Определение № 284 от 03.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 766/2010 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. К. от[населено място] срещу решение № 259 от 02.06.2010г. по в. гр. дело № 285/2010г. на П. окръжен съд, Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 7 от 04.01.2010г. по гр. дело № 4642/2009г. на Районен съд Плевен и В. В. К. е осъден да заплати на [фирма],[населено място] разноски за въззивното производство в размер 250 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от В. В. К. против [фирма],[населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 3 500 лв., представляваща неизплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по т. дело № 60/2005г. на П. окръжен съд, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 1619/29.04.2009г. по ч. гр. дело № 2586/2009г. на П. районен съд, като неоснователен и недоказан и ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер 350 лв. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В касационната жалба и писмено изложение към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона. Поддържа становище, че изводите на въззивния съд са едностранчиви и в противоречие с чл. 109 ЗЗД и свързаната с посочената правна норма практика на ВКС, обективирана в решение № 12/23.02.2009г. по гр. дело № 349/2008г., ВКС, ІІ г. о. Ответникът [фирма],[населено място] чрез процесуалния си представител адв. Г. Г. оспорва касационна жалба и поддържа становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Релевира доводи, че изложените съображения за допуснато нарушение на материалния закон обосновават оплакване за неправилност на решението, а цитираните от касатора решения на ВКС не касаят процесния случай. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 от ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното: Въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК, практически е установил, че уговореното възнаграждение по договор за правна защита и съдействие по т. дело № 60/2005г. на П. окръжен съд в размер 3 500 лв. е платено на ищеца В. К., което обстоятелство се установява от самия договор. По отношение на неосчетоводяването на сумата при ответното дружество и непосочването й в данъчната декларация за 2005 г. от ищеца решаващият съдебен състав е възприел съображенията, че тези обстоятелства не са достатъчни, за да се приеме, че отразената в договора сума не е престирана на кредитора, тъй като получаването й е удостоверено с неговия подпис. Като е обсъдил разпоредбата на чл. 109 ЗЗД и се е позовал на обстоятелството, че договорът за правна защита и съдействие е следвало да бъде представен по съответното дело, въззивният съд е направил извод, че не може да се приеме, че от този договор има единствен екземпляр и че такъв не се намира у длъжника. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд може само да го уточни и конкретизира. Касаторът не е формулирал релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, който според твърдението му е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито е аргументирал значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Становището на касатора за едностранчивост на изводите на въззивния съд и противоречието им с чл. 109 ЗЗД и свързаната с посочената правна норма практика на ВКС, обективирана в решение № 12/23.02.2009г. по гр. дело № 349/2008г., ВКС, ІІ г. о., не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото решение не е от категорията на актовете по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, които според т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК са тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994г. /отм./, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Решение № 12/23.02.2009г. по гр. дело № 349/2008г., ВКС, ІІ г. о. е постановено по конкретен казус по реда на отменения ГПК, поради което не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като посоченото решение и обжалваният съдебен акт се отнасят до различни договори, а различният изход на споровете е в резултат на различни факти и обстоятелства, установени по двете дела. Прилагането на презумпцията на чл. 109 ЗЗД е в зависимост от събраните доказателства, които в настоящия случай са обсъдени от въззивната инстанция и въз основа на които решаващият съдебен състав е установил фактическата обстановка и е приложил относимите правни норми. Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Приложението на чл. 109 ЗЗД е в зависимост от конкретните факти и доказателства по всеки отделен спор, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Развитите оплаквания за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост и незаконосъобразност са пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника за касационното производство не се присъждат, тъй като такива не са направени. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение