Определение № 1013 от 31.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2597/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. М. П., чрез адв. З. Симонович от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 50/18.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 66/2024 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 260044/25.07.2023 г., постановено по т. д. № 157/20192 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Е. М. П. (конституирана на основание чл. 227 ГПК и в процесуалните права на първоначалния съищец и неин съпруг Д. К. П.) срещу „Сле Груп“ ЕООД положителен установителен иск за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на паричното притезание в размер на 1000000 евро, обективирано в Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по гр. д. № 1104/2017 г. по описа на РС-Несебър, представляващо остатъка от уговорената продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 28.11.2012 г., удостоверен в н. а. № 73/28.11.2012 г., съставен по н. д. № 1443/2012 г. от нотариус Л. Ч., ведно със законната мораторна лихва от 22.11.2017 г. до окончателното ѝ заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане в своята съвкупност на всички събрани по делото доказателства, апелативният съд е достигнал до необоснования извод, че към момента на сключване на процесния транслативен договор процесният имот представлява територия, заета от пясъчни дюни, за която непосредствено се прилага законът, който ги обявява за публична държавна собственост. Счита, че съгласно чл. 6, ал. 4, т. ЗУЧК териториите, прилежащи към морски плажове, в които се включват и пясъчните дюни, се определят от специализираните карти и регистри на обектите, които се изработват по Наредба № 1/2008 г. за създаването и поддържането на специализираните карти и регистри на обектите по чл. 6, ал. 4 и ал. 5 ЗУЧК, а от събраните по делото доказателства не се установявало, че към 28.12.2012 г. (момента на сключване на релевантния договор за покупко-продажба) са били изработени такива специализирани карти, които да определят терена като „сиви пясъчни дюни“, които несъмнено били публична държавна собственост. В този смисъл, твърди, че процесният възмезден транслативен договор е сключен с възможен предмет – недвижим имот в селищна територия, който впоследствие е бил изваден от гражданския оборот, т.е. невъзможността на предмета е възникнала след сключване на сделката – след като са възникнали целените от страните по нея правни последици. В този случай, последващото изключване на релевантния имот от гражданския оборот е за сметка на собственика – ответника. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроси: 1. „Следва ли ех lege да се приеме, че даден терен е публична общинска собственост, защото е покрит с пясък, който се е затревил, след като в закона липсва дефиниция за „пясъчни дюни“ и като такива не са отбелязани в кадастралната карта и кадастралните регистри съгласно разпоредбите на ЗКИР?“; 2. „За да се приложи ех lege нормата на чл. 6, ал. 4, т. 4 ЗУЧК и да се приеме, че дадена територия представлява пясъчни дюни, в случая „сиви пясъчни дюни“, то не следва ли те да бъдат предварително определени съгласно чл. 6, ал. 4, т. 6 ЗУЧК чрез преки геодезични измервания, които да се отразят в кадастралната карта и в имотния регистър по реда на Закона за кадастъра и имотния регистър, техническата методика, за което е посочена в Наредба № 1/16.09.2008 г. за създаването и поддържането на специализираните карти и регистри на обектите по чл. 6, ал. 4 и 5 от Закона за устройството на Черноморското крайбрежие?“ (касаторът счита, че отговорът на тези два материалноправни въпроси ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото); 3. „Когато обектът реално съществува, но е изключен от гражданския оборот, не следва ли сделката да се цени като договор, сключен в противоречие със закона съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а не като сключена при невъзможен предмет - чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД?“ (твърди се противоречие с решение № 93/06.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1548/2010 г., ІV г. о.); 4. „Нищожен ли е консенсуалният договор за покупко-продажба на недвижим имот, който към момента на сключването е за обект, частна собственост, която не е заснета в кадастралния план и кадастралните регистри като пясъчни дюни и за който терен към датата на сключване на сделката липсва в закона легална дефиниция, че е такъв?“; 5. „Невъзможен ли е предметът на сделката, след като недвижимият имот физически реално съществува, който е правно обособен и за който липсва законово определение, че е част от морския плаж, за да се приеме, че се прилага специалният закон - ЗУЧК?“ и 6. „Само началната невъзможност на предмета или противоречие със закона не води ли до нищожност, а последващата невъзможност - до облигационноправни последици - разваляне по право или по реда на чл. 87, ал. 2 ЗЗД?“ (по материалноправните въпроси от т. 4 до т. 6, вкл. се твърди противоречие с решение № 158/08.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4017/2008 г., І г. о.; решение № 64/08.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 820/2011 г., ІІІ г. о. и решение № 98/27.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60379/2016 г., ІV г. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, апелативният съд, препращайки на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е приел за безспорно между страните, че с договор за покупко-продажба, удостоверен в н. а. № 73/28.11.2012 г. съставен по н. д. № 1443/2012 г., ищците Д. и Е. П. са продали процесния поземлен имот на „Сле Груп“ ЕООД, при уговорена продажна цена от 2050000 евро, платима на вноски. Счел е, че предмет на положителния установителен иск представлява последната вноска от 1000000 евро - с първоначален падеж 30.07.2013 г., променен на 30.06.2014 г. - въз основа на спогодба от 28.02.2014 г., удостоверена в нотариален акт. При сключване на този възмезден транслативен договор продавачите са обосновали своята материална легитимация като собственик с договор за покупко-продажба от 22.11.2012 г., сключен между ищеца Д. П. и Министерството на земеделието и храните по реда на § 5, ал. 3, т. 1 от ПЗР на Закона за горите (въз основа на заповед № РД-481 от 09.11.2012 г. на МЗХ). Въззивният съд е приел за установено, че със заповед № 2006/02.12.2008 г., издадена от председателя на Държавна агенция по горите на основание чл. 14, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 17, ал. 2 и чл. 19, ал. 1 и 2 от Закона за горите (отм.), процесният имот е бил изключен от държавния горски фонд. С решение № 1857/07.11.2014 г. по адм. д. 392/2013 г. по описа на Бургаския административен съд, потвърдено с решение № 14311/30.12.2015 г. по адм. д. № 1364/2015 г. на ВАС, е прогласена нищожността на решение № БС-253-ОС/19.12.2008 г. на РИОСВ-Бургас за съгласуване по реда на Закона за биологичното разнообразие на инвестиционно предложение на ищеца Д. П. за жилищно застрояване на поземления имот, тъй като било установено, че релевантният терен попада в обхвата на защитена зона BG 0000574 „Ахелой-Равда-Несебър“ и че върху него са разположени пясъчни дюни (административното производство се е развило с участието на ищеца като заинтересована страна). Апелативният съд е обосновал този фактически извод и с констатацията, че от общодостъпната кадастрално-административна информационна система, оповестена на официалния сайт на АГКК на адрес: https://kais.cadastre.bg, се изяснява, че цялата територия на процесния имот се заема от пясъчни дюни (наред с кадастралната карта били поместени данни за специализираните карти - слой „Черноморско крайбрежие“). Съобразил е, че съгласно чл. 6, ал. 4, т. 4 ЗУЧК пясъчните дюни са обявени за публична държавна собственост, която не може да бъде обявена за частна, поради което е споделил основния правен извод на първоинстанционния съд за нищожност на процесната възмездна транслативна сделка на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД – тя е сключена при невъзможен предмет (имот извън гражданския оборот). Апелативният съд е счел, че въззивницата не оспорва, че поземленият имот се заема от пясъчни дюни, но твърди, че след сключване на процесния продажбен договор е извършена промяна в статута му. Приел е този правен довод за неоснователен, тъй като уредената в чл. 6, ал. 4, т. 4 ЗУЧК нормативна забрана публична държавна собственост върху пясъчните дюни да бъде обявена за частна, е съществувала към момента на сключването на договора за покупко-продажба между страните - 28.11.2012 г. Изяснил е, че за статута на процесния имот като публична собственост е ирелевантно обстоятелството дали за обекта на сделката е имало съставен акт за частна държавна собственост – имотът е бил изключен от оборота по силата на закона, поради което държавата не е могла действително да се разпорежда с него в полза на ищеца. По правните доводи на въззивника за неправилност на обжалваното решение – поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд е изяснил, че първоинстанционният съд не се е произнесъл относно действителността на сключения между ищеца и Министерството на земеделието и храните договор от 22.11.2012 г., тъй като не е бил надлежно сезиран. Обосновал е правното съждение, че обжалваното решение не е постановено в противоречие с указанията по ТР № 3/2014 на ОСГК на ВКС, които разглеждали различна хипотеза - разпореждане с реална част от включен в оборота недвижим имот, която може впоследствие да бъде обособена. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е достигнал до правния извод, че релевантният възмезден транслативен договор е нищожен като сключен при начална липса на предмет, поради което е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът за установяване съществуването на предявеното парично притезание, представляващо остатъка от уговореното продажна цена. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първите два материалноправни въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на настоящото дело и не са обусловил правните съждения на въззивния съд (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). Апелативният съд не е приел, че процесният имот не е бил отбелязан в кадастралната карта и кадастралните регистри съгласно разпоредбите на ЗКИР като пясъчни дюни, респ. че не са извършвани преки геодезични измервания, които да се отразят в кадастралната карта и в имотния регистър по реда на ЗКИР. За да достигне до правния извод, че този поземлен имот представлява пясъчна дюна, поради което като публична държавна собственост (арг. чл. 6, ал. 4, т. 4 ЗУЧК) е изваден от гражданския оборот, въззивният съд е взел предвид влязлото в сила решение № 1857/07.11.2014 г. по адм. д. 392/2013 г. по описа на Бургаския административен съд, с което е прогласена нищожността на решение № БС-253-ОС/19.12.2008 г. на РИОСВ-Бургас за съгласуване по реда на ЗБР на инвестиционно предложение на ищеца Д. П. за жилищно застрояване на поземления имот, тъй като било установено, че релевантният терен попада в обхвата на защитена зона BG 0000574 „Ахелой-Равда-Несебър“ и че върху него са разположени пясъчни дюни (административното производство се е развило с участието на ищеца като заинтересована страна). Апелативният съд е обосновал този фактически извод и с констатацията, че от общодостъпната кадастрално-административна информационна система, оповестена на официалния сайт на АГКК на адрес: https://kais.cadastre.bg, се изяснява, че цялата територия на процесния имот се заема от пясъчни дюни (наред с кадастралната карта били поместени данни за специализираните карти - слой „Черноморско крайбрежие“). Съобразил е, че съгласно чл. 6, ал. 4, т. 4 ЗУЧК пясъчните дюни са обявени за публична държавна собственост, която не може да бъде обявена за частна. По същество с тези два материалноправни въпроси (за развитие на правото и от значение за точното прилагане на закона) касаторът навежда довод за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост относно факта дали към момента на сключване на процесния договор за покупко-продажба, на който ищците основават своята активна материалноправна легитимация като кредитори на ответника, имотът, предмет на тази двустранна възмездна транслативна сделка, е бил зает от пясъчни дюни и поради това като обект – публична държавна собственост, е бил изключен от гражданския оборот. Но относно този порок на обжалвания съдебен акт (арг. чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК) касационната инстанция може да се произнесе по неговата основателност едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване в селективното производство по чл. 288 ГПК. Третият материалноправен въпрос не отговоря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната – ТР № 4/7.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 4/2009 г., ОСГК; решение № 98/2.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4308/2017 г., III г. о., ГК; решение № 10 от 20.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 742/2012 г., II г. о., ГК, в която е прието, че разпоредителната сделка с обект, представляващ публична собственост, е нищожна поради невъзможен предмет на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД (независимо от това кой извършва волеизявленията по нея - дали собственикът или друго лице), като това основание изключва общото основание за нищожност, уредено в чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а именно противоречието със закона. От друга страна, този правен въпрос не е от значение за изхода на правния спор, тъй като е ирелевантно дали процесният транслативен договор, по който ищецът претендира реално изпълнение, е нищожен на различно от приетото от въззивния съд основание. Четвъртият и петият материални въпроси не са правни по смисъла на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като с тях по същество се релевира правен довод за необоснованост на въззивното решение – относно факта дали към момента на сключване на процесния договор за покупко-продажба процесният имот е бил зает от пясъчни дюни и като такъв е бил заснет в кадастралния план и кадастралните регистри. Но както бе изяснено, дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна, въззивният съд не е приел, че към момента на сключване на релевантния възмезден транслативен договор имотът е бил частна собственост, който не е бил заснет в кадастралния план и кадастралните карти като пясъчни дюни, а напротив – счел е за установено, че този терен е бил зает от пясъчни дюни и като такъв е обект на публична държавна собственост (чл. 6, ал. 4, т. 4 ЗУЧК), поради което е изключен от гражданския оборот. Шестият (последният) материалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е от значение за изхода на настоящото дело и не е обусловил правните съждения на въззивния съд (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) – въззивният съд е приел, че процесният имот е зает с пясъчни дъни, вследствие на което е достигнал до правния извод, че предметът на релевантния договор за покупко-продажба представлява публична държавна собственост (чл. 6, ал. 4, т. 4 ЗУЧК), поради което този възмезден транслативен договор е нищожен поради невъзможен предмет и не е породил целените от волеизявленията на страните правни последици, като не е имал повод да разсъждава дали е налице последваща невъзможност за изпълнение на породените от договора правни задължения, респ. дали е било възможно този договор да бъде развален по право при обективна (безвиновна) невъзможност за изпълнение на основание чл. 89, изр. 1 ЗЗД или с едностранно волеизявление от изправния кредитор на основанията по чл. 87, ал. 2 ЗЗД (при субективно, виновно неизпълнение на договорно задължение). По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба е релевирал процесуално искане за заплащане на разноски за настоящата съдебна инстанция, но то е неоснователно, тъй като не са представени доказателства за тяхното извършване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд