 22.07.2022 г по гр.д.№ 2852 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о.

В писмен отговор от 27.11.2005 г. ответниците по жалбата Й. П. Б., Н. П. А. и М. К. С. оспорват касационната жалба. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените разноски по делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирано лице- ищец по делото, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по негаторен иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, ВКС взе предвид следното: Делото е образувано по подадени от И. К. К. срещу Й. П. Б., Н. П. А. и М. К. С. субективно и обективно съединени искове по чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат за тяхна сметка следните обекти, находящи се в съсобствения на страните поземлен имот с идентификатор *.*.* по кадастралната карта на [населено място] от 2004 г.: 1. Разширението на сграда с идентификатор *.*.*.*, изградено извън контурите на сградата, отразена в кадастралната карта; 2. Поставените в югоизточната част на имота две портални врати, непосредствено пред сграда с идентификатор *.*.*.*; 3. Изградените по продължението на почти цялата граница на имота със съседния имот с идентификатор *.*.* бетонни бордюри и метални огради, с които са обособени градинки по същата граница; 4. Изградените в пространството между сграда с идентификатор *.*.*.* и югозападната ограда на имота (откъм [улица]) масивна постройка с две помещения, които се ползват за тоалетна и склад; 5. Прикрепената с винкели към сграда с идентификатор *.*.*.*. асма; 6. Прикрепения към североизточната стена на сграда с идентификатор *.*.*.* навес, изграден от винкелна конструкция и РVC плоскости. В исковата молба ищцата е твърдяла, че заедно с ответниците са съсобстеници на имота (ищцата е придобила 1/4 ид.ч. въз основа на постановление за възлагане от 03.11.2021 г., а ответниците притежават останалите 3/4 ид.ч.) и че ответниците са извършили горепосочените незаконни пристроявания и са поставили преградни съоръжения, с което пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост в пълен обем, в това число да санира притежавания от нея етаж от жилищната сграда, да влиза с автомобил в дворното място до входа на сградата, водещ към нейното жилище, да ползва незастроените части от дворното място по предназначение. В отговора на исковата молба ответниците са оспорили исковете с мотив, че всички постройки в имота са законно изградени и че поставените портални врати и ограда са в съответствие с разпределението на ползването на дворното място, извършено между собствениците още през 1962 г.

В решението си въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: Ответниците са наследници на П. и К. А., които през 1962 г. са постигнали съдебна спогодба по гр.д.№ 665 от 1962 г. на Районен съд- Асеновград, с която в дял на П. А. е даден и той е приел в своя собственост втори жилищен етаж от сградата, цялото таванско помещение, две стаи, кухня и антре с отделен вход от южната част на приземния етаж, частта от избата под описаните стаи от приземния етаж и гараж, находящ се в дъното на югоизточната част на парцела. В дял на К. А. е даден и той е приел в своя собственост целия първи жилищен етаж, хола и една стая от приземния етаж, заедно с входно антре и отделен вход за тази част от приземния етаж, който се отделя от общия и за двата етажа вход и избеното помещение, находящо се под помещенията от приземния етаж, а така също и навес, находящ се в дъното на парцела откъм съседа И. Р.. С този договор е разпределено и реалното ползване на имота, като за П. А. е разпределена южната половина на дворното място, където се намира гаражът му, а за К. А.- северната половина, където се намира неговият навес. През 1977 г. на К. А. е издадено строително разрешение и е построен гаражът, посочен в кадастралната карта като самостоятелен обект с идентификатор *.*.*.*. Впоследствие е изготвена документация за узаконяване на извършено строителство, включително скица с виза и проекти. Същите показвали преустройство на гараж със складови помещения в лятна кухня с предверие, складове и санитарен възел. За това преустройство е издаден акт за узаконяване № 1 от 06.02.2003 г. на името на М. К. С. (една от ответниците по делото). През 1997 г. собствеността на П. А. е поделена между неговите наследници с договор за доброволна делба от 30.07.1997 г., по силата на който ответницата Й. Б. е придобила част от приземния жилищен етаж, гараж и 1/4 ид.ч. от дворното място, ответницата Н. А. е придобила целия втори жилищен етаж от къщата, целия тавански етаж и 1/4 ид.ч. от дворното място. С постановление за възлагане от 03.11.2021 г., издадено след извършена публична продан, ищцата И. К. К. е придибила жилище с площ от 125 кв.м., находящо се на етаж 2 (първи жилищен етаж над приземния етаж) от жилищната сграда, представляващо самостоятелен обект с идентификатор *.*.*.*.*, заедно с 1/4 ид.ч. от дворното място.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Тъй като още през 1962 г. тогавашните съсобственици на поземления имот са си разпределили неговото реално ползване, ищцата следвало да се съобрази с това разпределение, независимо, че не е участвала в него, а е придобила идеална част от имота едва през 2021 г. Процесните сгради са съществували преди 2021 г. и за същите били представени строителни книжа, поради което съдът е приел за неоснователен доводът, че те са незаконни и пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Не били събрани доказателства в обратна посока- че построените в дворното място сгради, асмалък, цветни градини и навес пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост върху дворното място. Освен това, не се установяло от така извършените построяване и застрояване в дворното място да е намалена полагащата се за ползване от ищцата площ, съответстваща на притежаваната от нея 1/4 ид.ч. от мястото. Следователно осъщественото строителство в двора на имота не ограничавало по никакъв начин правото на собственост на ищцата, поради което правилно с първоинстанционното решение исковата претенция била отхвърлена.

Предвид на това, че във въззивното решение съдът не е обсъдил всички съдържащи се във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение и събраните по делото доказателства, имащи отношение към тези доводи (като конкретно въобще не е обсъдено заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза), касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК- поради противоречието му с практиката на ВКС, включително посочената от самата касаторка практика по първия поставен от нея правен въпрос: Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба като извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора?

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение