Определение № 50631 от 24.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1207/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.А. М. касационна жалба на К. А. Б. срещу решение № 48 от 28.12.2022г. по възз.т.д. № 710/2021г. на Апелативен съд - П., с което е отменено решение № 260062/17.05.2021г. по т.д.№ 24/2020г. на ОС - Хасково в частта за осъждането на Гаранционен фонд, [населено място] да заплати на К. А. Б., на основание чл. 557, ал.1, т.1 КЗ, вр.чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.03.2019г. до окончателното й изплащане, и за присъждане на разноски в тежест на Гаранционен фонд, [населено място] и е отхвърлен искът на К. А. Б. против Гаранционен фонд, [населено място], с правно основание чл. 557, ал.1, т.1 КЗ, вр.чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 17.10.2018г., в размер на 30 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.03.2019г. до окончателното й изплащане; потвърдено е решение № 260062/17.05.2021г. по т.д.№ 24/2020г. на ОС - Хасково в частта за отхвърлянето на иска на К. А. Б. против Гаранционен фонд, гр.С. с правно основание чл. 557, ал.1, т.1 КЗ, вр.чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за обезщетение за неимуществени вреди за размера над 30 000лв. до 70 000лв.и за присъждане на разноски в тежест на К. Б., и допълнително са присъдени в тежест на К. Б. разноски пред първата и въззивната инстанции. Основано на оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, искането е за отмяна на обжалваното въззивно решение и за постановяване на друго, с което искът за обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен в пълния предявен размер от 70 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.03.2019г. до окончателното й изплащане, и за присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.1 т.3 ГПК са въведени основанията за допускане на касационно обжалване по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: 1.При постановяване на съдебното решение по искови претенции, основани на твърдения за причиняване на деликт, доводът на въззивния съд, че липсва делинквент и ищцата сама си е причинила телесни увреждания, освобождава ли го от задължението му по чл.236, ал.2 ГПК, а именно да обсъди вида на телесните увреждания, възстановителния период, периода на неработоспособност, наличието на съпричиняване на вредоносния резултат? По този въпрос касаторът се позовава на ППВС № 1/1953г. ППВС № 7/1956г., ППВС № 1/1985г., т.19 на Тълкувателно решение № 1/2001г., Тълкувателно решение № 1/2013г. и постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 157/08.11.2011г. по т.д.№ 823/2010г., II т.о., решение № 134/30.12.2013г. по т.д.№.34/2013г., II т.о., решение № 237/24.06.2010г. по гр.д.№ 826/2009г., IV г.о., решение №283/12.10.2016г. по гр.д.№ 1952/2016г. 2.При постановяване на съдебното решение съдът длъжен ли е да се съобрази с целия събран доказателствен материал по делото или може да постанови решението си в пълно противоречие с него? По него касаторът се позовава на решение № 170/08.01.2019г. по гр.д.№ 3921/2017г., IV г.о. Наред с това се поддържа и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. С подадения чрез адв.С. М. писмен отговор ответникът Гаранционен фонд, [населено място] оспорва касационната жалба.Въведени са доводи за липса на основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неговата правилност. Претендира се за присъждане на разноски. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията по чл.288 ГПК, след като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Въззивният съд е приел за установено и безспорно, че на 17.10.2018г., около обяд, ищцата е получила травматични увреждания, изразяващи се в счупване на трохантера на лява бедрена кост, счупване на хирургичната шийка на лявата раменнта кост, счупване на отдалечения края на лявата лъчева кост и разкъсно-контузна рана на лявата вежда и хематом в областта на лявата очница.Приел е, че са спорни причините за получаването на тези травматични увреждания от ищцата.Въззивната инстанция е съобразила, че трима от разпитаните по делото свидетели – двамата полицаи, дошли на местопроизшествието, и синът на ищцата, са без преки и непосредствени впечатления за механизма на ПТП; дадените от ищцата обяснения в досъдебното производство нямат доказателствена сила, тъй като с тях се пресъздава твърдяната от нея ситуация; констатациите на назначената по делото комплексна СЕ установяват само вероятния механизъм на ПТП.Анализирала е обясненията на вещото лице-автоинженер, че няма обективни находки на мястото на произшествието, обосноваващи извод, че ищцата е блъсната от автомобил, а изводът за това на вещите лица е направен въз основа на показанията на полицаите и твърденията на самата ищца. Решаващият състав е анализирал и обясненията на вещото лице-лекар, от които е приел за установено, че травмите на ищцата са получени вследствие на падането й на земята, а не от съприкосновението между нея и МПС; че падането на ищцата може да е както самостоятелно, така и може и да е провокирано от преминаване на автомобил и обтриване на същия в тялото на ищцата, завихряне и др., но обективни находки, даващи основание да се направи извод за контакт няма.Въззивният съд е посочил, че описаният от експертите механизъм на ПТП би бил реален, а не хипотетичен само при условие, че показанията на трите свидетелки-преки очевидки съдържат информация, даваща основания да се предположи, че са съществували съществени факти, обуславящи извод за настъпването му. Анализирайки показанията на свидетелките-очевидки Ц. М. и С. Р., които се седели на пейка на тротоара на кръстовището, където се твърди да е настъпило произшествието, и са имали пряка видимост, както и на св.Т. С., която е била права с гръб към кръстовището и с лице към пейката, въззивният съд е приел, че свидетелките са чули извикване/изохкане и са видели свличане на земята на ищцата, но нито една от свидетелките не е чула или видяла автомобил – завиващ или отдалечаващ се след вземане на завоя.Формирани са мотиви, че не е нормално шумовете от близкия булевард да са били с такава сила и интензитет, че да се притъпят възприятията на свидетелките от автомобилите по улицата, на която са се намирали свидетелките, а и трите свидетелки установяват, че шумът от булеварда е бил лек/приглушен и преминаването на коли по улицата се е чувало. Въззивният съд е посочил, че е невъзможно трите свидетелки да не възприемат звука от намаляване на скоростта преди предстоящото завиване надясно, спускането по наклонената улица, като се има предвид, че двете улици, на кръстовището на които се твърди да е станало произшествието, не са с голяма ширина, а скоростта при вземане на завоя е била 5-7 км/ч.Приел е, че няма как свидетелките, разположени с лице към улицата и кръстовището, чувайки стоновете на изпитана болка и уплаха, да видят само падналата на земята ищца, а да не видят завиващия автомобил, преминаващ край нея или отдалечаващ се в дълбочина.Въззивният съд е посочил, че всичко това изключва възможността да се направи извод, че получените от ищцата увреждания са от автомобил, който е напуснал местопроизшествието и не е установен.0.По тези съображения решаващият състав е приел, че липсват предпоставките по чл.557, ал.1, т.1 КЗ, поради което не е необходимо да се изследва дали поведението на водача на автомобила е било противоправно и виновно и в причинна връзка с уврежданията и т.н. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и за който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи по предмета на спора, а не дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение( чл.281, т.3 ГПК).Проверката за законосъобразност на обжалвания акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба ( чл.290, ал.1 ГПК). Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване на въведените основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК произтича от това, че формулираните от касатора въпроси не отговарят на характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК, по см. на т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Въпрос № 1 не е обуславящ за крайните изводи по делото, тъй като въззивният съд не е формирал мотиви, че липсва делинквент и ищцата сама е причинила телесните си увреждания, както и е обсъдил вида на телесните увреждания на ищцата, а необсъждането на възстановителния период, периода на неработоспособност, наличието на съпричиняване на вредоносния резултат е поради изключването на възможността да се направи извод, че получените от ищцата увреждания са от МПС, което е напуснало местопроизшествието и не е установено.Въпрос № 2, формално касаещ правомощията на въззивния съд като инстанция по същество при обсъждане на събраните по делото доказателства, по съществото си касае правилността на въззивното решение, с което касаторът изразява несъгласие, твърдейки, че то е постановено в пълно противоречие с целия събран доказателствен материал по делото. Ето защо, по поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение и на бланкетно въведеното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност. За да е очевидно неправилно по смисъла на посочената разпоредба, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко от мотивите, без извършване на проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Като основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая касаторът не е обосновал нито една от възможните хипотези на очевидна неправилност, очертани от практиката на ВКС, и в рамките на правомощията по чл. 288 ГПК, пряко въз основа на изложените мотиви, настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно. Тъй като не са представени доказателства за извършени разноски от Гаранционен фонд за подаване на отговор на касационната жалба, такива не се присъждат. Мотивиран от това, съставът на I т.о.: