Определение № 6046 от 23.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1471/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. П. Н. срещу решение № 5193 от 12.10.2023 г. по в.гр.д.№ 7993 от 2022 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20027919 от 06.04.2022 г. по гр.д.№ 45549 от 2020 г. на Софийски районен съд, 35 състав за отхвърляне на следните предявени от Т. Т. Н. /починала в хода на делото и заместена от наследницата й по завещание Б. П. Н./ искове по чл.45 ЗЗД:

• срещу К. Р. К. за сумата 24 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от Т. Т. Н. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 18.09.2020 г. до окончателното плащане;

• срещу М. Р. Л. за сумата 24 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от Т. Т. Н. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 18.09.2020 г. до окончателното плащане и

• срещу А. Д. П. за сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от Т. Т. Н. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 18.09.2020 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се твърди, че решението е очевидно неправилно и незаконосъобразно- основания за касационно обжалваве по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Следва ли въззивната инстанция да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран?

2. Препращането към мотивите на първа инстанция съгласно чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи и възражения, направени във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК ?

3. Следва ли въззивната инстанция да укаже на страната, която е поискала да се изиска и приложи друго дело, което е относимо за установяване и обезпечаване на доказателства по висящо такова, дали иска да се приложи цялото дело, или следва да индивидуализира документи, намиращи се в него и от които ще се ползва ?

4. Следва ли съдът да изиска и приложи дело, в кориците на което се намират документи, установяващи вредоносните действия на насрещната страна, с цел да обезпечи всички правнорелевантни факти и обстоятелства за правилното решаване на висящия между страните правен спор ?

5. Как се разпределя доказателствената тежест между страните в хипотезата на предявен иск по реда на чл.45 ЗЗД ? Следва ли ищецът да доказва недобросъвестно упражняване на законно признато право ?

6. Има ли задължение съдът да дава на страните указания за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства ?

7. Длъжен ли е въззивният съд при непълнота или грешно разпределена доказателствена тежест в доклада да даде указания на страните да посочат относими към предмета на делото доказателства, които не са били събрани пред първа инстанция ?

8. Какви са правомощията и задълженията на въззивния състав при неправилна правна квалификация в доклада по чл.146 ГПК, когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за погрешно разпределена доказателствена тежест между страните ?

9. Какви са пределите на силата на пресъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, респ. длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формираната сила на пресъдено нещо относно елементите от фактическия състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право ?

10. В случай че са налице три влезли в сила съдебни решения по отношение на правото на собственост върху конкретен имот, в последващо производство между същите страни, съдът кое от трите съдебни решения следва да кредитира ?

11. Следва ли страната, направила искане до съда да бъде изискано и приложено във висящото производство друго дело в цялост, да посочи конкретни документи от това дело, от които ще се ползва ?

12. Приложима ли е разпоредбата на чл.57, ал.2 от Конституцията на РБ в случай на предявен иск по чл.45 ЗЗД във връзка с обезвреда на вреди, настъпили от неправомерно снабдяване с нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка ?

13. В хипотезата на предявен иск по чл.45 ЗЗД във връзка с обезвреда на действия на лицата, които с поведението си са причинили вредоносния резултат, следва ли да се изиска и приложи цялото дело, в което е установено това обстоятелство, с цел обезпечаване събирането на доказателства относно това обстоятелство ?

14. Представлява ли депозирането на молба- декларация по чл.587 ГПК до кмета на общината, респ. до нотариуса, единствено и само реализация на субективно право, или при излагането по нея на неверни факти и обстоятелства, в това число и представянето на неверни документи може да представлява злоупотреба с право, т.е. противоправно деяние, което може да причини вреди ?

15. Излагането на неверни данни и обстоятелства пред нотариус приравнява ли се на злоупотреба с право по смисъла на разпоредбата на чл.57, ал.2 Конституцията на РБ ?

16. Излагането на неверни данни и обстоятелства пред нотариус приравнява ли се на злоупотреба с право по смисъла на разпоредбата на чл.54 от Хартата на основните права на ЕС ?

По първите девет въпроса касаторът посочва практика на ВКС, на която, според него, обжалваното решение противоречи. Останалите въпроси са поставени в контекста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 29.03.2024 г. ответниците К. Р. К., М. Р. Л. и А. Д. П. оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението на СГС да не бъде допускано.

Върховният касационен съд на Република България, ГК, състав на първо г.о. по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирано лице /ищца по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по осъдителни искове за вреди от непозволено увреждане с цена на всеки от исковете над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да прецени допустимостта на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд, ВКС съобрази следното: Пред първоинстанционния съд са били предявени обективно съединени искове с правно основание чл.45 ЗЗД. Първоначалната ищца Т. Т. Н. /починала в хода на делото и заместена по реда на чл.227 ГПК от наследницата й по завещание Б. П. Н./ е твърдяла, че в края на 2016 г. ответниите К. Р. К. и М. Р. Л., заедно с още 4 лица /В. М. Л. /починала/, А. Н. К., М. Т. К.- Н. и К. Т. К./ неправомерно са се снабдили с нотариален акт № 153 от 12.09.2016 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, за подробно индивидуализиран поземлен имот с идентификатор 12084.2700.2878 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-40 от 20.07.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, част от поземлен имот със стар идентификатор ***, находящ се в [населено място], Столична община, [улица], с площ от 731 кв. м., заедно с построените в имота жилищна сграда и постройки на допълващо застрояване, който имот бил лична собственост на Т. Н.. Твърди, че един месец по-късно посочените лица продали имота на третия ответник А. Д. П.. След като разбрала за това, Т. Н. завела гр.д.№ 65322 от 2016 г. по описа на СРС, 118 състав срещу посочените лица, по което е постановено решение, с което е признато за установено, че Н. е собственик на процесния имот. Тъй като ответниците са знаели, че имотът не е техен, но въпреки това неправомерно са се снабдили с документ за собственост, се иска да репарират причинените на Т. Н. неимуществени вреди, изразяващи се в страх, ужас от загубата на имота, унижение, болки и страдания.

По делото е прието за установено, че действително на 12.09.2016 г. А. Н. К., М. Т. К.- Н., К. Т. К., В. М. Л. и ответниците М. Р. Л. и К. Р. К. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху описания в исковата молба имот № ***от 12.09.2016 г., а на 03.11.2016 г. с нотариален акт № 81 от 03.11.2016 г. са продали този имот на ответника А. Д. П.. С влязлото в сила на 18.01.2022 г. решение № 60366 от 08.03.2019 г. по гр.д.№ 65322 от 2016 г. по описа на Софийския районен съд,118 състав със сила на пресъдено нещо е признато за установено по отношение на А. К., М. К.- Н., К. К., М. Л. /лично и като наследник на В. Л./, К. К. /лично и като наследник на В. Л./ и А. П., че собственик на процесния имот е Т. Т. Н. на основание придобивна давност в периода от 1980 г. до образуване на делото. С решението е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК издаденият в полза на ответниците по иска констативен нотариален акт за собственост № 153 от 12.09.2016 г.

За установяване състоянието на Т. Н. и претърпените от нея неимуществени вреди, когато е разбрала, че ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за процесния имот, както и дали ответниците са били наясно кой е собственик на процесния имот, са назначени съдебни експертизи и са изслушани свидетели. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза съдът е приел за установено, че Т. Н. е боледувала от следните хронични дългогодишни заболявания: исхемична болест на сърцето /ИБС/, стеноза /стеснение/ и инсуфициенция /незатваряне/ на аортната клапа на сърцето, хипертонична болест /напреднал, трети стадий/, захарен диабет- старчески тип, инсулинонезависим. Освен това е дългогодишна пушачка и е фамилно обременена- с майка, страдаща от хипертонична болест. Според заключението на експертизата, обичайната еволюция и свързаните с нея усложнения на хроничните заболявания на Т. Н. са основна причина за извършването на няколко сърдечни операции в периода м.април- юни 2018 г. Прието е за установено е, че в периода м.май- юни 2019 г. Н. е посетила двукратно лекар по повод на повишено кръвно налягане, определено от лекуващия лекар като „хипертонична криза“, но пред лекуващия лекар не е споменала за силен стрес и притеснения. Изброените заболявания на Т. Н. били хронични и дългогодишни, като много фактори са повлияли за обострянето им /влошаването им/- наследственост, възраст, тютюнопушене, начин на живот и хранене, силен негативен стрес и други. Според вещото лице, хроничният негативен стрес може да предизвика хипертонични кризи, да ускори еволюцията на хроничните заболявания на ищцата и по този начин да влоши здравословното й състояние, но в конкретния случай не е налице еднозначна и категорична причинно-следствена връзка.

От заключението на съдебно-психиатричната експертиза съдът е приел за установено, че във връзка с преживяното от Т. Н. травматично събитие в края на 2016 г. тя е развила остра стресова реакция, преминала в протрахирана депресивна реакция, която поради продължаващия съдебен спор и нерешения проблем за собствеността върху имота е придобила хроничен характер. Според заключението на тази експертиза, част от соматичните заболявания на освидетелстваната, получени след 2016 г., или влошени през този период, представляват типични психосоматични заболявания и може да имат етиологична връзка с психотравмените изживявания на ищцата и развилото се депресивно разстройство.

От показанията на разпитаните по делото свидетели Р. М., Д. Н. и В. Х., които от дълги години живеят в [населено място] и познават Т. Н., е прието за доказано, че Т. се разтроила, когато през 2016 г. разбрала, че М. и К. са й взели къщата и е останала на улицата. Според свидетелката М. проблемите на Т. с ответниците М. и К., които са й съседи, започнали след смъртта на съпруга на Т.. През 2016 г. здравословното състояние на Т. се влошило, като тя рухнала психически и физически заради делото за къщата. От показанията на свидетеля Н. И., който продължително време е помагал на Т. за поддръжката на имота, е прието за установено, че е имало случай, при който ответниците М. и К. извикали полиция и не пуснали Т. и свидетеля да влязат в имота, за да монтират СОТ. От показанията на свидетелката С. Н., дъщеря на Т., чиито показания са ценени при условията на чл.172 ГПК, е прието за установено, че Т. е посетила къщата в [населено място] за първия тур на изборите през 2016 г., а на следващата седмица, като отишла за балотажа, вече не е можела да влезе в къщата си. Преди този инцидент Т. била здрава, а след това й открили диабет, който бил на стресова основа, претърпяла операция на сърцето, рухнала физически и здравословно.

За да прецени дали следва да бъде ангажирана деликтната отговорност на ответниците за причинени неимуществени вреди, произтекли от твърдяното неправомерно снабдяване на първите две ответници с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за поземлен имот, за който са знаели, че не е техен, и който впоследствие са прехвърлили чрез договор за покупко-продажба, въззивният съд е разяснил кога е налице злоупотреба с право. Посочил е, че такава според практиката на ВКС е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно- за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл.57, ал.2 от Конституцията на РБ/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл.8, ал.2 ЗЗД/. Противоправността се изразява в недобросъвестно упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия. От друга страна е посочено, че носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да упражни или въобще да не го упражни и затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. По-нататък съдът е разяснил целта на производството по чл.587 ГПК, инициирано от ответниците за издаване на констативния им нотариален акт- да удостовери правото на собственост върху недвижим имот на лица, които не притежават документ за правото си на собственост. Посочил е, че констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, съдържаща се в нотариалния акт по чл.587 ГПК, представлява правен извод, а не удостоверен от него факт, както и че поначало снабдяването с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка е правомерно действие. То може да бъде противоправно действие само ако се докаже, че е упражнено недобросъвестно /при злоупотреба с право/ - за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл.57, ал.2 от Конституцията/, или в противоречие с интересите на обществото /чл.8, ал.2 ЗЗД/. Относно доказването на твърдяната от ищцата злоупотреба с право съдът е взел предвид влязлото в сила на 18.01.2022 г. решение по гр.д.№ 65322 от 2016 г. по описа на СРС, с което е признато за установено по отношение на А. К., М. К.-Н., К. К., М. Л. /лично и като наследник на В. Л./, К. К. /лично и като наследник на В. Л./ и А. П., че Т. Н. е собственик на процесния имот на основание придобивна давност в периода от 1980 г. до образуване на делото. С оглед установения от посоченото съдебно решение факт, че Т. Н. не е разполагала с валиден документ за собственост на процесния имот, е прието, че упражнявайки правото си да се снабдят с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за процесния имот ответниците К. К. и М. Л. не са действали в нарушение на забраните, установени в чл.57, ал.2 от Конституцията и чл.8, ал.2 ЗЗД и поведението им не представлява злоупотреба с право. Злоупотреба с право по смисъла на посочените разпоредби не се установявала и от показанията на разпитаните по делото свидетели. При липсата на противоправно деяние от страна на ответниците като елемент от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, съдът е приел, че предявените искове са неоснователни.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставените от касаторката въпроси:

По първите два въпроса /Следва ли въззивната инстанция да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран ? и Препращането към мотивите на първа инстанция съгласно чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи и възражения, направени във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК ?/ не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното: По тези въпроси е налице трайна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши преценка на събрания фактически и доказателствен материал и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, не го освобождава от задължението да изложи и собствени мотиви. Въззивното решение е съобразено с тази практика на ВКС. Макар да е препратил към първоинстнационното решение по реда на чл.272 ГПК, въззивният съд е обсъдил писмените и гласните доказателства по делото и е основал на тях своите фактически и правни изводи. Обсъдил е и всички възражения във въззивната жалба, като се е аргументирал защо ги приема за неоснователни. А дали правните изводи на съда са правилни и обосновани е въпрос на правилност на обжалваното решение, който въпрос не подлежи на разглежда в производството по чл.288 ГПК.

Третият, четвъртият, единадесетият и тринадесетият поставени въпроси са във връзка с твърдение на касаторката, че в гр.д.№ 65322 от 2016 г. на СРС, 118 състав, което въззивният съд неоснователно е отказал да изисква, се съдържали доказателства от значение за решаването на спора по настоящото дело /за осъществена от ответниците злоупотреба с право при снабдяването им с констативен нотариален акт за собственост на процесния имот/. Тези въпроси не могат да обусловят допускането на касационното обжалване на решението, тъй като не са правни въпроси съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: Те са неотносими към мотивите на въззивния съд за отхвърляне на предявените искове по чл.45 ЗЗД. Както бе посочено по-горе, исковете са отхвърлени не защото липсват писмени доказателства за установяване на твърдяните от ищцата действия на ответниците при снабдяването им с констативен нотариален акт за собственост, които действия, според ищцата, съставляват злоупотреба с право /каквито писмени доказателства, според касаторката, се съдържали в гр.д.№ 65322 от 2016 г. на СРС, което е поискала да бъде изискано/, а защото е прието, че в хипотеза, при която ищцата не е разполагала с валиден документ за собственост на имота, снабдяването на ответниците с такъв документ в производство по чл.587 ГПК не представлява злоупотреба с право. Действително, като втори мотив за отхвърляне на исковете въззивният съд е посочил, че от показанията на разпитаните по делото свидетели също не се установявало злоупотреба с право по смисъла на чл.57, ал.2 от Конституцията на РБ и чл.8, ал.2 ЗЗД. Поставените въпроси във връзка с неприлагането на гр.д.№ 65322 от 2016 г. на СРС обаче са неотносими и към този втори мотив на съда за отхвърляне на исковете, тъй като и при евентуалното прилагане на гр.д.№ 65322 от 2016 г. на СРС страните биха могли да се ползват само от събраните по това дело писмени доказателства, но не и от гласните такива.

Въпроси от пети до осми касаят разпределянето на доказателствената тежест между страните в хипотезата на предявен иск по реда на чл.45 ЗЗД и задълженията на въззивния съд при неправилно разпределена от първоинстанционния съд доказателствена тежест и при неправилна правна квалификация на исковете. Според разпоредбата на чл.45 ЗЗД и трайната съдебна практика (например решение № 189 от 20.06.2014г. по гр.д.№ 5193 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о.) доказването на деянието, неговата противоправност (недобросъвестността), вредите и причинната връзка между деянието и вредите е в тежест на пострадалия, а вината на дееца се предполага до доказване на противното. В конкретния случай в доклада си по чл.146 ГПК първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест в процеса правилно /като я е възложил на ищцата/, поради което за въззивния съд не следват никакви задължения да указва на страните да посочат относими към предмета на делото доказателства, които не са били събрани пред първа инстанция. Не е налице и хипотезата, при която страните не са посочили доказателства за някои от твърдените от тях факти, за да бъде приложим чл.146, ал.2 ГПК. Освен това, първоинстанционният съд не е дал неправилна правна квалификация на предявените искове, нито във въззивната жалба е имало възражение в такава насока, за да е възникнало задължение за въззивния съд да дава указания на страните във връзка с неправилната правна квалификация на исковете. Предвид изложеното няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС, поради което не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по тези въпроси.

Деветият и десетият поставени въпроси /Какви са пределите на силата на пресъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, респ. длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формираната сила на пресъдено нещо относно елементите от фактическия състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право ? и В случай че са налице три влезли в сила съдебния решения по отношение на правото на собственост върху конкретен имот, в последващо производство между същите страни, съдът кое от трите съдебни решения следва да кредитира?/ не могат да обусловят допускането на касационното обжалване на решението, тъй като също не са правни въпроси, съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: Те са неотносими към мотивите на въззивния съд за отхвърляне на предявените искове по чл.45 ЗЗД и нямат отношение към предмета на настоящото производство. Спорът между страните по настоящото дело е относно дължимостта на обезщетение за вреди, настъпили от неправомерно снабдяване на ответниците с констативен нотариален акт за собственост за имота на ищцата. Този спор е напълно различен от спора по предходните дела, образувани по спорове за собственост между същите страни /установителен иск за собственост и иск за поправка на грешка в кадастралната основа на дворищно-регулационен план/ и приключили с благоприятни за ищцата решения. Между настоящото дело и тези предходни производства липсва връзка на преюдициалност, която да налага зачитане пределите на силата на пресъдено нещо на решенията по предходните дела, тъй като в решенията по тези предходни дела не се установява със сила на пресъдено нещо някой от елементите от фактическия състав на предявените по настоящото дело искове по чл.45 ЗЗД /противоправно деяние на ответниците, вреда или причинна връзка между деянието и вредата/.

Дванадесетият, четиринадесетият, петнадесетият и шестнадесетият поставени въпроси също не са правни въпроси, съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: Те не са обусловили правните изводи на съда в решението. Както бе посочено по-горе, в обжалваното решение е прието, че исковете са неоснователни не защото снабдяването на едно лице с констативен нотариален акт за собственост /след подаване на молба- декларация по чл.587 ГПК, в която умишлено са посочени неверни факти и обстоятелства и към която са представени неверни документи/ никога не може да се определи като злоупотреба с право по смисъла на чл.57, ал.2 от Конституциата на РБ, чл.8, ал.2 ЗЗД и чл.54 от Хартата на основните права на ЕС, а по други съображения: защото в конкретния случай, при който нито ищцата, нито други лица притежават документ за собственост върху процесния имот, подаването на молба- декларация от ответниците до нотариуса за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост не може да се определи като недобросъвестно упражняване на права- злоупотреба с право по смисъла на чл.57, ал.2 от Конституцията и чл.8, ал.2 ЗЗД.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.45 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е видно от самото решение, без преглед на събраните по делото доказателства и което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави определението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Конституцията на РБ, на ЗЗД и на ГПК, в техните действащи редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложеното касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение