Определение № 216 от 19.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1592/2025 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. С решение № 976 от 18.11.2024 г. по гр. д. № 959/2024 г. на Бургаски окръжен съд е потвърдено решение № 38 от 29.03.2024 г. по гр. д. № 232/2023 г. на Районен съд - Царево, с което е уважен предявения от „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД - гр. София срещу община Приморско положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че дружеството е собственик на поземлен имот с идентификатор 58356.503.317 по кадастралната карта на гр. Приморско, с площ от 606 кв. м., с адрес: гр. Приморско, област Бургаска, ул. •••. Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от община Приморско, чрез пълномощника адв. П. К., с искане за отмяна на въззивното решение като незаконосъобразно и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, за които се сочи, че са постановени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „длъжен ли е въззивният съд при наличие на данни, че процесния имот има характер на публична държавна собственост, да изследва действителността на разпоредителните сделки с него“; 2. „следва ли в акт, с който се твърди, че е извършен апорта, имотите предмет на непаричната вноска да бъдат индивидуализирани“; 3. „неспазването на изискванията за описание, даване съгласие и вписване на апортната вноска в устава и търговския регистър, има ли императивен характер за прехвърляне на собствеността по отношение на търговски субекти, учредявани с държавно имущество с учредителен апорт по смисъла на чл. 72 и 73 ТЗ“; 4. „може ли да настъпи вещноправния ефект на прехвърляне на собствеността от вносителя на учреденото дружество с обикновен писмен акт“; 5. „допустимо ли е по реда и при условията на ТЗ, капиталът на търговско дружество при учредяването му, да бъде формиран по балансова стойност на друго юридическо лице нетърговец“; 6. „настъпва ли вещнотранслативния ефект по отношение на имуществото на праводателя към правоприемника, ако прехвърлянето на право на собственост чрез апорт, е обективирано само като аналитичен запис в баланса на праводателя; ако е допустимо, въз основа на какъв акт на вносителя настъпва този ефект“; 7. „длъжен ли е съдът да изследва действителността на извършеното прехвърляне на активи, обективирано в решение на Надзорния съвет на НОИ, за което се приема, че по същество представлява апорт“. Като съдебна практика е представено решение № 258/31.10.2013 г. по гр. д. № 787/2012 г. на ВКС, първо г. о., с което се твърди противоречие. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по жалбата не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. При произнасяне по допускането на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, Второ г. о., намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на дружеството срещу общината, с която е предявен положителен установителен иск. В исковата молба са изложени твърдения, че процесният имот е част от спортно-оздравителен комплекс „Черноморка“. Правото на собственост е придобито при учредяване на дружеството, чрез непарична вноска, извършена от НОИ въз основа решение на Надзорния съвет на НОИ от 1997 г. Националният осигурителен институт е станал собственик на основание параграф 5, ал. 2 ПЗР на Закона за фонд Обществено осигуряване /отм./, с който му е прехвърлена собствеността върху почивните бази на ДФ „Социален отдих“ и решение на Министерския съвет от 1996 г. за прехвърляне имуществото на държавната фирма /прекратена същата година/ на НОИ. Ответникът е противопоставил следните възражения: държавата не е станала собственик на процесния имот, както и че този имот не е бил предмет на непаричната вноска при учредяване на дружеството. При условията на евентуалност е посочил, че след 17.09.1991 г. по силата на пар. 7 ПЗР на ЗМСМА, имотът е преминал в собственост на общината. С влязло в сила на 28.05.2019 г. решение по гр. д. № 73/2008 г. на РС-Царево, е прието за установено по отношение на „Булгарконтрола“ ЕООД, че „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД е собственик на имоти, включително процесния /описан с идентификатор/, УПИ IV, кв. 3910 по плана от 1999 г., като ответникът е осъден да предаде владението върху същия. С техническа експертиза е установено, че процесният имот попада в територията, определена за почивна база „Черноморка“ по плана от 1958 г., с площ от 36 дка. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил съображения, че възражението на общината, че процедурата по отчуждаване не е завършена, е недопустимо, тъй като тя не е процесуално легитимирана да брани правата на трети лица. Първоинстанционният съд е направил обоснован извод, че държавата е станала собственик на терена след надлежно проведено отчуждително производство. С протокол № 19/12.09.1957 г. ИК на Приморски НС е отстъпил на Централния съвет на Професионалните съюзи терен за строеж на младежки лагер, а с решение от 28.12.1957 г. ИК на ОНС – Бургас е дал съгласие да бъдат отредени за изграждане на курортни комплекси описани терени. Не се установява държавата да е учредила право на строеж на ЦСПС за изграждане на сградите по реда на чл. 15 вр. с чл. 13 ЗС /отм./, с оглед на което те също са станали нейна собственост. Взел е предвид, че по силата на ПМС № 10/13.04.1973 г. спортно-оздравителен комплекс „Черноморка“/ е преминал за стопанисване и управление в ДСО “Отдих и туризъм“ - Бургас, че съгласно т. 14 от Разпореждане №12/08.11.1977 г. на МС Комитетът за отдих и туризъм е закрит и почивните станции за отдих на трудещите се са предадени безвъзмездно на ЦСПС за стопанисване и управление чрез създаденото към ЦСПС Управление „Почивно дело и курортно лечение“, че с Разпореждане № 1/12.02.1988 г. на МС за преустройство на дейността, организацията и управлението на туризма и отдиха /ДВ, бр. 19 от 1988 г./, т. 6, буква „а“ на основата на Управление „почивно дело и курортно лечение“ към ЦСБПС е образувано като юридическо лице Обединение „Почивно дело и курортно лечение“-София, което поема активите и пасивите по баланса към 29.02.1988 г., както и другите права и задължения на Управление „Почивно дело и курортно лечение“ към ЦСБПС, като видно от Приложение № 4 към т. 6 /“Списък на предприятията в състава на комплекси „Балкантурист“, Обединението „Почивно дело и курортно лечение“ и Строително-търговско обединение „Туристинженеринг“/, в Обединение „Почивно дело и курортно лечение“ преминава и Курортен комплекс-Приморско /раздел IV, т. 7/. Със заповед № 36/26.03.1991 г. на министъра на труда и социалните грижи е взето решение за образуване на фирма с държавно имущество с наименование „Социален отдих“, която поема съответната част от прекратените организации, като съгласно Приложение № 1 и т. 23 от Приложение № 2 процесният имот в гр. Приморско преминава за стопанисване и управление към ДФ “Социален отдих“. Съобразил е също така, че ДФ “Социален отдих“ е регистрирана с решение от 27.01.1991 г. по ф. д. № 8013/1991 г. на СГС, като с акт за държавна собственост № 1327/16.11.1994 г. държавата е удостоверила при условията на чл. 6 и чл. 79 ЗС, чл. 81 НДИ, Протокол № 26 от 28.12.1957 г. на ОНС-Бургас и Протокол № 7/11.03.1994 г. на ЕСКИТЕ-Царево възникналото вече право на собственост върху имота, подробно описан в акта. С оглед приетото за доказано обстоятелство, че държавата е придобила собствеността върху терена от 36 дка и построените в него междувременно сгради, въззивният съд е приел, че предоставянето на почивните станции за отдих и туризъм на трудещите се, вкл. процесния имот на различните организации /ДСО“Отдих и туризъм“, ЦС на БПС – Управление „Почивно дело и курортно лечение“, Обединение „Почивно дело и курортно лечение“/ е за стопанисване и управление, което е и изрично посочено във всеки един от изброените актове. Прието е също така, че и на ДФ “Социален отдих“ имотът е предоставен за стопанисване и управление като е останал държавна собственост. Съобразил е, че с имуществото, преминало в патримониума на НОИ съгласно §5 ПЗР на ЗФОО, включително процесния имот в гр. Приморско, с Решение на Надзорния съвет на НОИ от 10.12.1997 г. е учредено еднолично акционерно дружество „Профилактика, рехабилитация и отдих“, което е вписано в регистър на търговските дружества на СГС с решение № 1 от 27.01.1998 г. по ф. д. № 18429/1997 г. Прието е, че по този начин „ПРО“ ЕАД е придобило правото на собственост върху процесния имот в резултат на апортиране от НОИ като едноличен собственик на капитала на новоучреденото дружество, което е установено с решението на Надзорния съвет на НОИ и решението на СГС за вписване на дружеството в търговския регистър. Обсъдил е възражението на касатора, че е придобил право на собственост на основание пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА. Съгласно ал. 2 на цитираната норма, имуществото по ал. 1, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество не преминава в собственост на общините. Тезата на касатора е, че не е изследван вида собственост /имотите, предоставени на НОИ, са публична държавна собственост/, с оглед на което не могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки, както и на апорт. Тази теза е въведена във въззивната жалба и във връзка с нея са били направени възражения, които са счетени за преклудирани. Допълнително въведените основания са били следните: към датата на вземане на решението на Надзорния съвет на НОИ той не е имал правомощия да отчуждава предоставеното му с решение на Министерския съвет имущество по аргумент от пар. 5, ал. 4 ЗФОО /отм., в ред. към 1995 г./; разпореждането е могло да се извърши само с разрешение от Народното събрание, както и че имотът има статут на публична държавна собственост. Посочено е, че не е налице и изключението, разгледано в ТР № 1/27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като видът на държавната собственост /публична или частна/ не следва пряко нито от сделката, нито от писмените доказателства. Останалите доводи са били свързани с обстоятелството, че актът за държавна собственост от 1994 г. не легитимира ищеца като собственик, а ДФ „Социален отдих“, която не е пряк праводател на ищеца. По отношение на тях в обжалваното решение се съдържат съображения, като са проследени последователно актовете по образуване на правните субекти, на които държавата в периода след изграждането на почивната база е предоставяла същата за управление и стопанисване. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите, поставени в изложението, са изведени от заявеното оспорване на реда, по който ищцовото дружество е било учредено. С оглед характера на апорта като разпореждане с право на собственост върху недвижим имот, което се извършва по реда на ТЗ /в този смисъл съображения се съдържат в мотивите към т. 5 на ТР № 7/24.04.2013 г. по тълк. д. №7/2012 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 219/05.12.2016 г., гр. д. № 2215/2016 г. на ВКС, първо г. о. и др./ и представлява подлежащо на вписване по реда на ТЗ обстоятелство, е формирана трайна практика. В нея са разгледани правните последици от това разпореждане /учредителен апорт/, както и възможността за оспорването му. Приема се, че недействителността на вписано в търговския регистър обстоятелство може да се установи само по предвидения в закона ред чрез предявяване на иск. Допустимо е оспорване правата на дружеството с твърдения за нищожност на разпореждането, включително поради пороци във волята на извършилия апорта правен субект, но не и оспорване на реда, по който дружеството е учредено, както е в настоящия случай – наведените от касатора доводи касаят реда, по който той счита, че е следвало да бъде учредено „ПРО“ ЕАД, като поддържа, че в случая не е било налице необходимото разрешение от Народното събрание за извършването на апорта. Касаторът не твърди недействителност на разпореждането като изявление, което би било допустимо според практиката на ВКС, а порок при учредяване на дружеството. В този смисъл са решение № 20 от 04.06.2012 г. по т. д. № 1084/2010 г., решение № 141 от 04.06.2012 г. по т. д. № 829/2010 г. и решение № 65 от 15.06.2017 г. по т. д. № 446/2016 г. на ВКС, първо т. о. Не се разкрива противоречие с решение № 258/31.10.2013 г. по гр. д. № 787/2012 г. на ВКС, първо г. о., в което е възприето, че стопанисваното от НОИ имущество е със статут на публична държавна собственост, поради което въведеният придобивен способ: давностно владение, е неприложим. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Същата не е обоснована с конкретни доводи. Директно от мотивите на обжалвания акт не се разкрива порок, който да обуслови това основание, нито съществено процесуално нарушение, което да е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. Ответникът по касация не е претендирал разноски в настоящото производство, поради което такива не трябва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.