Определение № 3280 от 19.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2228/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) срещу Определение №356 от 12.01.2024 г. на Върховния административен съд (ВАС), Седмо отделение, по адм. дело №51/2024 г. С определението е оставена без разглеждане частната жалба на АПИ срещу Определение №109 от 12.10.2023 г. по КАНД дело № 337/2023 г. на Административен съд (АС) – Русе и е прекратено производството по адм. дело №51/2024 г. по описа на ВАС. Частният жалбоподател - АПИ счита, че определението е неправилно. Излага, че в определението на АС – Русе изрично е посочено, че то подлежи на обжалване пред ВАС. В случай, че определението беше изключено от инстанционен контрол на основание чл. 631, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), както твърди ВАС, това следва да е изрично посочено в него. Напротив – на частния жалбоподател е събрана държавна такса. АС – Русе правилно е посочил възможността за обжалване на определението. Приемайки обратното ВАС е лишил АПИ от правото на инстанционна проверка на определението за спиране. Определението подлежи на обжалване, тъй като препятства хода на делото. В случай, че не е налице основанието, въз основа на което АС - Русе е спрял производството, то определението ще бъде неправилно. В компетенциите на ВАС е да реши дали е налице основанието посочено от АС – Русе за спиране на производството. ВАС неправилно е приел, че определението, с което се спира производството, поради отправено преюдициално запитване от друг съд, е еднакво и равносилно с определението, с което се отправя самото запитване. Страните по дело, по което производството е спряно на основание отправено преюдициално запитване по друго дело, не са легитимирани да участват в производството пред Съда на Европейския съюз (СЕС) и да защитят правата си. Ако определението за спиране в тази хипотеза не подлежи на обжалване, страните не биха могли да оспорят нито пред СЕС, нито пред по-горна инстанция извода, че отправеното преюдициално запитване не е от значение за решаване на спора помежду им. Решението на СЕС има задължителна сила, но едва след като произнасянето с решение стане факт. Предвид изложеното прави искане определението да бъде отменено. Ответникът по частната жалба – „Градус-3“ АД не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав, счита частната жалба за допустима, подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. За да постанови определението си тричленният състав на ВАС е установил, че производството пред АС – Русе е образувано по касационна жалба на „Градус-3“ АД против Решение № 585 от 09.08.2023 г., постановено по АНД № 764/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърден Електронен фиш № 8504451438, издаден от АПИ, с който на дружеството е наложено административно наказание – имуществена санкция в размер на 2 500 лв., за нарушение на чл. 179, ал. 3б от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Тричленният състав на ВАС е посочил, че за да спре съдебното производство по делото АС - Русе е констатирал, че пред СЕС е образувано дело С-61/23 по отправено преюдициално запитване с Определение № 113 от 31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. по описа на АС – Хасково. Съдът е обосновал извод, че въпросите, поставени в преюдициалното запитване, по което е образувано делото на СЕС, са пряко относими към разглеждания от него правен спор, поради което е спрял образуваното пред него дело до приключване на производството пред СЕС. При така установеното тричленният състав на ВАС е приел, че частната жалба е процесуално недопустима. Посочил е, че съгласно чл. 229, ал. 1 АПК преграждащите определения, каквото безспорно е определението за спиране, подлежат на обжалване с частна жалба. С изричната разпоредба на чл. 631, ал. ал. 1, изр. 2 ГПК, приложима в съдебното административното производство с оглед чл. 144 АПК, е предвидено изключение от това правило. Невъзможността за инстанционен контрол е изрично регламентирана в цитирания законов текст, без да бъде конкретизирана хипотеза, в която има отправено преюдициално запитване от друг национален съд на държавата членка или от национален съд на друга държава членка, или запитване от съда по висящото дело по въпроси, за които е необходимо тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз (ЕС). Доколкото решението на СЕС има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България, а не само за съда, отправил запитването, то следва да се приеме, че забраната обхваща както случаите, в които съдът спира висящо дело поради отправяне на преюдициално запитване до СЕС, така и случаите, в които спирането е на основание отправено от друг национален съд на същата или друга държава членка преюдициално запитване по аналогични или сходни правни спорове. Преценката е предоставена на съда, пред който е висящо делото, като определението му е изключено от обхвата на инстанционния контрол на основание чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК. Спирането на производството е пряка последица от правомощието на съда да отправи преюдициално запитване до СЕС, а съдебният състав, пред който са поставени правните въпроси, по които е отправено преюдициално запитване по друго дело, има същите правомощия като състава на съда, който вече е отправил преюдициално запитване. Предвид изложеното ВАС, тричленен състав е оставил без разглеждане частната жалба и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Отречената възможност за съдебно обжалване на определението, с което производството по делото е спряно до произнасяне на СЕС по преюдициален въпрос, поставен от друг съд, отразява правилната преценка на първоинстанционния съд, базирана на прецизен анализ на приложимата нормативна уредба в сферата, от една страна, и на необходимостта от гарантиране на ефикасност на института на преюдициалното запитване, от друга. Спирането на делото е временна недопустимост на развитието на висящ съдебен процес, характеризиращо се със забрана за извършване на процесуални действия в рамките на определен период. То настъпва по разпореждане на съда при наличието на някоя от лимитативно посочените в чл. 229, ал. 1, т. 1 – т. 7 ГПК, приложима по аргумент от чл. 144 АПК, законови предпоставки. За да спре делото, съдът се произнася с определение. В административноправната теория и в съдебната практика на Върховния административен съд неотклонно е възприето становището, че когато не се разрешава делото по същество, а се дава отговор на процедурен въпрос, свързан с допустимостта на производството или неговото развитие, актът на съда е от вида на определенията или разпорежданията, като последната група касае само случаите, при които преценката е предоставена на едноличен орган – съдията-докладчик или натоварен от него съдия, какъвто не е случаят със спирането по смисъла на чл. 229, ал. 1 АПК. Една част от определенията, които съдът постановява в рамките на висящия процес, могат да бъдат предмет на инстанционен контрол. Разпоредбата на чл. 229, ал. 1 АПК разделя на две основни групи подлежащите на обжалване определения и разпореждания. В едната група попадат преграждащите по-нататъшното развитие на производството актове, с изключение на определенията по чл. 213а, ал. 7 АПК, а към другата се причисляват случаите, които са изрично посочени в закона. Определенията за спиране са актове по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК, поради което и тяхната касационна проверка е по принцип допустима. Възможно е обаче от тази обща допустимост да бъдат въведени изключения. Точно такова е съдържащото се в чл. 631, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, вр. чл. 144 АПК, правило, според което определението на съда, с което делото се спира поради отправеното преюдициално запитване, не подлежи на обжалване. В качеството си на съд, който разглежда съответния спор като последна инстанция, АС – Русе е задължен по силата на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), респ. чл. 629, ал. 3 ГПК, при наличие на въпрос, обуславящ изхода по делото и предполагащ тълкуване от СЕС, да сезира последния, използвайки механизма на преюдициалното запитване. Това правомощие отразява позицията на съда по отношение приложимостта към поставения за решаване въпрос на правна норма, чието тълкуване може да извърши само СЕС. Спирането на делото по предписание на чл. 631, ал. 1 ГПК е само законова последица от тази преценка. Тя обаче не подлежи на съдебен контрол, на първо място, защото противното е приравнимо на въвеждане на възможност за извършване на инстанционна проверка на правните изводи на съда, които в случая се явяват елемент от едно окончателно съдебно решение и на второ място, поради обстоятелството, че единственият субект, който може да ангажира становище относно наличието на предпоставките за образуване на производство по чл. 267 ДФЕС е СЕС, а не горестоящият в системата на националните съдилища съд. Ирелевантно е дали преюдициалното запитване е отправено от съда, пред който делото е висящо, или от друг такъв, който припознава въпроса като обуславящ за повдигнатия пред него правен спор. Бездействието на съда да отправи преюдициално запитване в този случай не е самоцел. При наличието на висящ спор по аналогичен въпрос отправянето на ново запитване със същия предмет, макар и задължително, предвид етапа на производството, би било лишено от смисъл. Най-малкото защото, както сочи нормата на чл. 633 ГПК, решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. В този смисъл съдът и без да е отправил запитването сам може, а при съответните предпоставки за това, е и длъжен да съобрази тълкувателния акт на СЕС. Затова и спирането на делото по чл. 631 ГПК е израз и на неговото правомощие да сезира СЕС, без значение, че в конкретния случай не го е сторил, а това прави и съдържащата се в посочената разпоредба забрана, както правилно е приел тричленният състав на Върховния административен съд, относима към разглежданата хипотеза. Допускането на съдебен контрол на това определение не само би разколебало единния характер на актовете за спиране, поставяйки разграничение между тях в зависимост от това дали преюдициалното запитване е отправено от съда, пред който делото е висящо или не, което е нелогично, а от друга – би позволило извършване на контрол върху неограничимото правомощие на националния съд да се ползва от преюдициалните заключения на СЕС. По изложените съображения тричленният състав на Върховния административен съд е формулирал съответно на закона крайно заключение за недопустимост на подадената частна жалба на основание чл. 215, т. 4, вр. чл. 236 АПК. В този смисъл атакуваното пред настоящата инстанция определение е правилно и следва да се остави в сила. Оплакването за неправилност, поради съществени нарушения за съдопроизводствените правила, не е аргументирано с конкретни съображения, поради което и касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия