Определение № 233 от 24.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 970/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. П. К. и Д. Т. И. срещу решение № 184/22.02.2024 г. по в. гр. д. № 2557/2021 г. на Апелативен съд София в частта, с която е отменено решение на Софийски градски съд и касаторите са осъдени да заплатят сума над горницата от 45 105, 22 евро до 51 449, 62 евро по исковете на „Юробанк България“ АД с правно основание чл. 430 ТЗ, в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд по исковете с правно основание чл. 430 ТЗ, и в частта, с която е отменено решението на първоинстанционния съд и предявените от касаторите насрещни искове с правно основание чл. 55 ЗЗД са отхвърлени. В касационната жалба се заявяват основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Релевира се оплакване срещу приетото от въззивния съд, че договорът за кредит е станал предсрочно изискуем поради неплащане в срок на дължими анюитетни вноски. Съдът е неглижирал заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което всички изискуеми суми са постъпили по сметката, обслужваща кредита, и банката е тази, която недобросъвестно се е лишила от срока на договора. Навежда се възражение срещу присъдената на банката главница в размер 51 449, 62 евро, която на практика се явява цялата претендирана главница и включва надплатените от касаторите суми въз основа на неравноправни клаузи и клаузи относно капитализиране на лихви. Сочи се, че, макар въззивният съд да е констатирал грешка в пресмятането в заключението на вещото лице, не е отменил хода по същество, а е присъдил сумите по тези изчисления. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се навеждат основанията за достъп по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се въпроси, които според касаторите са обосновали изводите на въззивния съд и са включени в предмета на спора, а именно: „Разрешено ли е капитилизиране на лихви, дори и такава възможност да е уговорена между страните по договор, когато едната или двете договарящи страни не са търговци?“; „За да се приеме, че е налице предсрочна изискуемост на кредитното задължение, следва ли да са налице и двете предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем? Липсата на първата предпоставка /обективен факт на неплащане на три последователни вноски/ води ли до липса на правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и основателност на иска за падежирали вноски?“. Формулира се твърдение, че въззивният съд е процедирал в отклонение от разрешенията, дадени с ТР № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. и ТР № 8/2017 г. на ОСГТК, ВКС, както и с казуална практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, евентуално, че отговорът на въпросите е от значение за правилно приложение на закона и развитие на правото. Отделно се сочи, че решението е очевидно неправилно, тъй като е неправилен изводът, че сумата 51 449, 62 лв. не включва едностранно увеличените и капитализираните лихви. Според касаторите няма как установената от съда към датата 11.07.2018 г. главница да е в размер 53 746, 80 евро и след приетото да е извършено плащане на 12 541, 68 евро да е останала в същия размер, респективно след приспадане на неоснователно платените суми да е 51 449, 62 евро, т. е. твърди се грешка в пресмятанията. При изложените съображения се заявява искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, а вместо него постановено друго такова, с което предявените от банката искове да бъдат отхвърлени, а предявените от касаторите искове – уважени с присъждане на разноски. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба като неоснователна и заявява становище, че не са налице основанията за достъп до касационен контрол на въззивното решение, тъй като поставените от касаторите въпроси изискват преценка относно правилността на въззивното решение и разрешаване по същество на материалноправния спор, което е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК. Претендира въззивното решение да не бъде допускано до касационен контрол, евентуално да бъде потвърдено като се присъдят разноски в полза на ответната по касационната жалба страна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. За да отмени частично решението на Софийски градски съд и да уважи предявените от „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 430 ТЗ в по-голям размер, апелативният съд е кредитирал заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана и приета в рамките на въззивното производство. Потвърдил е мотивите на първостепенния съд относно неравноправността на клаузите от договора за кредит, които предвиждат възможност банката едностранно да променя базовия лихвен процент и в резултат на това да увеличава размера на възнаградителната лихва, както и клаузата, която дава право на банката едностранно да променя Тарифата за условията, лихвите и комисионните. Приел е, че подписаните в хода на изпълнение на договора допълнителни споразумения съдържат недействителни клаузи, които уговарят начисляването на лихва върху лихва. При тези изводи е извел заключение, че размерът на дълга следва да се определи съобразно първоначално уговореното между страните в договора за кредит, т. е. при възнаградителна лихва в размер на 6, 35% и наказателна лихва за забава в размер на 16, 35%. Възприемайки заключението на вещото лице е заключил, че неплатената главница е в размер на 53 746, 80 евро, а неплатените вноски за периода 10.10.2016 г. до обявяване на предсрочната изискуемост са в размер на 3 457, 47 евро, неплатените вноски за възнаградителна лихва са в размер на 6 158, 29 евро за периода 10.11.2016 г. до обявената предсрочна изискуемост, 331, 98 евро неплатени такси и 296, 76 евро наказателна лихва за периода 12.10.2016 г. до обявената предсрочна изискуемост. Приел е за неоснователна претенцията на банката за заплащане на сума в размер 1 248, 55 евро – нотариални такси. Споделил е установеното от първостепенния съд, че в хода на производството ответниците са заплатили сума в общ размер на 12 541, 68 евро, като е констатирал допусната от експерта техническа грешка. След извършеното преизчисляване, предвид приетите за недействителни договорни клаузи и извършено в хода на процеса плащане, съдът е достигнал до извод, че ответниците /касатори в настоящото производство/ остават задължени за главница в размер на 51 449, 62 евро. С оглед това преизчисление съставът на апелативния съд е отхвърлил изцяло предявените като насрещни искове по чл. 55 ЗЗД. Налице е твърдяното от касаторите основание за директен достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение, изводима директно от мотивите на съдебния акт, която се изразява в наличие на аритметични грешки при изчисление на дължимата от ответниците главница по договора за кредит. При приета дължимост общо на сумата от 60 201, 85 евро по пера /главница 53 746, 80 евро, възнаградителна лихва 6 158, 29 евро и наказателна лихва 296, 76 евро/ и признато за извършено в хода на производството плащане в размер на 12 541, 68 евро вследствие на редукцията не се получава разлика от 51 449, 62 евро, а от 47 660, 17 евро. Нарушени се явяват правилата на формалната логика. Ето защо в частта по предявените от банката искове въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол. При извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК безпредметно се оказва обсъждането на релевираните основания за факултативен достъп до касация. По поставените въпроси съдът ще вземе отношение в акта си по същество. По отношение на заявените претенции с правно основание чл. 55 ЗЗД в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са формулирани въпроси, поради което само на това основание и в изпълнение на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС не следва да бъде допускан касационен контрол в частта, с която въззивия съд ги е отхвърлил. В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да представят доказателства за платена държавна такса в размер на 2 012, 53 лв. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС