Определение № 407 от 23.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 878/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 36362/4.12.2019 г., подадена от М. С. М. срещу решение № 1228 от 30.10.2019 г. по гр. д. № 1741/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 196 от 23.05.2019 г. по гр. д. № 568/2018 г. на Районен съд - Карлово в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на М. С. М., че 10400/29951 ид. ч. от апартамент № * на IV етаж в жилищна сграда в [населено място], Пловдивска област, [улица], вх. А, ет. 4, ап. 10, построена в кв. *, УПИ парцел * по плана на [населено място] от 1990 г., с площ от 65.42 кв. м, състоящ се от две стаи, кухня, клозет и антре, ведно с избено помещение № 10 с полезна площ от 4.10 кв. м, придобит по възмезден начин от М. С. М. и И. С. И. с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти на 17.09.1992 г. по време на брака им, са лична собственост на И. С. И.. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено при нарушения на процесуалния закон и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. М. се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. трето ГПК. Твърди, че е налице липса на мотиви по наведените във въззивната й жалба оплаквания, както и че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните, което е в нарушение на практиката на ВКС (решение № 120/4.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г., IV г. о.). В тази връзка жалбоподателката излага, че съдът е обосновал извода за влагане на личните средства в придобиване на процесния имот с показанията на свидетелката С., които противоречат на останалите събрани доказателства. Съгласно изложението решението противоречи и на задължителната практика на съдилищата по приложението на чл. 23 СК, вкл. на цитираното в него решение № 249/27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., тъй като по делото липсват доказателства, установяващи, че изтеглените от ищеца суми от срочните му влогове са били вложени на 27.08.1992 г. за закупуване на процесния апартамент. М. М. счита въззивното решение за очевидно неправилно, като намира за очевидно несправедливо трансформацията на лични средства да се обосновава чрез сума, изтеглена от банка година и половина преди плащането на апартамента, като твърди, че няма дори логично обяснение, нито безспорни доказателства по делото, за това, че точно тази сума е била използвана при придобиването на имота. Ответникът по касационната жалба И. С. И. не е депозирал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационното обжалване. С исковата молба И. С. И. е предявил срещу М. С. М. иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК по отношение на визирания по-горе апартамент, с покупна цена от 29 951 лв., като е изложил твърдения, че имотът е бил придобит с лични негови средства с изцяло извънсемеен произход в размер на 27 000 лв., а останалите представлявали дарения на двамата съпрузи от сватбеното им тържество. Въззивният съд е посочил в решението си, че с иска по чл. 21, ал. 1 СК (отм.), респ. чл. 23, ал. 1 СК от 2009 г., се цели установяване, че при осъществяване на придобивния способ са вложени лични на единия съпруг средства. При отчитане спецификата на семейните отношения (същите имат не само имуществен, но и личен характер), при решаването на възникнал спор, квалифициран на горното основание, по отношение на имот, придобит с договор за покупко-продажба, е от значение каква е действителната цена на придобиването и какъв е произходът на заплатените средства. Фактите относно произхода на средствата, които страната е заплатила, подлежат на доказване с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. Пловдивският окръжен съд е изложил, че между страните не се спори, че същите са сключили граждански брак на 16.12.1990 г., прекратен с развод с влязло в сила на 23.11.2017 г. решение № 386/1.11.2017 г. по гр. д. № 1011/2017 г. на КРС, както и че по време на брака си, с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ, на 17.09.1992 г. са придобили процесния недвижим имот. Приел е за спорен пред него въпроса за произхода на сумата от 10 400 лв. (погрешно визирана като 10 500 лв.), заплатена за недвижимия имот като част от покупната цена, за която сума И. И. твърди, че е представлявала негови спестявания по банков влог от преди брака. Въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства по така посочения спорен въпрос между страните: показанията на свидетелите Н. С. (майка на И. И.), Й. С. (сестра на М. М.), П. Д. (без родство със страните), приетите заключения от съдебно-счетоводни експертизи. Въз основа на тези доказателства, съдебният състав е споделил изцяло извода, формиран и от първоинстанционния съд, за оборена презумпция за съвместен принос на бившите съпрузи за вложената в закупуването на процесния имот сума в размер на 10 400 лв. Приел е, че от заключенията на вещите лица се установява извънсемейният произход на тази сума, натрупана в резултат на спестявания на ищеца по детски влогове, а от показанията на майката на ищеца и сестрата на ответницата безпротиворечиво се изяснява, че при закупуване на жилището съпрузите дали спестени пари - тези от сватбата (общо 6 000 лв.) и лични пари на съпруга (ищеца). Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния казус не е налице соченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпреки че жалбоподателката не е формулирала ясно въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се приеме, че изложеното от нея е свързано с въпроса за задълженията на въззивния съд при обсъждане доводите и възраженията на страните и конкретно – тези във въззивната жалба, при обсъждане на събраните доказателства и при мотивиране на решението му. Действително, съгласно формираната трайна съдебна практика по чл. 290 ГПК, въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В конкретния казус Окръжен съд - Пловдив е действал съобразно разпоредбите на ГПК и практиката на ВКС. Същият е отговорил на доводите във въззивната жалба, обсъдил е всички събрани доказателства, като е сторил това не формално, и е направил съответните обосновани правни изводи. Друг е въпросът, че тези правни изводи не са в интерес на М. М.. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Твърденията на М. М. за очевидна неправилност в действителност са свързани с оспорване направените изводи от въззивния съд по съществото на спора и представляват доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, а не по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,