Определение № 364 от 19.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 268/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от на Р. Р. Ч., Р. Р. Ч., Х. Р. Ч. и Е. Р. Г., приподписана от пълномощника им адв. И срещу определение № 109/20.04.2010 г., по ч.гр.д. № 186/2010 г. на Смолянски окръжен съд, с което е отменено определение № 137/22.02.2010 г. по гр.д. № 39/2010 г., по описа на З. районен съд и е отхвърлено искането им по чл. 389 от ГПК за допускане на обезпечителна мярка „преустановяване на всякакви строителни работи на строеж гаражи – две клетки временен строеж по чл. 50 от ЗУТ” в УПИ XII-17,216, кв. 11 по плана на гр. Н.. Касаторите се позовават като основания за допускане на касационния контрол на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като са посочили и материалноправните въпроси от значение за конкретния правен спор, а именно: каква е характеристиката на нотариалния акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка – дали с него се учредява или се удостоверява правото на собственост, както и какво е значението на решението на административния съд за гражданския такъв относно административния акт, предмет на спора. Ответниците по частната касационна жалба – Е. М. Ч. и Н. В. Ч., чрез процесуалния си представител адв. Р, в подадения от тях в срок писмен отговор, молят същата да не бъде допускана до касационно обжалване, по подробно изложени съображения, а евентуално – да се потвърди обжалваното определение. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Въззивният съд е отменил определение № 137/22.02.2010 г. по гр.д. № 39/2010 г., по описа на З. районен съд и е отменил искането по чл. 389 от ГПК за допускане обезпечителна мярка „преустановяване на всякакви строителни работи на строеж гаражи – две клетки временен строеж по чл. 50 от ЗУТ” в УПИ XII-17,216, кв. 11 по плана на гр. Н., по предявения от частните касационни жалбоподатели иск с правно основание чл. 109 от ЗС. На първо място, поставеният от частните касатори материалноправен въпрос „каква е характеристиката на нотариалния акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка – дали с него се учредява или се удостоверява правото на собственост” не е бил предмет на обсъждане и произнасяне от въззивния съд. Въззивната инстанция е обсъдила релевантния за установяване вероятната основателност на иска, като предпоставка за допускане на исканото обезпечение, кога ищците - частни касационни жалбоподатели са се легитимирали като собственици с посочения нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка. В тази връзка следва да се отбележи, че законът не придава обратно действие на придобивната давност, поради което собствеността се придобива на това основание за напред – от изтичане на съответния срок и от позоваване от страна на владелеца на изтеклата в негова полза давност, което може да стане чрез снабдяването му с нотариален акт по обстоятелствена проверка, чрез предявяване от негова страна на иск за собственост или чрез противопоставяне на възражение за придобивна давност по предявен срещу него собственически иск. Ето защо, с оглед на изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване по така поставения първи въпрос. Независимо от това обаче, касаторите – частни жалбоподатели са се позовали като основание за допустимост на касационното обжалване на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В първата хипотеза, на която касаторите са се позовали с изложението, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, но не всяка практика, а само със задължителната такава - тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 от ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 от действащия ГПК. Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира, че в настоящия казус не е налице предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От една страна, от касаторите е посочена като практика, в противоречие с която, според тях е обжалваното определение на Смолянски ОС, решение на ВКС, което не е от кръга на задължителната такава, посочена по-горе. От друга страна е посочено като практика и ТР № 31/06.02.85 г., по гр.д. № 10/84 г. на ОСГК на ВС, което обаче, в случая е абсолютно ирелевантно, доколкото по никакъв начин не разглежда поставения от частните касационни жалбоподатели материалноправен въпрос. В хипотеза на т. 3, на чл. 280, ал. 1 от ГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В частната касационна жалба, не е обосновано визираното основание, т.е. какво е значението на поставения от касаторите „материалноправен въпрос” за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като в изложението си, по същество те излагат доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт. Вторият поставен от касаторите материалноправен въпрос е „какво е значението на решението на административния съд за гражданския такъв относно административния акт, предмет на спора”. Въззивната инстанция при разглеждането на поставения въпрос, който има значение относно вероятната основателност на предявения иск, като предпоставка за допускане на поисканото обезпечение, се е позовал на нормата на чл. 302 от ГПК,т.е. така поставеният въпрос, в случаите когато се касае до валидността и законосъобразността на издадения административен акт, който е от значение за изхода на гражданскоправния спор, каквато е настоящата хипотеза, е изрично законодателно уреден и не е въпрос на извличане по тълкувателен път или на съдебна практика. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение