Определение № 322 от 19.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1822/2021 г.

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Алтай - ГД“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Боян К. Р. срещу решение № 9 от 11.01.2021г. по т. дело № 2432/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 458 от 06.03.2020г. и постановеното по чл. 250 ГПК допълнително решение № 931 от 02.07.2020г. по т. дело № 2239/2019г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 16 състав и „Алтай - ГД“ ЕООД е осъдено да заплати на „Ман Трейд“ ООД сума в размер 2 910 лв., представляваща разноски за въззивното производство. С потвърдените първоинстанционни съдебни актове е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че „Алтай - ГД“ ЕООД дължи на „Ман Трейд“ ООД сумата 31 692,48 лв., представляваща незаплатена цена на доставени стоки - термопанели, съгласно издадена фактура № [ЕГН]/16.11.2017г., за което вземане в производствата по ч. гр. дело № 66178/2018г. и ч. гр. дело № 66179/2018г. на Софийски районен съд са издадени заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК, ведно със законната лихва от предявяването на заявленията за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът прави оплаквания за недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на предявения иск и на издадените заповеди за изпълнение, тъй като са постановени при допуснато нарушение на родовата подсъдност, уредена императивно в чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с чл.104, ал. 1, т. 4 ГПК и липсата на компетентност на районен съд да издава заповеди за изпълнение на парични задължения по реда на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК за суми над 25 000 лв. Поддържа становище, че въззивният съд не е упражнил контрол за допустимост на иска по чл. 422 ГПК и допустимостта на двете отделни заповеди за плащане, издадени на основание фактура със стойност 31 692,48 лв., с които се заобикалят императивните правила за подсъдност и компетентността на районния съд по заповедното производство. Счита, че съединяването на двете искови дела по чл. 422 ГПК за общо разглеждане по реда на чл. 213 ГПК, с които са продължени заповедни производства по ч. гр. д. № 66178/2018 и ч. гр. д. № 66179/2019, не може да санира недопустимостта на двете заповедни производства, водени с цел заобикаляне на императивната родова подсъдност на това вземане, което е изцяло подсъдно на окръжен съд.

Касаторът релевира и евентуални доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд е нарушил разпоредбите на чл. 266, ал. 2, т. 1 и чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като неправилно не е приел и не е обсъдил представените нововъзникнали писмени доказателства /справка декларация за данъчен период м. октомври 2020г., дневник за покупките и дневник за продажбите за данъчен период м. октомври 2020г. и уведомително писмо/ и не е обсъдил всички доказателства, събрани в двете инстанционни производства.

В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК поради неговата недопустимост, евентуално очевидна неправилност, и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Дължи ли се от страна на купувач по търговска продажба заплащане на цена на стока, която не му е била реално доставена и между страните по сделката липсва уговорка за различен от определения в чл. 327 ТЗ начин на плащане?

2. За възможността извършването на доставка да бъде доказано само със счетоводни записвания при продавача на стоката, при липса на приложени по делото, непредставени на ответника и непосредствено ценени от съда изрични документи, установяващи реална доставка на закупена при търговска продажба стока?

3. Кое е основанието за изпълнение на задължението за плащане по търговска продажба - издаването на фактурата или изпълнението на доставката?

Касаторът поддържа, че посочените три въпроса са решени в противоречие с решение № 1064/27.06.2003г. по гр. д. № 215/2003г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 67/06.07.2010г. по т. д. № 898/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

4. Следва ли съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК? - противоречие с решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 3/06.02.2014г. по гр. д. № 5459/2013г. на ВКС и решение № 430/12.07.2013г. по гр. д. № 643/2009г. на ВКС, решение № 205/02.11.2016г. по гр. д. № 1499/2016г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 62/18.02.2011г. по гр. д. № 955/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 508/18.06.2010г. по гр. д. № 1411/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 68/24.04.2013г. по т. д. № 78/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 120/04.04.2013г. по гр. д. № 964/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 415/25.01.2012г. по гр. д. № 1332/2010г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 198/08.01.2014г. по гр. д. № 1619/2013г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 191/25.07.2013г. по гр. д. № 63/2013г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 60/05.06.2013г. по гр. д. № 546/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

5. Допустимо ли е заобикаляне на родовата подсъдност за търговски дела, уредена в чл. 410, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 104, ал. 1, т. 4 ГПК чрез подаване на повече от едно заявления по чл. 410, ал. 1 ГПК пред районния съд на стойност под 25 000 лв., когато вземането на заявителя по процесното правоотношение превишава сумата от 25 000 лв.?

6. При действащата законова уредба и допустимост на заповедното производство по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК само до размер на 25 000 лв. относно търговски вземания представлява ли заобикаляне на законовата разпоредба и допустимо ли е заявителят да „раздели“ вземането, когато то превишава 25 000 лв. в две отделни заповедни производства?

7. При подаване за заявление за издаване на заповед по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, основаващо се на част от фактура, съответният районен съд длъжен ли е служебно да извърши проверка за наличието на други заповедни производства, основавани на същата фактура, преди да се произнесе?

8. Допустимо ли е заповедите за плащане, издадени на основание чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, да са издадени от районен съд, а установителният иск по чл. 422 ГПК да се води пред окръжен съд?

По отношение на посочените в т. 5 – т. 8 вкл. процесуалноправни въпроси /раздел III от изложението/ касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът „Ман Трейд“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Л. Л. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване, тъй като посочените въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Счита, че въпросите, относими към твърдението за недопустимост на въззивното решение, са решени в съответствие с т. 2а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, а относно останалите въпроси не са осъществени предпоставките на чл. 280, ал., т. 1 и т. 3 ГПК. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 31.10.2018г. по ч. гр. д. № 66179/2018г. Софийски районен съд е разпоредил на основание чл. 410 ГПК длъжникът „Алтай - ГД“ ЕООД да заплати на „Ман Трейд“ ООД сумата 18 176,40 лв. - част от дължима сума по фактура № [ЕГН]/16.11.2017г., представляваща цена на стока по пункт 2 от фактура № [ЕГН]/16.11.2017г. /термопанели стенни/, ведно със законната лихва от 12.10.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 1 148,53 лв. - разноски по делото. С оглед постъпило от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение заявителят „Ман Трейд“ ООД е предявил по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на посоченото вземане в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.

Със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 25.10.2018г. по ч. гр. д. № 66178/2018г. Софийски районен съд е разпоредил на основание чл. 410 ГПК длъжникът „Алтай - ГД“ ЕООД да заплати на „Ман Трейд“ ООД сумата 13 516,08 лв. – част от дължима сума по фактура № [ЕГН]/16.11.2017г., представляваща цена на стока по пунктове 1, 3 и 4 от фактурата /термопанели стенни/, ведно със законната лихва от 12.10.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 270,32 лв. - заплатена държавна такса, и 670 лв. - възнаграждение за един адвокат. С оглед постъпило от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение заявителят „Ман Трейд“ ООД е предявил по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на посоченото вземане в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.

С определение № 180256/30.07.2019г. по гр. д. № 12425/2019г. на Софийски районен съд, 1 ГО, 166 състав са присъединени за разглеждане в едно общо производство делата, образувани по двете искови молби с вх. № 2005645/28.02.2019г. и вх. № 3022586/26.03.2019г., и на основание чл. 104, т. 4 ГПК с оглед цената на иска делото е изпратено за разглеждане на родовокомпетентния Софийски градски съд.

Въззивният съд съобразно правомощията си по чл. 272 ГПК е споделил изцяло мотивите на първоинстанционното решение, препратил е към тях и по този начин ги е инкорпорирал във въззивния съдебен акт. Независимо от това, съдебният състав, с оглед поддържаните от страните във въззивното производство твърдения, възражения и доводи, е изложил и допълнителни съображения. Въз основа на приетата данъчна фактура № [ЕГН]/16.11.2017г., издадена от ищеца „Ман Трейд“ ООД, и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, кредитирано изцяло като обективно и професионално изготвено, въззивната инстанция е приела, че ищецът е доставил на ответника „Алтай - ГД“ ЕООД /настоящ касатор/ стоки, представляващи стенни и покривни термопанели срещу цена в общ размер 41 692,48 лв. Фактурата не е подписана от представител на получателя, посочен като Г. Д., но същата е осчетоводена в счетоводните книги, както на ищеца, така и на ответника „Алтай – ТД“ ЕООД, включена е в подадените справки-декларации по ЗДДС и ответникът е ползвал за същата пълен данъчен кредит. Във въззивното решение е констатирано, че на 02.04.2018г. от страна на купувача „Алтай - ГД“ ЕООД е извършено частично плащане на цената по посочената фактура, а именно плащане на сума в размер 10 000 лв. Установено е, че впоследствие с уведомително писмо от 24.02.2020г. „Алтай - ГД“ ЕООД е поканило „Ман Трейд“ ООД да подпишат протокол за анулиране на процесната фактура и на фактура, издадена на 16.02.2018г., поради твърдяна от ответника /настоящ касатор/ липса на доставка по двете фактури.

Въззивната инстанция е изложила съображения, че съдържанието на процесната фактура определя сключения договор като такъв за продажба с ясно очертано предметно съдържание – задължението на продавача „Ман Трейд“ ООД да достави и прехвърли правото на собственост в полза на купувача „Алтай - ГД“ ЕООД върху конкретно определено количество термопанели, на което съответства задължението на последния да заплати цената им в размер 41 692,48 лв. и да прегледа и приеме термопанелите. Поради това, че за валидността на договора законът не изисква сключването му в определена форма, въззивният съд е направил извод за неоснователност на всички възражения и доводи на ответника по иска за недействителност на договора, основани на липса на форма, поддържани от него като довод за неправилност на първоинстанционното решение. Приел е, че независимо от неподписването на процесната фактура от представител на купувача, с факта на надлежното й отразяване в счетоводните му книги е налице признание на извършената от ищеца материална престация – доставка на термопанели. Поради това е направил извод за неоснователност на твърденията на ответника – купувач за липса на реално осъществена доставка. С отразяването на фактурата в търговските си книги, осчетоводяването й в счетоводството и извършеното частично плащане на цената на стоката в размер 10 000 лв. ответното дружество „Алтай - ГД“ ЕООД /касатор/ е признало получаването на термопанелите. Съдебният състав е заключил, че между страните са налице отношения на търговска продажба на термопанелите по процесната фактура и изискуемо задължение за плащане на уговорената продажна цена. Съобразил е, че при подаване на възраженията срещу издадените заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК „Алтай - ГД“ ЕООД не е оспорило самата доставка на стоките - предмет на процесната фактура, а единствено е твърдял несъществуване на задължението поради извършено цялостно погасяване на дълга. Въззивната инстанция е изложила съображения, че несъвместимо с по-високия стандарт на дължима грижа е търговец да констатира липсата на извършена доставка по осчетоводена през м. февруари 2018г. фактура две години по-късно и да се домогва до анулирането й едва в хода на образувано исково производство за реално изпълнение на задължението. Извършеното в хода на делото едностранно анулиране на вече осчетоводената процесна фактура поради това, че обективирала несъществуваща доставка, не рефлектира върху вече съществуващото задължение.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради неговата недопустимост, както и по въпроси от т. 5 до т. 8 вкл. по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2.а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, отговаря на изискванията на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК заявление за издаване на заповед за изпълнение за част от вземане, чийто общ размер е над 25 000 лв. В мотивите е прието, че правилото, че в исковия процес родовата подсъдност се определя от предявения размер на иска, а не от размера на цялото вземане, намира приложение и в заповедното производство, както по аналогия, така и с оглед изричните разпоредби на чл. 410, ал. 1 ГПК, които обуславят компетентността на заповедния съд от подсъдността на съответния иск за вземането или за заместимата вещ, а не от размера на вземането. Посочено е, че целта на заповедното производство е създаване на съдебно изпълнително основание за безспорно вземане, което не се изпълнява от длъжника. В случай че за частите на едно вземане са подадени няколко заявления и съответно са издадени няколко заповеди, няма пречка длъжникът да възрази по една от заповедите, същата да не влезе в сила, а по друга да не възрази и същата да влезе в сила. Възможно е възражение да не бъде подадено срещу нито една заповед за изпълнение. В този случай вземането, независимо от размера му, следва да се счита за безспорно, и заповедното производство ще е постигнало целта си - установяване безспорността на вземането и удовлетворяване на кредитора по облекчен ред. При издадени заповеди за изпълнение, всяка от които за различна част от вземането, и подадени в срок възражения срещу тях, ищецът следва да предяви отделни установителни искове за съответните претендирани части, за които са издадени заповедите за изпълнение. В посочената хипотеза установителните искове са допустими, тъй като същите са частични /за част от общия дължим размер/ и не е налице процесуалната пречка по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК. Допустимо е двете дела да бъдат съединени за разглеждането им в едно производство и издаване на общо решение по тях на основание чл. 213 ГПК – аргумент от т. 3 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че като е разгледал по същество установителните искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с двете заповеди за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК /за установяване на вземане по процесната фактура в общ размер 31 692,48 лв., предявено на части в двете заявления за издаване на заповед за изпълнение/, делата по които са съединени на основание чл. 213 ГПК, въззивният съд не е процедирал в противоречие с константната практика на ВКС.

Първият посочен от касатора материалноправен въпрос не съответства на мотивите на въззивното решение, тъй като съдебният състав не е приел, че стоката не е реално доставена, а въз основа на събраните по делото доказателства е установил, че ответникът /настоящ касатор/ е признал извършената от ищеца материална престация – доставка на термопанелите по процесната фактура и получаването им от „Алтай – ГД“ ЕООД, поради което е направил извод за неоснователност на твърденията на ответника – купувач за липса на реално осъществена доставка.

Вторият, третият и четвъртият материалноправни и процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен поради това, че не е осъществен допълнителният селективен критерий, предвиден в посочената разпоредба – въпросите не са решени в противоречие с константната практика на ВКС.

В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 62/25.06.2009 г. по т. д. № 546/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 46/27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 23/07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., ІІ т. о., решение № 114/26.07.2013 г. по т. д. № 255/2012 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 103/11.07.2014 г. по т. д. № 2334/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 228/07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 107/27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 121/21.07.2016 г. по т. д. № 1622/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 198/13.05.2016 г. по т. д. № 2741/2014 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/ съдебните състави са приели, че фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба на движими вещи, включително предаване на вещите /стоките/, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката – вид на закупената стока, стойност, начин на плащане, имена на купувача и продавача, респективно на техните представители. Дори фактурата да не съдържа всички предвидени в Закона за счетоводството реквизити, вкл. подпис на купувача, или да е оспорена в процеса, съдът е длъжен да прецени доказателственото й значение за удостоверените в нея факти заедно с всички останали доказателства по делото, включително с извънсъдебното признание на оспорващата страна, за каквото следва да се счита вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките-декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит. Когато фактурата е осчетоводена, включена е в дневника за покупките при купувача и за нея е ползван данъчен кредит, се приема, че търговецът е потвърдил извършените от трети лица действия по приемане на стоките и приложение намира презумпцията на чл. 301 ТЗ. В този случай фактурата представлява признание на задължението и доказва неговото съществуване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с константната практика на ВКС по релевантния правен въпрос.

Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай съдебният състав на Софийски апелативен съд съобразно константната практика на ВКС е приел представените във въззивното производство относими и допустими доказателства и е обсъдил всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и своевременно въведените в първоинстанционното производство и поддържани пред въззивната инстанция твърдения възражения и правни доводи. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с направените от въззивната инстанция фактически и правни изводи, не обуславя наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид наличието на формирана константна практика на ВКС по релевантните правни въпроси, която не се налага да бъде променяна, е неоснователен и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Относно поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, настоящият съдебен състав приема, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен в нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски за касационното производство в размер 2 910 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение