Определение № 161 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 848/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Р. К. и К. Р. К. срещу определение № 551 /30.11.2021г. по в.ч.гр.д. № 452 /2021г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното определение, с което е върната подадената от жалбоподателите искова молба на основание чл. 130 ГПК и е прекратено производството по предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в установения срок, от страна по делото, редовна е и е процесуално допустима. За мотивите на въззивния съд: Въззивният съд е установил, че жалбоподателите са предявили искова молба, с която са поискали от съда да приеме за установено по отношение на „Юробанк България“ АД, недължимост на вземанията по изпълнителен лист от 27.07.2020 г., поради погасяването им по давност на 21.06.2013 г.. Като основание на исковете са посочили, че в изпълнителното производство са били представлявани от особени представители, които не са направили възражение за погасяването на вземането по давност, поради което съдът не се е произнасял по такова. Исковата молба е била върната поради това, че ищците основават иска на факти, които са настъпили преди приключване на съдебното дирене в съдебното производство, в което спорът е разрешен между страните със сила на пресъдено нещо, поради което отрицателният установителен иск по чл.439,ал.2 ГПК е недопустим. Въззивният ВТАС е установил, че с определение № 260 /26.07.2021 г. по ч.т.д. № 137 /2021 г. на Плевенски окръжен съд, потвърдено с определение № 408 /20.10.2021 г. по в.ч.т.д. № 322 /2021 г. на Великотърновския апелативен съд е било допуснато обезпечение на иск по чл. 439 ГПК, с мотивите, че същият е процесуално допустим. ВТАС е установил, че в производството по което е издадено изпълнителното основание (решение № 40 /04.03.2020 г. по т.д. № 61 /2019 г. на Плевенски окръжен съд), жалбоподателите са били представлявани от особени представители. ВТАС е установил (от заявление от 12.10.2021 г. по гр.д. № 688 /2021 г. на Плевенския окръжен съд), че в производството по чл. 439 ГПК жалбоподателите излагат твърдения, че търсените вземания по договор за банков кредит са станали предсрочно изискуеми на 21.06.2008 г., като вземанията за главница, лихви и разноски са били погасени по давност на 21.06.2013 г. ВТАС е приел, че поради това, че съдебното дирене в производството, в което е издадено изпълнителното основание, е приключило в с.з. на 05.02.2020 г., а ищците К. основават исковете си по чл. 439 от ГПК на факти и обстоятелства, които са преклудирани от силата на присъдено нещо на постановеното съдебно решение, исковете са недопустими и не подлежат на разглеждане по същество. ВТАС е приел за ирелевантно обстоятелството, че в производството по т.д. № 61 /2019 г. ищците К. са били представлявани от особени представители, които не са навели възражение за изтекла погасителна давност. Приел е, че изводите на съда, който се е произнесъл по допускане на обезпеченията по реда на чл. 390 ГПК за допустимостта на претенциите, не обвързват съда, разглеждащ спора по същество. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателите извеждат правни въпроси, за които твърдят, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Допустимо ли е с искът по чл. 439 от ГПК да се прави възражение за погасено по давност вземане, свързано с правото да бъде изпълнявано съдебно признатото вземане, в случай, че страната е била представлявана от особен представител в производството, по което е издаден изпълнителният лист и този особен представител не е направил това възражение? Допустимо ли е в определение по молба за обезпечение на бъдещ иск, с което тя е уважена и в определение по предявения иск, да е налице противоречие, по отношение на извода за допустимост на иска? Разпоредбата на чл. 439, ал.2 ГПК е ясна и дава изричен отговор на поставения въпрос, в който смисъл е и установената практика. Приетото от въззивния съд е в съответствие с установената практика на ВКС (например определение № 770 /08.11.2012 г. по гр.д. № 487 /2012 г., на IV г.о. и определение № 561 /18.09.2013 г. по гр.д. № 5258 /2013 г., на IV г.о.). Разпоредбата не предвижда изключения от правилото, поради което обстоятелствата дали страната е била представлявана от особен представител в производството, по което е издаден изпълнителният лист и дали този особен представител не е направил това възражение, са без значение за установеното с разпоредбата правило. Поради това, че по приложението на правилото на чл. 439 ГПК има установена практика и че обжалваното определение и съответства, е изключено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което са се позовали частните жалбоподатели. Вторият изведен въпрос не е обуславящ, обуславящият въпрос е дали изводите на съда, който се е произнесъл по искането за допускане на обезпечение на бъдещ иск, че бъдещият иск е допустим, обвързват съда, пред който е предявен искът. По отрицателният отговор на обуславящия (но неизведе въпрос) също има установена съдебна практика, според която актовете на съда в обезпечителното производство не разрешават спор за материално право и не се ползват със сила на пресъдено нещо, поради което не могат да обвържат съда, сезиран с иска, който е компетентен да се произнесе по неговата допустимост (и при извод за неговата недопустимост е задължен да я върне съгласно разпоредбата на чл. 130 ГПК). Подобна разпоредба липсва в ГПК, както и разпоредба, на която да се основе подобен извод. Поради изложеното не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство частните жалбоподатели нямат право на разноски. Поради изложеното съдът