Определение № 573 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1420/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕКД инвест” ЕООД против решение от 28.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 14644/2018 г. от ІV”б” състав на СГС. От ответниците по касационната жалба е постъпил писмен отговор, с който оспорват касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1 изр.първо и при условията на евентуалност чл.55, ал.1, изр.трето ЗЗД са неоснователни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първата инстанция. Съдът е приел, че посочените в чл.510 ГПК възможности представляват същински изпълнителни способи за удовлетворяване на взискателя при бездействие на третото задължено лице. Възлагането на вземането за събиране представлява овластяване на взискателя, по негово искане, в качеството му на процесуален субституент /процесуален застъпник/ да предяви иск /чл.134 ЗЗД/ срещу третото задължено лице и да се снабди с изпълнително основание, ако такова липсва, като той не става титуляр на вземането и не може да се разпорежда с него. То създава правомощие на взискателя да упражни правото на длъжника от свое име за негова сметка. Посочено е, че възлагането на вземането вместо плащане има гражданските последици на цесия срещу плащане по смисъла на чл.65, ал.3 ЗЗД, т.е. представлява един вид принудителна цесия. Взискателят става титуляр на вземането и може да се разпорежда с него: ако длъжникът има изпълнителен лист- взискателят може да събира вземането от свое име; ако длъжникът има изпълнително основание без изпълнителен лист- взискателят може да се снабди с такъв в своя полза; а ако длъжникът няма изпълнително основание- взискателят трябва да води исков процес като главна страна. Съдът е приел въз основа на доказателствата по делото, че процесното вземане не е събрано принудително- не е постъпило по специалната сметка на ЧСИ при спазване изискванията на чл.455, ал.1 ГПК и чл.508, ал.3 ГПК, а е заплатено доброволно от страна на ищеца – касатор в настоящото производство, извършил безкасови плащания директно по сметките на двамата ответници /взискатели по изпълнението/, видно от приложените преводни нареждания от 11.09.2017 г.- с посочено в тях основание за плащането: „вземане, възложено по изп. дело № [ЕГН] 1022“. При липсата на изпълнителен лист срещу дружеството-касатор към 11.09.2017 г., независимо дали титуляр на вземането по същия е длъжника по изпълнителното дело или взискателите, ако е извършено принудително изпълнение /с превеждане на сумата по сметка на ЧСИ/, същото би било незаконосъобразно извършено. Тъй като обаче от дружеството е извършено доброволно плащане директно по сметките на двамата взискатели /ответниците/, същото има основание, като правната му последица е удовлетворяване на последните, а материално- правното основание за приемането на този извод следва от нормата на чл.65, ал.3 ЗЗД. Въз основа на горното, съдът е приел, че плащането на исковата сума е извършено на съществуващо основание и е отхвърлил предявените обективно и субективно съединени искове. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на основанията по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочи се правен въпрос, мотивите на съдебното решение ползуват ли се със сила на пресъдено нещо, като се твърди, че по този правен въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Отговорът на този въпрос безспорно е отрицателен, в каквато насока са и приложените съдебни решения от касатора. Съдът обаче не се е позовал на сила на пресъдено нещо по друго дело, като основните доводи и решаващи изводи са относно наличие на основание за извършеното плащане, поради което така поставен, правният въпрос е неотносим към настоящото производство. В същата насока е неотносим и втория поставен правен въпрос, касаещ възможността да се постанови решение въз основа на мотиви на друго съдебно решение. Поставен е въпрос, във връзка с плащане на сума във връзка с наложена обезпечителна мярка, само и единствено с цел да се избегнат вреди, изразяващи се в ангажиране на договорна отговорност и опасност дружество да преустанови дейността си и да престане да съществува, представлява ли липса на признание за съществуване на вземане. Този въпрос е фактически, доколкото касае цел, с оглед която е осъществено плащане в конкретния случай, по твърдение на касатора – ищец, а не е правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд и по който са формулирани правни изводи, за да е налице основанието, на което се позовава касатора – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставя се въпрос, при положение, че по делото е представен документ, от който е видно, че вземането не съществува и същият не е оспорен от страните, представлява ли необсъждането му процесуално нарушение. Съдът е приел, че извършеното плащане има своето основание, като твърдението на касатора е с оглед възприетите от съда факти в тази насока, поради което не следва да се допуска касационното обжалване на това основание. С оглед изхода на спора в настоящото производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на двамата ответници по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на по 750 лева за всеки един от тях, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС