Определение № 696 от 20.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 669/2012 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], против определение № 629 от 24.09.2012 г. по ч. гр. д. № 581/2012г. на Окръжен съд- [населено място], с което е потвърдено разпореждане № 472/16.01.2012г. по ч. гр.д. № 98/2012г. на РС- [населено място], за издаване на заповед за изпълнение и за допускане на незабавно изпълнение на заповедта. По съображения, подробно изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл. 274, ал.3 ГПК са посочени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба, [фирма], [населено място], сочи, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, при евентуалност, че атакуваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира направените в касационното производство разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима. Обжалваното въззивно определение, с което се потвърждава разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на заповед, издадена въз основа на документ по чл.417 ГПК, не е от категорията на очертаните в чл.274, ал.3 ГПК съдебните актове, подлежащи на касационен контрол. С него не се дава разрешение по същество на заповедното производство и не се прегражда развитието му. Определението по допускане на незабавно изпълнение няма отношение към развитието на делото, а към изпълнението на признатото със заповедта за изпълнение вземане. По същността си актът не се доближава до решенията, тъй като не разрешава материалноправен спор, свързан с предмета на самото заповедно производство. В горния смисъл са определение № 245/12.03.2010 г. по ч. т. д. № 148/2010г. на ВКС, І ТО, определение № 512 от 24.06.2010 г. по ч. т. д. № 284/2010г. на ВКС, І ТО, определение № 404 от 08.06.2010 г. по ч. т. д. № 444/2010г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 300 от 26.04.2010 г. по ч. т. д. № 254/2010г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 422 от 18.06.2010 г. по ч. т. д. № 406/2010г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 204 от 11.03.2010 г. по ч. т. д. № 19/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 1 от 04.01.2011 г. по ч. т. д. № 925/2010г. на ВКС, І ТО, определение № 12 от 09.01.2012 г. по ч. т. д. № 910/2011г. на ВКС, І ТО, определение № 53 от 26.01.2012 г. по ч. т. д. № 911/2011г. на ВКС, І ТО, определение № 115 от 16.02.2012 г. по ч. т. д. № 32/2012г. на ВКС, І ТО, и др. относно въпроса за недопустимостта на касационното обжалване на определенията по чл. 419 ГПК. Посочването в диспозитива на въззивното определение, че то подлежи на обжалване пред ВКС, не придава суспензивен и деволутивен ефект на частната жалба, подадената срещу определението. Въззивното определение, като необжалваемо, е влязло в сила на датата на постановяването му. Доколкото тази необжалваемост само се констатира от ВКС, настоящото определение, като непреграждащо по-нататъшното развитие на делото, е окончателно и не подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2, изр.2 ГПК. Предвид изложеното, частната касационна жалба е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане. С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 вр. ал.4 ГПК, частният жалбоподател следва да заплати направените от насрещната страна разноски по депозиране на отговор на частната жалба в размер на 500 лева- адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд