Решение № 453 от 21.12.2011 г. на ВКС по н. д. № 2288/2011 г.

Решение № 453 от 21.12.2011 г. на ВКС по н. д. № 2288/2011 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 424, ал. 1 от НПК по искане на осъдения А. К. А. за възобновяване на нохд № 576/2009 г. по описа на Районния съд в гр. Нови пазар. В искането се сочи, че разглеждането на делото е осъществено в нарушение на процесуалните правила, тъй като подсъдимият бил лишен от адвокатска защита. В писмена защита пред настоящата инстанция осъденият настоява за ново разглеждане на делото, тъй като в приключилата съдебна процедура бил поставен в невъзможност да ангажира адвокатска защита, а съдът не му осигурил служебна такава. Заявява, че е готов да възстанови всички щети, макар да е откраднал в съучастие с осъдения Б. Й. само два електромотора и претендира да се ползва от привилегията на съкратеното съдебно следствие и получи по-леко наказание. В съдебното заседание пред касационна инстанция осъденият и защитникът му поддържат отправеното към съда искане по изложените съображения. Прокурорът пледира срещу ревизирането на присъдата. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи следното: Районният съд в гр. Нови пазар с присъда № 68 от 12.05.2010 г. признал подсъдимия А. К. А. за виновен в това, че през периода от 08.02.08 г. до 09.01.2009 г. при условията на опасен рецидив и продължавана престъпна дейност, след като се сговорил предварително с Н. А. А., чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, и използване на техническо средство отнел чужди движими вещи на обща стойност 1 492,60 лева от владението на различни собственици без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4, пр. 2 и 5 във връзка с чл. 194, ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 56 от НК го осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода, които да изтърпи в затворническо заведение от закрит тип при първоначален строг режим. Съдът оправдал подсъдимия по обвинението за кражба на вещи на стойност 800 лева, както и по обвинението за сговор с Т. Т. А. А. бил осъден солидарно с Н. А. да заплати на А. В. сумата 330 лева, представляваща обезщетение за понесените от нея имуществени то вреди от престъплението, както и дължимите лихви, такси и деловодни разноски. Окръжният съд в гр. Шумен с решение № 131 от 04.11.2010 г. по внохд № 438/2010 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Искането за възобновяване на наказателното дело е направено в законния шестмесечен срок от процесуално легитимирана страна и е допустимо. Разгледано по същество е неоснователно. Основният довод на осъдения е за съществено нарушение на процесуалните правила, изразило се в неправомерен отказ на първоинстанционния съд да му назначи служебна защита . Правото на обвиняемия да има защитник е от основно значение за гарантиране на справедливостта на наказателния процес. Неговото ограничаване винаги води до съществено нарушаване на процесуалните правила и е предпоставка за касационна ревизия по пътя на обжалването или възобновяването на наказателни дела. Настоящият казус обаче не съдържа данни за подобно развитие. Осъденият не твърди, че е възпрепятстван по какъвто и да било начин да упълномощи адвокат по свой избор или да контактува с него. Оплакването му се ограничава с твърдението, че първоинстанционният съдът бил длъжен да му назначи адвокат в отговор на отправеното искане на 12.05.2010 г. В тази връзка следва да се припомни, че правото на служебна защита не е абсолютно. Чл. 94, ал. 1 от НПК лимитативно изброява случаите, в които участието на защитник е задължително и претенцията на подсъдимият не попада в нито една от възможните хипотези. Според отразеното в съдебния протокол от 12.05.2010 г. съдът обяснил на подсъдимите А. и Т., че поради отсъствието им в две поредни съдебни заседания е предвидил вариант делото да продължи задочно с участието на служебни защитници съгласно чл. 94, ал. 1, т. 8 от НПК. Явяването им на 12.05.2010 г. изключило необходимостта от служебна защита и съдебният състав не предприел действия по назначаването й на това основание. Тогава подсъдимият А. пожелал служебна защита, тъй като в момента нямал средства, което прави претенцията му най-близо до варианта на задължителна защита по чл. 94, ал. 1, т. 9 от НПК. Съдебният състав правилно отказал да удовлетвори искането, тъй като не съзрял останалите процесуални предпоставки за това. Желанието на подсъдимия за служебна защита само по себе си е недостатъчно, за да възникне позитивен ангажимент на съда. Необходими са данни, че той не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение и преценка на съда, че интересите на правосъдието изискват участието на защитник. Подсъдимият заявил, че не разполага със средства, но изтъкнал, че ходи на работа и получава възнаграждение. Тук е мястото да се отбележи, че А. почувствал необходимост от професионална защита едва на шестия месец от съдебното производство - период, през който най-малкото е можел да разчита на заплата, даваща му възможност да заплати адвокатски хонорар. Прочее, правилността на това предположение е защитена от обстоятелството, че само осем дни след отказа на съда, на 20.05.2010 г. А. А. упълномощил адвокат Г. К., който го представлявал във въззивното производство. На следващо място правилен е изводът на съда, че интересите на правосъдието в конкретния случай не изискват служебна защита. Независимо от тежестта на наказанието, предвиждащо лишаване от свобода от три до петнадесет години, делото не се отличава с фактическа или правна сложност, изключващи пълноценността на личната защита на подсъдимия. Обобщено, първоинстационният съдебен състав не е допуснал нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на правото на защита на подсъдимия А. А. За пълнота на изложението и в отговор на твърдението за пропусната възможност за съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК настоящият състав припомня, че тази процедура е недопустима поради оспорването на част от фактите, изложени в обвинителния акт, от страна на подсъдимия А.. В искането, макар и в едно изречение, се съдържа и твърдение за явна несправедливост на наложената санкция с единствен аргумент семейния статус на осъдения. Така поддържано то не изпълва съдържателните предпоставки на касационното основание по чл. 348, т. 3 от НПК, приложими съгласно чл. 422, т. 5, пр. 1 от НПК в производството за възобновяване на наказателни дела. Не е налице явно несъответствие между тежестта на санкцията от една страна и обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, от друга. При индивидуализация на наказанието са съобразени множеството осъждания на подсъдимия извън необходимите за квалификацията опасен рецидив, както и броят на престъпните посегателства, засегнали много граждани. Въпреки това наказанието е отмерено близо до легалния минимум при признат превес на смекчаващите обстоятелства, сред които още първоинстанционният съд е поставил и тежкото материално положение на подсъдимия и семейството му, върху които акцентира осъденият в искането си. Няма основания за намаляване на срока на лишаването от свобода, тъй като това би намалило превъзпитателния и поправителен ефект от приложената наказателна принуда.