Определение № 50024 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1837/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ответницата А. П. и ищеца „Банка ДСК“ АД срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд. Ответницата оспорва жалбата на ищеца, последният не изразява становище по нейната жалба.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивното производство е било образувано по жалба на ищцата срещу първоинстанционното решение в частите, с които са били уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове, като е установено съществуването на вземания на ищеца, произтичащи от сключен между страните договор за банков кредит: главница в размер на 40 987,19 лв. заедно със законната лихва, договорна лихва за периода 12.07.2017 г. - 05.09.2019 г. в размер на 4311 лв.; лихвена надбавка за забава за периода 20.05.2018 г. - 04.09.2019 г. в размер на 800,27 лв. и такси за управление в размер на 136,94 лв.

След частична отмяна на първоинстанционното решение въззивният съд е отхвърлил исковете за договорна лихва, лихвена надбавка и такси за управление. Потвърдил е решението в частта относно иска за главницата.

От правна страна въззивният съд е мотивирал решението си със съображенията, че с оглед водените между страните две предхождащи съдебни производства, приключили с влезли в сила решения, с първото от които предявените искове са били отхвърлени поради липса на предсрочна изискуемост, а с второто исковете са били частично уважени, отново поради липса на предсрочна изискуемост, между страните е била формирана сила на пресъдено нещо, преклудираща възраженията на ответницата за нищожност на договора за кредит. Приел е, че задължението за връщане на главницата по договор за банков кредит, дори и когато е уговорено връщането да се извършва чрез заплащане на отделни вноски, не представлява сбор от множество отделни задължения, а остава единно задължение с уговорено разсрочено плащане. Поради това случаят, когато с влязло в сила решение са присъдени част от дължимите вноски, е аналогичен на хипотезата на уважен частичен иск, с което, прилагайки разрешенията по ТР 3/2019 на ВКС-ОСГТК, съдът е обосновал извода, че са преклудирани правоизключващите и правоунищожаващите възражения във връзка с правопораждащите факти от значение за възникването и съществуването на материалното правоотношение. По отношение на отхвърлените искове за договорна лихва, лихвена надбавка и такси за управление въззивният съд, като е приел за ненастъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на главницата по кредита, но съобразявайки изтеклия в хода на производството краен срок за погасяване, и като е намерил за нищожни поради анатоцизъм в нарушение на чл. 10, ал. 3 ЗЗД сключените допълнителни споразумения за капитализиране на изтекли лихви, е преизчислил размера на задълженията по договора, респ. извършените от ответницата погашения, с което е обосновал и извод за неоснователност на исковете.

I. По касационната жалба на ответницата.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• следва ли да се квалифицира като частичен иск претенцията на банката за част от дължимите анюитетни вноски с настъпил падеж при положение, че за останалите анюитетни вноски изобщо не се повдига спор, както и при положение, че самият ищец не заявява изрично предявяването на частичен иск и не посочва каква част от цялата дължима сума е въвел като предмет на правен спор, и

• преклудирани ли са направените възражения за нищожност на договора за кредит, които са могли да бъдат въведени като предмет на правен спор по предходните дела, водени за част от вноските по кредита с настъпила изискуемост.

Не са налице въведените основания за допускане на касационното обжалване, доколкото не се установява по поставените въпроси въззивният съд да се е отклонил от установената, вкл. задължителна, практика на ВКС.

Независимо, че пряко се отнася до хипотезата на частичен иск в същинския смисъл, т. е. когато ищецът, независимо от възможността да предяви съдебно цялото спорно право, предявява само част от него, запазвайки си възможността да предяви разликата в отделен процес, даденото с ТР № 3/2016 г. на ВКС-ОСГТК разрешение на поставения за тълкуване въпрос е приложимо към всички хипотези, когато предмет на делото е само част от спорното право, при завеждане на делото отсъства възможност, напр. поради неизискуемост, останалата част от правото да бъде съдебно предявена, поради което предявеният иск, макар и с предмет част от вземането, не се явява частичен. Посоченото тълкуване се основава на съображението за недопустимост в новия процес да се преразглеждат или за първи път да се съобразяват правнорелевантните факти и техните последици, които са били разгледани или е било възможно въведени от заинтересованата страна в предходния процес, доколкото обратното би означавало да се допусне възможността за постановяване на противоречиви съдебни решения. С оглед на това по първия от поставените въпроси въззивното решение не противоречи на задължителната практика по ТР № 3/2016 г., поради което по този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Не е налице и противоречие с ТР № 1/2020 на ВКС-ОСГТК по втория от поставените въпроси, доколкото това решение е неотносимо към настоящия спор. В разпоредителната си част същото има за предмет въпроса за правомощието на съда и служебно - без възражение от заинтересованата страна - да се произнесе по действителността на сделка или клауза, когато тази действителност като преюдициален въпрос е от значение за правилното решаване на спора. Що се отнася до изложените в мотивите съображения, на които се позовава жалбоподателят, в смисъл, че решението по иск за нищожност на сделка или клауза формира сила на пресъдено нещо само по отношение на въведения в основанието на иска порок на сделката, но не и по останалите опорочаващи сделката факти, следва да се посочи, че същите са ясно ограничени до хипотезата на предявен иск за нищожност, но не и до хипотезите на искове, които имат за предмет реализирането на последиците на твърдяната от ищеца като действителна сделка, когато задължение на ответника е, под страх от преклузия, да изчерпи всички свои възражения срещу претендираните от сделката права, вкл. всички основания за нищожност.

II. По жалбата на ищеца.

Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение. Изложените в тази насока доводи са в смисъл, че с постановеното по предходния спор между страните влязло в сила решение са установени, вкл. по размер, към момента подаване на исковата молба присъдените с това решение вземания за падежирали погасителни вноски, но така установените размери въззивният съд не е съобразил, извършвайки самостоятелно преизчисляване на размера на задълженията по кредита, вкл. за периода, обхванат от силата на пресъдено нещо. Така изложените доводи не обосновават вероятна недопустимост на обжалваното решение. Съгласно чл. 299, ал. 1 и 2 ГПК недопустимо е решението, с което се пререшава вече разрешен спор, т. е. решението с идентичен предмет. Когато по-късно заведеното дело е с друг предмет, идентичност на спора не е налице. В тези случаи, ако влязлото в сила решение е с преюдициално значение, наличието му не съставлява процесуална пречка от значение за допустимостта на новия процес (обратното би означавало новият процес да бъде прекратен по чл. 299, ал. 2 ГПК), а следва да бъде зачетено от сезирания с втория спор съд, като незачитането му представлява процесуално нарушение по чл. 297 ГПК с последица неправилност на решението, а не недопустимост.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК се изразява в установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай липсват конкретни доводи за обосноваване на наличието на квалифицираната форма на неправилност. В тази насока са изложени единствено бланкетни твърдения, че от съдържанието на мотивите се установява нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми и основополагащи правни принципи, приложени са правни норми със смисъл, различен от действително вложения, не е приложена процесуалноправната норма на чл. 299 ГПК, което е довело до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод и е налице необоснованост на съдебното решение в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Липсата на такива доводи е достатъчна причина за отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция по общо правило не следи служебно за правилността на въззивното решение, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено.

По чл. 280, ал. 1 ГПК е поставен въпросът за обективните предели на силата на пресъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на един и същ правопораждащ фактически състав, респ. длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формираната сила на пресъдено нещо относно размера на вземанията, признати с влязло в сила между страните съдебно решение, с което са присъдени всички изискуеми падежирали вземания към 11.07.2017 г.; налице ли е нарушение на чл. 299 ГПК при постановяване на решението в случай, че съдът при определяне размера на вземанията е разгледал повторно процесния период, по отношение на който вземанията са установени с влязло в сила между страните съдебно решение.

С дадената формулировка въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е от правно естество. Същият, предпоставяйки наличието на формирана сила на пресъдено нещо, се свежда до оспорване на правилността на фактическите изводи на въззивния съд относно размера на дълга по процесния кредит, в частност на извършените от него изчисления на размера на отделните задължения и на извършените за погасяването им плащания. От тази гледна точка установяването на незачитане на влязлото в сила решение, оттук и на отклонение от установената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изисква проверка на правилността на тези фактически изводи, която, като въпрос по същество, е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Не се обосновава основанието по т. 1 на чл. 280 ГПК и с твърдяното противоречие и т. 2 от ТР № 3/2017 г. на ВКС-ОСГТК, доколкото конкретен правен въпрос в тази насока не е формулиран съгласно изискването на т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Разноски по чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК за касационното производство страните не си дължат, доколкото единствените доказани такива са внесените държавни такси по двете жалби.

С тези мотиви съдът