Определение № 4977 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2197/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Т. И. против решение № 1065/18.02.2026 г., постановено по гр.д.№ 1015/2025 г. от състав на Софийски градски съд.

Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр. е неоснователен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на районния съд, с което е отхвърлен от Х. Т. И. срещу Административен съд-София град /АССГ/ иск по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДиск., за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 9779 лв., причинени поради извършени от ответника действия представляващи „дискриминация“, „тормоз“ и „преследване“ по см. на чл. 4 ЗЗДискр. и по пар. 1. т.1 и т. 3 от ДР на ЗЗДискр., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86 ЗЗД.

Приел е обжалваното първоинстанционно решение за валидно, допустимо и правилно. На основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви, тъй като не са доказани фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че ищецът е жертва на дискриминация и не е приложима презумпцията на чл. 9 ЗЗДискр.

Искът е основан на твърдения, че ищецът е жертва на дискриминация по см. на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. и по параграф 1, т. 1 и т. 3 от ДТ ЗЗДискр., причинени от действия на ответника Административен съд-София град /АССГ/, които представляват „дискриминация“, „тормоз“ и „преследване“. Доводите са му, че в качеството му на ответник по касационно адм.дело № 9972/2023 г. по описа на АССГ съдията-докладчик по цитираното дело му е указал да представи пълномощно по делото; че подобно указание е неоснователно поради наличието на упълномощаване, инкорпорирано в молба за присъждане на разноски от 10.01.2022 г. и представлява неравно третиране и лишаване от правото му на адвокат по негов избор; че не е било необходимо АССГ да поиска потвърждаване на представителната власт. Поради което счита, че е налице дискриминация на основата на „лично положение” поради воденето на дела срещу АССГ. Твърди, че е бил заплашван с глоба, а дискриминацията е започнала още с указанието от 10.01.2022 г., което продължава и понастоящем.

Въззивният съд е изложил съображения, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат спрямо ищеца при разглеждане на адм. дело № 9972/2023 г. на АССГ. Посочил е, че ищецът не е доказал наличието на факти, от които може да се направи безспорен извод, че е налице дискриминация - пряка или непряка по някой от критериите, изложени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Посочил е, че съобразно разпоредбата на чл.142б от АПК съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия. Относно дадените на ищеца указания за представяне на пълномощно, е приел, че са в изпълнение именно на задължението на съда, предвидено в цитираната разпоредба, да следи за надлежното извършване на процесуалните действия и процесуалната легитимация на страните. Приел е, че именно така дадените указания на страната, не представляват „дискриминация“, „тормоз“ и „преследване“, а правилността на актовете на съда се преценява единствено в рамките на инстанционния контрол. Затова и според съда, не се установява да е осъществен спрямо ищеца акт на дискриминация при разглеждане на адм. дело № 9972/2023 г. на АССГ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, позовавайки се на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът, да се произнесе по всички доказателства, оплаквания, доводи и възражения на страната, направени във въззивната жалба?

2. Длъжен ли е ищецът по иск да докаже наличието на факти, от които може да се направи безспорен извод за дискриминация или е достатъчно да посочи само prima facie факти за дискриминация?

3. Дължи ли въззивният съд собствени мотиви по доводите и оплакванията в жалбата?

4. Трябва ли съдът, който разглежда иска за дискриминация да направи преценка дали действията на ответника имат „разумно и обективно оправдание“?

Позовава се и прилага противоречива според касатора съдебна практика.

Първият и третият въпрос касаят обобщено задължението на въззивния съд да прецени всички доказателствата по делото, доводи и възражения на страните, както и да изложи собствени мотиви. Прегледът на мотивите на въззивния съд не води до извод, че съдът е процедирал в отклонение на задълженията си като инстанция по същество на спора, както е разяснено в съдебна практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, свързани със задължението на въззивния съд да извърши преценка и да обсъди, поотделно и в съвкупност, всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните по делото факти, като в мотивите на решението си се произнесе по всички наведени и относими към предмета на спора доводи и възражения от страните, като посочи кои обуславящи спорното право факти счита за установени и кои счита за недоказани. Съдът следователно, не е длъжен да обсъжда абсолютно всички доводи, възражения и оплаквания на страните, а само онези от тях, които са относими към предмета на спора и биха се отразили върху решаващите правни изводи относно спорното право. В случая тези изисквания са спазени и не може да се приеме, че оспорваното решение е постановено въз основа на избирателен или частичен анализ на събраните относими доказателства и при необсъждане на защитните тези на страните. В мотивите към въззивното решение е даден ясен и конкретен отговор на въпроса дали е налице дискриминация на основа „ лично положение “ поради водене на дела срещу АССГ. В обжалваното решение е съобразена установената практика на ВКС, че съдът е длъжен, да се произнесе по всички доказателства, оплаквания, доводи и възражения на страната, направени във въззивната жалба /в този смисъл е и посочената от касатора практика на ВКС, I г.о. – решение № 50123/10.11.2022 г. по гр. д. № 1041/2022 г./. Въззивният съд е задължен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, като тези задължения на въззивния съд произтичат от правомощието му да разреши спора по същество, което предполага осъществяването на същата дейност като първата инстанция.

По втория поставен въпрос въззивният съд не е игнорирал приложимата установена практика на ВКС по отношение на правилата за разпределение на доказателствената тежест в производство за защита от дискриминация, че след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. С решение № 183 от 8.06.2015 г. по гр. д. № 7381/2014 г. на ВКС, IV г. о., е прието, че съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици, като работникът твърди, че уволнението му е проява на дискриминация, то съгласно чл. 9 ЗЗДискр., ответникът-работодател следва да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено, но след като ищецът докаже факти, от които може да се направи извод, че е била налице дискриминация. В настоящия случай въззивният съд е приел, че не е налице пряка дискриминация, доколкото не е установен недопустим правен резултат при разглеждане на делото, респективно по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства /дадените указания за прилагане на пълномощно/. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 153/14.06.2010 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 6/2009 г., с което е прието, че от значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, поради което оплаквания, произтичащи от приложението на разпоредби, предвидени в специални закони, по същество са неотносими към предмета на спора по ЗЗДискр.

Въззивният съд не се е отклонил и от константната практика на ВКС по чл. 271 ГПК, че е длъжен да изложи собствени доводи във връзка както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба. Процесуалната възможност за препращането към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд да се произнесе и да формира собствени изводи по доводите за неправилност, изложени от въззивника във въззивната жалба.

Последният четвърти повдигнат въпрос трябва ли съдът, който разглежда иска за дискриминация да направи преценка дали действията на ответника имат „разумно и обективно оправдание“, не обуславя изхода на спора, доколкото е прието, че не е доказано наличието на неравно третиране.

По отношение на искането за отправяне на преюдициално запитване вече се е произнесъл въззивният съд, като го е оставил без уважение. В допълнение следва да се посочи, че целта на преюдициалното запитване по чл. 267 от ДФЕС е да гарантира еднаквото тълкуване и прилагане на това право в рамките на Европейския съюз. Съгласно чл. 628 ГПК, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейския съюз. Съобразно Препоръките към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания, тази процедура се счита за полезна, когато в дело пред национален съд се повдига въпрос за интерпретиране, който е от нов и от общ интерес за уеднаквеното прилагане на правото на ЕС или когато съществуващата съдебна практика не изглежда да дава необходимите насоки за справяне с ново правно положение. В тази връзка изпълнението на нормативно задължение на съда в изпълнение на служебното начало – да следи за надлежното извършване на процесуалните действия /представителната власт е задължителна предпоставка/. Преценката дали дадено процесуално действие е извършено законосъобразно принадлежи на съда и неправилно дадените указания, водещи до преграждане на по-нататъшното развитие на делото, винаги може да бъде предмет на последващ съдебен контрол. Предвид изложеното, за решаването на поставените правни въпроси пред настоящия състав не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване, доколкото не е налице ново положение, което да касае прилагане на правото на ЕС.

Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Водим от горното, състав на ВКС,