Определение № 225 от 19.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4953/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. З. чрез пълномощника й адвокат В. З. против решение от 30.06.2016 г., постановено по гр.д. № 13082 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, IV-Б състав, с което е потвърдено решение от 7.07.2015 г. по гр.д. № 5518/2014 г. на Софийски районен съд, 81-ви състав за допускане на съдебна делба на апартамент № 11 и гараж № 11 в сградата на Ж. „Електромонтажник“ в [населено място], район Изток, [улица] между съделителите и при права в съсобствеността: 1/6 ид.ч. за В. Д. Е., 1/6 ид.ч. за С. С. Е., 2/6 ид.ч. за В. Д. Е. и С. С. Е. в режим на съпружеска имуществена общност и 2/6 ид.ч. за А. Д. З.. В. Д. Е. и С. С. Е. са подали чрез пълномощника си писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът А. З. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпроса: липсата на доказателства за заплащане на покупната цена по процесния договор за покупко-продажба от значение ли е за извършване на преценка за действителната воля на страните и за установяване привидността на продавателната сделка, материализирана в нотариален акт № 149, том I, рег. № 1325, дело № 130 от 20.03.2005 г. и от значение ли е за валидността на сделката. Въпросът е относим към извода на въззивния съд за неоснователност на наведеното от А. З. възражение за привидност на договора за покупко-продажба, с който А. М. З. е продала на В. Д. Е. собствената си 1/3 ид.ч. от делбените имоти, основано на твърденията, че не е платена цена и посочената такава е в пъти по-ниска от пазарната стойност. Софийски градски съд е изложил съображения, че в тежест на страната, която претендира привидна сделка е да докаже симулацията, а в тежест на страната, която претендира, че съществува прикрито съглашение, е да докаже неговото съдържание. В случая ответницата твърди, че действителната воля на страните по договора по нотариален акт № 149, том I, рег. № 1325, дело № 130 от 20.03.2005 г. не е за продажба, а за дарение, поради което в нейна тежест е да установи това обстоятелство. Конкретният договор, на който се основава възражението за нищожност е, че дължимата по договора за покупко-продажба цена не е заплатена от купувача. Съдът е приел, че без значение за правилното решаване на делото е въпросът дали е платена продажната цена, защото отговорът на този въпрос рефлектира върху изпълнението на задължението на купувача по договор за продажба, но не и върху неговата валидност. Отчетено е, че А. З. не е ангажирала доказателства за установяване, че между страните по договора е постигнато съгласие за прехвърляне на собствеността чрез дарение, а анализът на събраните писмени и гласни доказателства не дава основание за извод в тази насока и предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса следва да се приложат неблагоприятните последици и да се приемат за ненастъпили тези правни последици, чийто юридически факт е останал недоказан – в случая, че оспорената сделка, обективирана в нотариален акт № 149, том I, рег. № 1325, дело № 130 от 20.03.2005 г. е действителна. За удостоверяване на основанието за допускане на касационно обжалване, на което се позовава, касаторът А. З. е приложила решение № 403/5.08.2010 г. по гр.д. № 684/2009 г., III г.о. на ВКС, решение № 544 от 6.01.2011 г. по гр.д. № 1053/2010 г., II г.о. на ВКС и решение № 165 от 6.12.2010 г. по гр.д. № 503/2010 г. на Апелативен съд-В.. С първото решение е дадено тълкуване, че симулацията може да бъде разкрита и на базата на косвени доказателства, ако те, разгледани и преценени в своята съвкупност водят до единствен и несъмнен извод за наличие на такава. Въззивното решение съответства на това тълкуване, тъй като от една страна по делото липсват каквито и да било доказателства на наличие на дарствено намерение, а от обстоятелството, че не е платена продажната цена не може да се направи еднозначен извод за симулация, тъй като неплащането може да означава и неизпълнение на поето договорно задължение. Тълкуването по второто решение е по въпроса дали наличието на писмено доказателство, съдържащо признание на едно от страните по сделката, е начало на писмено доказателство и прави свидетелските показания допустими на основание чл.165, ал.2 ГПК. Това тълкуване е изцяло неотносимо към данните по настоящото дело, по което липсва начало на писмено доказателства, а и не са ангажирани гласни доказателства за установяване волята на страните по сделката към момента на сключването й. Не е удостоверено и противоречиво разрешаване на поставения въпрос, доколкото в решението на Апелативен съд-В. е прието, че не е доказан релевантния за спора факт относно наличие на воля у наследодателя за даряване, в какъвто смисъл са и мотивите на атакуваното в настоящото производство въззивно решение. В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение