Определение № 1750 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4546/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от ответницата по иска С. Д. К., чрез адвокат М. Н. Н., срещу решение № 252 от 12. 07. 2022 г. по в.гр.д.№ 335/2022 г. на Окръжен съд-Пазарджик в частта му потвърждаваща решение №327 от 01. 04. 2022 г. по гр. д. № 2593/2021 г. на РС – Пазарджик в частта, с която са уважени предявените от Н. Г. Л. и П. Ж. В. срещу С. Д. К. искове по чл. 109 ЗС и е осъдена ответницата да премахне навес, изграден от дървена конструкция, в собствения на ищците поземлен имот с идентификатор ***, разположен на уличната регулационна линия и вътрешната граница между поземлен имот ***и поземлен имот ***по одобрената кадастрална карта на [населено място], както и да премахне дървената врата, поставена на стълбищната площадка между втори и трети жилищен етаж на триетажната жилищна сграда с идентификатор ***по одобрената кадастрална карта на [населено място]. Развити са оплаквания за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 121 КРБ, при съществени процесуални нарушения – на чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235 и чл. 236 ГПК и при необоснованост на фактическите изводи.Иска се допускането му до касационно обжалване в атакуваната част, отмяната му и отхвърляне на предявените искове по чл. 109 ЗС. Ищците Н. Г. Л. и П. Ж. В., в депозиран чрез адв. Н. Ц. отговор на касационната жалба, поддържат становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Искат недопускане касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – потвърждаването му. Претендират присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да уважи предявените искове по чл. 109 ЗС, конкретизирани по-горе, въззивният съд е приел, че ищецът Н. Г. Л. е собственик на жилище-апартамент с площ 85 кв.м., нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***по КККР на [населено място], находящ се на втория етаж от триетажната жилищна сграда с идентификатор ***, ведно с 1/3 идеална част от общите части на сградата, както и на 1/2 ид.ч. от дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор ***, на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н.а. № *** г., с баща му Г. Н. Л.. Прехвърлителят Г. Н. Л. е придобил собствеността върху 1/2 ид.ч. от поземлен имот ***на основание предоставянето му от държавата като обезщетение за отчужденото му по реда на ЗПИНМ /отм./ и ППЗПИНМ /отм./, в полза на държавата, право на собственост върху 1/2 ид.ч. от друг недвижим имот. Правото му на собственост на прехвърлителя върху поземления имот е доказано с констативен нотариален акт № *** г.за собственост върху недвижим имот, отстъпен като обезщетение срещу имот отчужден по ЗПИНМ и ППЗПИНМ, издаден в полза на Г. Н. Л. и К. Д. Б.. Ищцата П. Ж. В. е собственик на жилището, находящо се на първия етаж от триетажната жилищна сграда с идентификатор ***, нанесено като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***по КККР на [населено място], ведно с 1/3 идеална част от общите части на сградата, както и на 1/2 ид.ч. от поземлен имот ***на основание наследяване на баща си Ж. П. Л. по силата на оставено в нейна полза универсално завещание. Наследодателят й е придобил собствеността върху 1/2 ид.ч. от дворното място на основание договор за покупко-продажба, сключен с К. Д. Б., с н.а. № 187/14. 06. 1965 г., а прехвърлителят К. Б. е придобил собствеността върху прехвърлената 1/2 идеална част от дворното място на основание предоставянето му от държавата като обезщетение за отчуждено в полза на държавата право на собственост върху 1/2 ид.ч. от недвижим имот. Правото на собственост на К. Б. върху 1/2 идеална част е установено с посочения по-горе констативен нотариален акт № *** г.за собственост върху недвижим имот, отстъпен като обезщетение срещу имот отчужден по ЗПИНМ и ППЗПИНМ, издаден в полза на Г. Н. Л. и К. Д. Б.. Ответницата е собственик на жилището, находящо се на третия етаж от триетажната жилищна сграда с идентификатор ***, нанесено като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***по КККР на [населено място], ведно с 1/3 идеална част от общите части на сградата на основание договор за продажба, сключен с родителите й Д. П. Л. и Б. А. Л., с н.а. №*** г. Прехвърлителите са придобили жилището на основание реализирано право на строеж, учредено им с договор, сключен с К. Б. и Н. П. Л., с н.а. № *** г. Прието е, че след като ищците са собственици, при равни дялове, на дворното място (поземлен имот с идентификатор ***по КККР), а ответницата е суперфициарен собственик само на жилището на третия етаж от построената в имота триетажна жилищна сграда и не притежава право на собственост върху идеални части от поземления имот, то изграденият от нея навес в имота възпрепятства ищците да упражняват правото си на собственост върху същия в пълен обем и предявеният иск по чл. 109 ЗС за премахване на навеса е основателен. За недоказано е прието твърдението на ответницата, че навесът е изграден със съгласието на праводателите на ищците, а и да е имало дадено от тях устно съгласие, същото не обвързва ищците. За ирелевантно при преценка основателността на иска е прието обстоятелството, че навесът е построен със съгласието на собственика на съседния имот. Искът за осъждане на ответницата да премахне заключената дървената врата, монтирана от нея на площадката между втория и третия етаж, е приет за основателен по съображения, че вратата препятства достъпа на ищците до подпокривното пространство и покрива, съставляващи обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. За неоснователен е приет доводът, че такава пречка не е налице, тъй като ищците нямат тавански помещения и по съображения, че ищцата живее в София, а ищецът – във Франция и не ползват постоянно процесния имот. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран нито един правен въпрос – материален или процесуален. Същото съдържа само оплаквания за неправилност на решението, съставляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, идентични с изложените в касационната жалба, а именно: съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и не е мотивирал решението си, в съответствие с изискванията на чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235 и чл. 236 ГПК; съдът е кредитирал непълно, неясно и немотивирано заключение на вещо лице; необоснованост на фактическите изводи; необсъждане довода на ответницата по иска, че процесният имот не е собственост на ищците, а е държавна собственост, тъй като пар. 100 ППЗПИНМ /отм./, посочен в констативния нотариален акт, касаел отчуждаването на недвижими имоти за мероприятие на общините, другите държавни учреждения и държавни предприятия, но не и физически лица; необоснованост на извода, че собствеността върху предоставения като обезщетение имот е преминала от държавата върху физическите лица-праводатели на ищците, когато им е предоставен като обезщетение; незаконосъобразност на извода, че държавен имот може да се придобива по давност, както и на извода, че е ирелевантно обстоятелството дали навесът представлява строеж по смисъла на пар. 5, т. 38 ЗУТ и дали за построяването му се изисква издаване на разрешение за строеж; необсъждане на възражението за правата на жалбоподателката по чл. 63 ЗС. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че издаденият констативен нотариален акт № 196/12. 04. 1964 г. за собственост върху недвижим имот, отстъпен като обезщетение срещу имот отчужден по ЗПИНМ и ППЗПИНМ констатира възникнало в полза на праводателите на ищците Н. П. Л. и К. Д. Б. право на собственост върху процесния имот на основание предоставянето му от държавата като обезщетение за отчужден по ЗПИНМ и ППЗПИН, в полза на държавата, на имот собственост на Н. Л. и К. Б., поради което изводът на съда, че процесният имот е бил държавна собственост до 1964 г., когато е бил отстъпен като обезщетение за отчужден в полза на държавата недвижим имот на посочените физически лица, не е необоснован. На следващо място – с въззивното решение съдът е признал за осъществили се в полза на ищците на главните заявени от тях придобивни основания – договор за покупко-продажба (за ищеца) и наследяване по завещание (за ищцата), а евентуалните – придобивна давност въобще не са обсъждани. Правилен е изводът на въззивния съд, че за извършването на преценка за основателността на иска по чл. 109 ЗС е ирелевантно обстоятелството дали навесът представлява строеж по смисъла на пар. 5, т. 38 ЗУТ и дали за построяването му се изисква или не издаване на разрешение за строеж – от значение е дали навесът е построен върху имот собственост на ищците, което препятства възможността им да упражняват в пълен обем правото си на собственост върху поземления имот. Правото на ищцата по чл. 64 ЗС, като суперфициарен собственик на третия етаж, да ползва земята, доколкото това е необходимо за използването на постройката, според нейното предназначение, не включва право да се изграждат в дворното място каквито и да е постройки, а правото й на собственост върху жилището в сградата в режим на етажна собственост не включва право да препятства достъпа на останалите етажни собственици до общи части на сградата – по естеството си или по предназначението си. По изложените съображения настоящият състав намира, че жалбоподателят не е обосновал наличието на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части. Претенцията на ищците - ответници по касационната жалба за присъждане, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на разноските, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция, не следва да се уважава, тъй като не са представени доказателства за извършени от ищците разходи в касационното производство (за заплащане на адвокатско възнаграждение или други). Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,