Определение № 155 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3973/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Национална спортна база“ ЕАД против решение № 11689/24.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 2742/2019 г. от 2-ри състав на САС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, състав на САС е приел, че предявеният иск с правно основание чл.59 ЗЗД е основателен до размер на присъдената от първата инстанция сума и е потвърдил решението. Съдът е приел, че решението, с което е уважен ревандикационният иск, установява със сила на пресъдено нещо съществуването на правото на собственост на ищцата и задължава ответника да предаде владението. Посочено е, че надлежното изпълнение на решението в осъдителната му част е предаване на фактическата власт на ищеца, като въз основа на представената спогодба, ответникът е предал имота на ищцата на 30.03.2016 г. Съдът е отбелязал, че с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил факта, изложен от ищцата, че процесният имот е предаден въз основа на сключената спогодба на 30.03.2016 г., напротив, изрично ответникът е отбелязал, че не оспорва този факт. Прието е, че няма доказателства, че в интервала между приключване на съдебното дирене и 18.12.15 г. ответникът е предал владението на имота. Съдът е приел за неоснователно твърдението на жалбоподателя, че с решение за поправка на ОФГ, постановено на 17.05.2018 г., ВКС е определил различно местонахождение на съществуващите сгради в имота. След служебна справка съставът на САС е установил, че с решението касационната инстанция е отстранила допусната явна фактическа грешка, състояща се в това, че е посочена скица към заключение на вещо лице, касаеща индивидуализацията на земята, предмет на решението, вместо скица с означение на сградите. С решението за поправяне на ЯФГ няма изменение или отмяна на формираната от съда воля, като съдът е посочил, че след влизане в сила на решението за поправка на ЯФГ, то става неразделна част от постановеното решение. собственикът на имот, лишен от възможност да го ползва, обеднява. Обедняването може да се съизмери със среднопазарната цена, която би се получила като граждански плод от имот с аналогично предназначение и местоположение. Доколкото ищецът е обеднял със съответната сума, ответникът се е обогатил, тъй като не е заплащал наемна цена за имота. Съдът е посочил, че в случая няма значение дали ответникът е желаел да се възползва от гражданските плодове, които би могъл да извлече. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – разрешени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи се правен въпрос, кой е момента в който настъпва преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на съдебното решение и кой следва да доказва в производството по иск с правно основание чл.59 ЗЗД, че не продължава да владее имота или доказателствената тежест е на ищеца да установи наличието на неоснователно обогатяване. Съдът не е приел, че тежестта от доказването на факта на обеднявяне и на обогатяване подлежи на друга страна в процеса, освен на ищеца, претендиращ обезщетението за ползуване на собствения имот на основание чл.59 ЗЗД, като е приел тези факти за доказани. По отношение на факта на ползуването на имота, съдът се е позовал на представената по делото спогодба за предаването на владението от страна на ответника, на ищеца по делото, като при липсата на други данни е приел, че до този момент имотът се е ползувал от ответника по делото. Тежестта от доказаването на реалното предаване на имота в един по-ранен момент се носи от ответника по делото, като по този правен въпрос съдът се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС и не е налице касационно основание. Доколко имотът е бил изоставен и неизползваем и поставения в тази насока правен въпрос, съдът се е позовал на трайната практика на ВКС в тази насока, според която С разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се е обогатил, за да бъде възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на обедняването. Ползването на чужд недвижим имот без правно основание за това и препятстването на собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го ползва или да реализира от него имуществена облага по друг начин. Искът за сумите, претендирани като нереализирана полза, от която собственикът е лишен, е този по чл. 59 ЗЗД - т.е. общата хипотеза на неоснователното обогатяване. Приема се, че е без значение дали имотът реално е ползван от ответника по иска и какви приходи са реализирани от него, след като е налице потенциална възможност за това. Освен посоченото по-горе, указанията в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ са, че в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е необходимо да има пряка причинноследствена връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а те да произтичат от един общ факт или от група факти. С решения по чл. 290 ГПК по идентични казуси - № 398/2014 г. на ВКС по гр. № 1993/2013 г.на ІV ГО и № 193/2010 г. на ВКС по т.д. № 1087/2009 г. на ІІ ТО, при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик, за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, е необходимо ищецът да е собственик на същата, ответникът да я ползва фактически и без основание за това, като размера на обезщетението се определя на базата на средномесечен пазарен наем; горните обстоятелства са релевантни и в хипотеза на иск относно вещ, за която, с влязло в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС, владеещият несобственик е осъден да предаде владението на невладеещия собственик. Във всеки един случай, в който несобственик владее без основание вещ, дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на невладеещият собственик. Още повече, когато правата на собственика и липсата на основание за владението/държането на владелеца/държателя не са спорни, а са установени със сила на присъдено нещо между тях, упражняващият фактическа власт несобственик е длъжен да съобрази поведението си с установените от съда материални права; дължи доброволно изпълнение и за това не е нужно нито покана от собственика, нито образуване на изпълнително производство; липсата на покана или принудително изпълнение не правят основателно ползването на чуждата вещ, с което, безспорно, собственикът се обеднява. Цитираната съдебна практика дава отговор на поставените от касатора правни въпроси и е съобразена от състава на въззивния съд, поради което не са налице сочените касационни основания в тази насока. Във връзка с поставения въпрос относно задължението на съда да обсъди приетите по делото експертизи в съвкупност с останалия доказателствен материал, съдът не се е отклонил от това свое задължение, но е приел от фактическа страна, че размерът на задължението е посоченият от него, като проверката на фактите по спора не следва да се извършва в производсдтвото по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, като необосноваността не е сред касционните основания по чл.280 ГПК, а евентуалното наличие на този порок на съдебното решение следва да се установява при разглеждането на касационната жалба по същество, предвид разпоредбата на чл.281 ГПК. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, в полза на ответникът по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство разноски, в размер на 2000 лева. Водим от горното, състав на ВКС