Определение № 6414 от 27.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10326/2023 г.

Производство по реда на чл. 248 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) във връзка § 2 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по молба на П. Янев - процесуален представител на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ („ОДОП“) – гр. Пловдив при Централното управление (ЦУ) на Национална агенция по приходите (НАП), за изменение на Решение № 3055 от 13.03.2024 г., постановено по адм. дело № 10326/2023 г. по описа на ВАС, състав на първо отделение, в частта му за разноските. Излагайки подробни аргументи в подкрепа на твърденията си - моли ВАС да присъди разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в пълния претендиран размер от 5 934,52 лева. Ответникът по молбата – Д. К. М. не взима становище по молбата за изменение на решението в частта за разноските. За да се произнесе с настоящото определение, Върховният административен съд, състав на първо отделение взе предвид следното: Касационното производство по адм. дело № 10326/2023 г. по описа на Върховния административен съд е приключило с Решение № 3055 от 13.03.2024 г., с което е оставено в сила Решение № 1259 от 30.06.2023 г., постановено по адм. дело № 2005/2022 г. по описа на Административен съд (АС) – Пловдив. В мотивите на съдебния акт се съдържа произнасяне по направеното от ответника по касация искане за заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. В тази връзка - за да присъди разноски на НАП в размер на 100,00 лева, съставът на ВАС е взел предвид изхода на делото, съобразил е Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, постановено по отправено от Софийски районен съд преюдициално запитване, вида на правния спор, невисокия материален интерес по делото, видът и количеството на извършената работа, а също и фактическата и правна сложност на делото. Молбата за изменение на Решение № 3055 от 13.03.2024 г., постановено по адм. дело № 10326/2023 г. по описа на ВАС е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. При прилагането на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от ДОПК законодателят е посочил, че размерът се определя съобразно относимата за това наредба, а това е Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следва да се посочи и приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, в което са изложени съображения, че с оглед предимството на правото на Съюза, националният съд е натоварен в рамките на компетентността си с прилагане на разпоредбите на правото на Съюза, като е длъжен в случаите, когато това се налага да вземе решение да остави без приложение всяка национална правна уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. СЕС в същото решение е приел, че Наредба № 1/09.07.2004 г. е издадена от съсловна организация - Висш адвокатски съвет, макар и по законова делегация, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, под размера на които не може да се договаря по - ниско възнаграждение на адвокат, нито съдът разполага с това право съгласно нейните разпоредби. В решението си СЕС е развил доводи, че процесната Наредба нарушава забраната по чл. 101, ал. 4 ДФЕС (ограничение на конкуренцията), поради което националният съд може да откаже да приложи националното законодателство. При въведеното ограничение от Висшия адвокатски съвет за размера на минималните размери на адвокатските възнаграждения, в решението на СЕС е прието, че с него в Наредбата е налице ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС. Именно с въведената от СЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики, съдът категорично е приел, че националният съд е длъжен да не приложи национална правна уредба, вкл. и когато предвидените в тази наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В решението си СЕС е приел и въз основа на предходно решение по съединени дела С - 427/16 и С - 428/16 – т. 51, че определянето на минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, параграф 1 ДФЕС. С оглед решението на СЕС по дело С - 438/22 и въз основа на него да се приеме, че неоснователно с молбата на директора на Дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП се иска увеличение на присъденото от касационната инстанция възнаграждение в размер на 100,00 лева с оглед вида на правния спор, видът и количеството на извършената работа, а също и фактическата и правна сложност на делото. Единствената процесуална защита на ответната страна е с кратко писмено становище по касационната жалба с поставен акцент върху претендираните разноски. В проведеното съдебно заседание директорът на Дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП не е бил представляван от юрисконсулт, а делото не се е откроявало с фактическата и правна сложност макар и с висок материален интерес. Предвид изложеното няма пречка съдът служебно да намали размера на юрисконсултското възнаграждение по чл. 161, ал. 1 от ДОПК и под минимума, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. Затова следва да се приеме, че размерът на юрисконсултското възнаграждение е определен правилно. По изложените съображения, Върховният административен съд, състав на първо отделение,