Определение № 60289 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1802/2021 г.

Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.

С въззивно решение № 260015/15.01.2021 г. по гр. д. № 373/2020 г. на Шуменския окръжен съд е потвърдено решение № 419 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 635/2019 г. на Шуменски районен съд, с което е признато за установено по предявения от В. И. Д. срещу ответницата С. В. Б. отрицателен установителен иск, че не е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта, находящ се в [населено място], м. „С.“, с площ 1 152 кв. м., с трайно предназначение земеделска земя и начин на трайно ползване – за вилна сграда, заедно с построената в него вилна сграда с идентификатор **, подобренията и приращенията в него. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответницата С. П. Й..

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл.283 ГПК от адв. Л. В. като пълномощник на С. В. Б.. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Формално е посочено и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по същия въпрос, което не е обосновано. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК - очевидна неправилност.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят е поставил следните процесуалноправни въпроси: 1. има ли задължение въззивният съд да отстрани допуснатите в първоинстанционното производство процесуални нарушения и да постанови акта си, след като събере и обсъди в съвкупност всички доказателства и извърши цялостна преценка на тези доказателства, включително като обсъди и прецени експертното заключение не изолирано, а с оглед на всички доказателства, доводите и възраженията на страните; 2. длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички въведени от страните доводи и да обсъди доказателствата, относими към конкретно наведените във възивната жалба основания за обжалване; 3. представлява ли процесуално нарушение отказът на съда да допусне повторна експертиза при своевременно оспорване на приетата; 4. има ли задължение въззивният съд да обсъди всички доказателства; 5. представляват ли годни доказателства копия от документи, заверени от пълномощника на страната, надлежно оспорени от другата страна; 6. могат ли заверени копия от документи от унищожено дело, да бъдат ценени като доказателства. Сочи се противоречие с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 163/03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на четвърто г. о., решение № 59/24.04.2020 г. по гр. д. № 3624/2019 г. на четвърто г. о. Поставени са и материалноправни въпроси: 1. „има ли право на собственост ищецът по установителен иск, който повече от десет години е владял процесния имот, а праводателят му е владял същия тридесет години преди да му го продаде“; 2. „спира ли да тече давността по време на висящ процес“; „прекъсва ли се същата по отношение на ищеца“; 3. какво е действието на вписана искова молба, когато не е вписано постановеното по нея решение; 4. не изгубва ли вписването на исковата молба своята оповестително-защитна функция, ако не е отбелязано съдебното решение; 5. в какво се изразяват действията по своене на имота; 6. не се ли ползва с материална доказателствена сила констативния нотариален акт по отношение удостоверяване правото на собственост върху описания в него имот, а не за имота, за който е представено удостоверение, че е идентичен с процесния. Поддържа се противоречие с решение № 75/27.06.2016 г. по гр. д. № 4987/2015 г. на второ г. о.

Ответницата по касационна жалба, чрез процесуалния си представител, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Ищцата е изложила твърдения, че баща й И. Ч. се е легитимирал като собственик на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 162/1968 г. През 1995 г. родителите й са дарили 1/3 ид. ч. /1/3 ид. ч. е била дарена и на брат й Й. И./. С нотариален акт № 155/1996 г. другият й брат И. И. е прехвърлил правото на собственост върху целия имот на С. Й.. През 2010 г. последният го е продал на ответницата. Исковата молба е предявена на 25.02.2019 г.

Ответницата е възразила, че се легитимира като собственик на основание договор за покупко-продажба, а при условията на евентуалност е въвела и възражение за придобивна давност чрез упражнявано добросъвестно владение от 2010 г.

По делото е установено, че с нотариален акт № 162/1968 г. наследодателят на ищцата И. И. Ч. е закупил лозе от 1 200 кв. м., заедно с вила, кладенец и други подобрения, в м. „С.“, в землището на [населено място], при граници: наследници на В. Д., наследници на Г. Г., В. и В. Ж., И. Н. и място на продавачите А. и П. В., отнето им от ТПС комисия и път. С нотариален акт № 120/1995 г. И. Ч. и съпругата му В. Ч. са дарили по 1/3 ид. ч. на ищцата и Й. И. от лозе, с пл. № **, при граници: наследници на В. Д., наследници на Г. Г. и И. Н..

В удостоверение от 31.01.2019 г. на община Шумен е посочено, че описаният в нотариален акт № 162/1968 г. имот се идентифицира с имот пл. № * по плана от 1964 г., както и че същият е идентичен с имот с идентификатор *** по кадастралната карта.

С нотариален акт № 155/1996 г. И. Ч. и П. Г. са продали на С. Й. лозе, заедно с построената в него помощна стопанска постройка, при описани граници: наследници на В. Д., наследници на Г. Г. и В. и В. Ж.. С нотариален акт за покупко-продажба № 35/2010 г. С. Й. е прехвърлил на ответницата правото на собственост върху имот с идентификатор ***, при същите граници, заедно с вилна сграда /помощна стопанска постройка съгласно акта за собственост/.

От заверени преписи от искова молба, вписана на 18.03.1996 г. и от съдебни решения, е видно, че с влязло в сила на 26.06.2003 г. решение по гр. д. № 656/1996 г. на Шуменския районен съд са отхвърлени предявените от С. Й. срещу И. Ч. – син и П. Г. положителни установителни искове за собственост върху процесния имот на основание договор за покупко-продажба и отрицателни установителни искове срещу И. Ч. – баща и В. Ч., че не са придобили имота с нотариален акт № 162/1968 г.

Ищцата е призната за собственик с нотариален акт № 99/2010 г. /заедно с наследниците на братята си/ на основание наследяване върху имот с идентификатор *** /съседен на процесния/, с площ 1 311 кв. м., описан в нотариален акт от 1968 г. и в нотариален акт от 1995 г., при граници, посочени в същите, заедно с построената в него вилна сграда и кладенец. Прехвърлила е 2/18 ид. ч. от притежаваните 8/18 ид. ч. на В. И. и е дарила още 2/18 ид. ч. на дъщеря си.

Експертизата е изследвала имота по нотариалния акт от 1968 г., като е посочила, че същият представлява имот № * по земеустройствен план от 1964 г. Имотът на В. /негова граница от запад/ е с № *; предоставен е на И. М. през 1964 г.; имотът на Ж. - № *, съставлява граница от юг. В нотариален акт № 120/1995 г. е посочен имот № , с граници, които съвпадат с описаните по-горе. Той съответства на имот с идентификатор * по кадастралната карта. По заявление от 2010 г. на В. Д. имоти с идентификатори * и * са обединени в имот *** и е съставен констативен нотариален акт за този имот. През 2019 г. е установена грешка при идентифициране на имоти № *, * и * по земеустройствения план и по кадастралната карта, като имот с идентификатор * е заличен и са върнати предишните № * /с нов № */ и № * /с нов № */. Имотът, описан в нотариален акт № 120/1995 г., е идентичен с имот * по кадастралната карта. Посоченият имот с идентификатор * /погрешно отразен/, описан в констативния нотариален акт от 2010 г., е идентичен с имот * по кадастралната карта, както и с имоти с № № * и *.

Ответницата – касатор е оспорила заключението и е направила искане за допускане на повторна или тройна съдебно-техническа експертиза, което е оставено без уважение. Във въззивната жалба е въвела оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в недопускането на експертиза, както и доказателствено искане за назначаване на повторна такава. Въззивният съд е счел, че приетото заключение не е необосновано, нито са възниквали съмнения за неговата правилност, поради което също е оставил доказателственото искане без уважение.

Събрани са свидетелски показания на две групи свидетели, като първата от тях, посочени от ищцата /А., М. и С./, установяват, че първият свидетел живее във вилата /до пътя/ от 12 години като наемател на В. Д.. Имота са го посещавали само тя и дъщеря й. Вторият свидетел сочи, че В. Д. има имот през един от неговия, като до преди 3 години е садила мястото. Вилата се намира в горния северен край на имота до пътя; има и кладенец; в сградата живее свидетеля А.. Знае от ищцата, че е му позволила да живее там, за да пази имота. От около 10 години не е виждал други хора в него. Според С. във вилата са живели родителите й, докато са били живи- съответно до 1999 и 2000 г. /нейната баба и майката на ищцата са били сестри/. Имало е „къщичка до пътя“, както и кладенец. В. Д. е го е садила; дала й е и на нея място да си засади зеленчуци; в него е живял С. А. /първият свидетел/. Втората група свидетели са ангажирани от ответницата и третото лице-помагач /В., И., И., П. и М./. Първият свидетел има впечатления от 6-7 години, като посочва, че в имота е имало барака. Посетил го е веднъж, защото С. Б. е искала да строи. В имота не е живял никой. Вторият свидетел е извършил оглед в качеството си на оценител заедно с предишния собственик преди закупуването. Сочи, че в единия ъгъл е имало постройка /кирпичена/ с две стаи и салон; поддържани овощни дървета и кладенец. Третата свидетелка В. И. /племенница на ищцата/, която е живяла на семейни начала със С. Й. от 1993 г., посочва, че той е закупил имота /лозе/ от нейния баща И. Ч.. Първоначално го е стопанисвал баща й /той го е закупил през 1968 г./; в него е имало малка къщичка /снабдена с ток и вода/, а до 2010 г. – С. Й.. Тя е закупила идеални части от съседния имот. Не е посещавала процесния след 2010 г. Свидетелят П. през 2011 г. е посетил имота заедно със С. Б., която е искала да ремонтира покрива. Посочва, че преди 3-4 години постройката не е била обитаема. Последният свидетел възпроизвежда факти относно упражняваната от третото лице – помагач фактическа власт.

Във въззивното решение е прието, че имотът, описан в нотариалния акт от 1968 г. е идентичен с този по нотариален акт № 120/1995 г., както и с процесния. Изводът е обоснован с анализ на издаденото от община Шумен удостоверение, заключението на съдебно-техническата експертиза и заверените преписи на съдебните решения. Счетено е, че правилно първоинстанционният съд е приел, че не е била оборена материалната доказателствена сила на удостоверението като официален документ. В обобщение са изложени съображения, че действително имотите, описани в цитираните по-горе нотариални актове, са идентични и всъщност се касае за имот с площ от 1 200 кв. м., с пл. № 3058 от земеустройствения план на м. „С.“ от 1964 г., който към настоящия момент представлява имот с идентификатор *** по кадастралната карта. Посочено е също така, че третото лице-помагач е обвързано от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Договорът, с който е закупил имота, не е породил вещно-правно действие, тъй като продавачите не са били собственици. Ответницата не е станала собственик на основание договор за покупко-продажба. По възражението за придобивна давност е прието, че на първо място не се установява упражняването на фактическа власт от ответницата, както и че не е изтекъл изискуемия се десетгодишен давностен срок. Изложени са съображения, че предвид вписването на исковата молба, въз основа на която е образувано гр. д. № 656/1996 г. на Шуменския районен съд, С. Б. не е добросъвестен владелец.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението първи, втори и трети процесуалноправни въпроси. Същите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на делото, като уточнени и обобщени от настоящия състав на ВКС съобразно правомощията му по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, трябва да бъдат формулирани по следния начин: длъжен ли е въззивният съд, при направено оплакване в жалбата и твърдение за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, да назначи експертиза, когато от приетата такава и събраните гласни доказателства не се установява идентичността на процесния имот.

В обобщение, касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за преценка съответствието на обжалваното решение с установената трайна съдебна практика, включително тълкувателна такава /ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.3/.

С оглед допускането на касационното обжалване, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 86,85 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение