Определение № 1969 от 20.02.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1281/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от АПК. Образувано е по частна жалба на Ф. Мадан, подадена чрез процесуалния му представител адвокат Дойчинов против Определение № 1393/18.12.2023 г., постановено по административно дело № 758/2023 г. по описа на Административен съд – Русе. С оспореното определение е оставена без разглеждане жалбата му срещу против Заповед № ДК-11-Р-7/10.11.2023 г. на Началника на Регионална дирекция за национален строителен контрол - Русе, с която е отменено Разрешение за строеж № 88/27.10.2023 г., издадено от Главния архитект на Община Ветово за строеж: "Пристройка към съществуваща жилищна сграда“ в УПИ I-759 в кв. 70 по регулационния план на [населено място], общ. Ветово, и е прекратено производството по делото. В частната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради което се иска неговата отмяна, след което делото да се върне на административния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Изложени са доводи за наличие на хипотезата на чл. 140 АПК, поради което срокът за оспорване на административния акт следва да бъде удължен, респективно подадената против него жалба не се явява просрочена. Ответната страна, Началник на Регионална дирекция за национален строителен контрол - Русе в писмен отговор, подаден чрез процесуалния му представител изразява становище по спора, като моли частната жалба да се остави без уважение, а определението, като правилно и законосъобразно да се потвърди. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. За да остави без разглеждане жалбата и да прекрати образуваното съдебно производство, Административен съд – Русе е приел подадената от Ф. Мадан жалба за подадена извън законоустановения 14-дневен срок. Първоинстанционният съд не е уважил молбата на оспорващия за приложение на удължения 2 – месечен срок на оспорване, визиран в разпоредбата на чл. 140, ал. 1 АПК. Постановил е, че след, като в заключителната част на заповедта изрично е посочено, че тя може да се обжалва по реда на чл. 215 ЗУТ, то това обстоятелство не може да обуслови прилагането на удължения 2-месечен срок за обжалване, като е направил извод, че указанието за възможността за обжалване е достатъчно ясно. Съдебното определение е неправилно. По делото не е спорна датата на подаване на жалбата до административният орган, както и изрично е признато от частния жалбоподател с настоящата жалба, че тя е подадена след изтичане на праклузивният 14 – дневен срок. Спорът по делото се свежда до това, приложима ли е нормата на чл. 140, ал. 1 АПК след като в заповедта е посочено, че тя „подлежи на обжалване по реда на чл. 215 ЗУТ“. Съгласно разпоредбата на чл. 140, ал. 1 АПК в случаите, когато в административния акт или в съобщението за неговото издаване не е указано пред кой орган и в какъв срок може да се подаде жалба, съответният срок за обжалване по този дял се удължава на два месеца. Посочената норма е специална и изключва приложението на общата разпоредба на чл. 149, ал. 1 АПК. Тя има своето съществено значение за ефективността на защита на адресата, която законодателят му е предоставил, а именно като защита от такива пропуски, когато в административният акт не е посочено пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва, като санкция за това нарушение на формата на акта да се приложи удълженият срок за подаване на жалбата. В процесната заповед единствено е извършено препращане към реда за обжалване по чл. 215 ЗУТ, тоест конкретни указания за това пред кой орган и в какъв срок може да се подаде жалба не са налице. Препратката към цитираната разпоредба не удовлетворява тези изисквания. Не е достатъчно да се посочи само правния ред по който се обжалва административния акт, така, че да се налага адресът на акта сам да установява пред кой орган и в какъв срок може да го обжалва. За да е спазено изискването за форма на акта съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2, т. 7 АПК е необходимо в самия акт да се посочи конкретно и изрично пред кой орган и в какъв срок актът може да се обжалва. При неизпълнение на това изискване, следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 140, ал. 1 АПК и срокът за обжалване да се счита за удължен на два месеца. В съобщението за връчване на акта също липсва указание пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва. Доколкото жалбата пред административния съд е подадена един ден след изтичането на 14-дневния срок за съдебно оспорване, тя е във времевите предели на удължения срок по чл. 140, ал. 1 АПК, тоест не е просрочена. Приемайки обратното, решаващият съд е достигнал до незаконосъобразни правни изводи, които са в противоречие както с приложимата нормативна уредба, така и със задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 6 от 30.06.2015 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. Предвид изложените мотиви, оспореното определение следва да се отмени, а делото да се върне на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Процесуалният етап от развитието на делото изключва необходимостта от произнасяне на Върховния административен съд по присъждане на разноските в настоящото производство. Този въпрос ще бъде решен от първоинстанционния съд по аргумент от чл. 226, ал. 3, във връзка с чл. 236 АПК. Воден от горното и на основание чл. 236 АПК, във връзка с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,