Определение № 60533 от 03.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2319/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Н. П. против решение № 260005/17.08.2020г. по в.гр.д. № 277/2020г. на Апелативен съд-Варна в частта, с която след частична отмяна в уважителната част и потвърждаване в отхвърлителната част на решение № 196 от 27.02.2020г. по т.д. № 345/2019г. на Окръжен съд – Варна, е отхвърлен предявеният от него на основание чл.432 КЗ осъдителен иск срещу „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД за сумата над 25 000 лева, като обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на претърпяно пътнотранспортно произшествие на 04.11.2018г. около 20ч. в [населено място] на [улица]в района на[жк], с управлявания от Ж. Ж. Ж. лек автомобил с марка „Фиат“, модел „Пунто“, рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от датата на постановения отказ за изплащане на застрахователното обезщетение от ответника - 31.01.2019г. до окончателното изплащане, като й възлага и сторените разноските съразмерно на уважената част. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че съдът не се е съобразил с критериите за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото застрахователно обезщетение, като намира за такъв претендираният размер от 60 000 лева. Иска присъждане на направените сторени разноски и за трите инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, апелативният съд е взел предвид следното: Счел е, че конкретните травматични увреждания получени от ищеца вследствие на застрахователното събитие са установени от писмените доказателства /епикриза, ведно с медицинските документи, съставляващи история на заболяването, издадени от МБАЛ „Св. А.-Варна“ АД и амбулаторен лист № 843/22.11.19г./, както и от заключението на изслушаната пред първоинстанпионния съд СМЕ: ищецът е претърпял закрито, многофрагментно извънставно счупване в долната част на тялото на дясната раменна кост с разместване на фрагментите. Счупването на раменната кост се явява единственото нараняване на пострадалия, получено при инцидента, като в условията на хоспитализация чрез съответните прегледи и изследвания целенасочено са търсени и изключени травми в другите области от тялото - глава, шия, гръден кош, корем и долни крайници. Ищецът е бил хоспитализиран в клиниката по ортопедия и травматология на посоченото лечебно заведение за период от 04.11.18г. до 12.11.2018г. На 06.11.2018г е била извършена оперативна интервенция - открито наместване на фрагментите с метална фиксация на същите чрез метална конструкция, състояща се от заключваща плака и винтове. Крайникът допълнително е бил имобилизиран чрез гипсова превръзка за тридесет дни. Едновременно с оперативното лечение е назначено и консервативно лечение, включващо антибиотици, антитромботични и допълнителни подпомагащи зарастването терапевтични средства, както и рехабилитационни курсове. Според вещото лице прогнозите за възстановяване зависят от редица фактори, както от страна на индивидуалните особености на организма, така и от възможностите на провежданото лечение и рехабилитация. Оперативното лечение с прилагане на остеосинтеза подпомага наместването и правилното зарастване на отделните костни фрагменти, но заедно с това удължава процеса на пълно възстановяване, предвид налагащите се повторни интервенции за отстраняване на синтезните средства. Според вещото лице получената травма е обусловила трайно затруднение в движенията на десния горен крайник за срок от 3-4 месеца, като това е периодът за възстановяване на основната функция на крайника, което е съпроводено с нарушения в сетивността на пръстите и болков синдром, особено изразен в първите няколко седмици и в началните етапи от рехабилитацията. При условие, че пациентът си служи основно с дясната ръка, през възстановителния период са били непълноценни всички негови обичайни действия в ежедневието - хранене, писане, хигиенни мероприятия, обличане и др. Възможностите за постепенно физическо натоварване се появяват след петия-шестия месец. Обездвижването на крайника в засегнатата зона води и до атрофия на най-мощната група мускули на горния крайник, което във възстановителния период изисква ежедневни усилия за възвръщане на нормалния мускулен тонус. Експертът е установил, че понастоящем движенията в крайника са възстановени с леко намалена възможност за пълно отвеждане и завъртане в областта на лакътната става, както и усещане за придърпване и стягане в мястото на имплантираните метални елементи, чието отстранява предстои. В заключение експертът сочи, че настоящото здравословно състояние не предполага развитието на някакви усложнения във връзка с травмата. Възстановителният период може да се счита за напълно завършен след отстраняването на металните елементи от костта. Това налага нова оперативна интервенция със свързаните с нея и анестезията обичайни рискове, както и втори етап на режим на движения и рехабилитация. Относно претърпените от ищеца неимуществени вреди са взети предвид и събраните гласни доказателства чрез разпит на неговия баща, които съдът е преценил с оглед неговата заинтересованост в полза на сина му. Според свидетеля, непосредствено след ПТП и вследствие на получените травми, синът му е бил много уплашен („бял като платно“) и изпитвал силна болка в дясната ръка, която му висяла надолу и я придържал с лявата си ръка. Почти не говорел нищо, само казал, че изпитвал много силна болка. Нямал е други травми - нито по главата, нито по тялото, нямал и една драскотина. Травмата наложила оперативно лечение, по повод на което семейството било предупредено, че операцията е сложна и изисква поставянето на множество планки и пирони. Й. изпитвал страх, тъй като негов приятел починал при операция. Операцията действително продължила около 4 часа. На другата сутрин родителите отново били при сина си и го заварили да плаче като малко дете. Баща му сочи, че не го е виждал да плаче или да е бил уплашен, но в случая се „пречупил“. Ищецът не можел да лежи нормално - бил в полуседнало положение, както преди, така и след операцията в продължение на седмици - с подложка от възглавници, вдясно на гърба. Скачал от леглото и плачел на сън. След оперативната намеса повече от месец изкарал в това състояние. Първоначално по негово желание за него се грижела баба му по майчина линия - тя го обличала и събличала, а до тоалетна заедно го водили с баща му. След това започнала да полага грижи за него и другата му баба в продължение на няколко седмици, докато майка му и баща му били на работа. Вследствие на травматичните увреждания имало опасност ищецът да прекъсне училище, но бил постигнат компромис да посещава учебните занятия, без да пише. Вследствие на преживяното Й. П. се променил, станал по-разсеян, започнал да забравя, да сънува кошмари, да се буди и да скача от леглото. Освен това, според свидетеля, синът му след катастрофата не иска да се качва в кола, ако шофира някой друг, освен баща му. Ищецът изживял много голям стрес и болка при самото раздвижване на ръката с физиотерапия и масажи, провеждани два-три пъти в седмицата. Свидетелят сочи, че сина му продължавал да изпитва болка в наранения крайник и то не само при промяна на времето, а почти ежедневно. Въззивният съд е взел предвид и приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-психологична експертиза. Според него, данните от изследването не показват наличие на психологичен проблем или психично разстройство преди претърпяното ПТП. Веднага след същото обаче ищецът е бил в състояние на остър стрес, като след претърпяната хирургична интервенция е изпитвал предимно тревожна симптоматика, която не е довела до такава тежест, че да наложи фармакологична терапия. По данни на самия ищец, предоставени на експерта при освидетелстването му, същият е възстановил комуникацията си с приятелската среда веднага, започнал е да посещава училище, което изключва такава тежест на психологичната симптоматика, че да наложи специализирани интервенции. При освидетелстването ищецът е заявил, че е отишъл до болницата с кола и всеки ден шофира. Към момента на проведеното от експерта изследване /27.11.19г./ няма данни за наличие на характеристики, свързани с актуални белези на психологична травма, емоционалният диапазон е в рамките на позитивния, няма данни за нарушения на функционирането. В с.з. експертът е допълнил, че ищецът е преминал през един период на адаптация, през който е очаквано да има раздразнителност, тревожност, депресивност, да не знае какво ще се случи, но това са част от „нормалните“ реакции при адаптацията, които в случая не са продължили много дълъг период и не са довели до нарушение на функционирането, респ. не са довели до психична болест. В такава ситуация е нормално родителите, които виждат детето им да страда, да оценяват състоянието му като по-тежко, отколкото то е в реалност. Въз основа на анализ на горните доказателства решаващият състав е направил извода, че телесното увреждане, получено от ищеца при процесното ПТП, му е причинило интензивни болки и силна уплаха - същият не е можел да движи ръката си и е бил уплашен от неизвестността на състоянието си. При получаване на информацията за необходимостта от операция, е изпитал допълнителен страх, имайки предвид леталния изход на свой приятел при такова лечение. Налице е било състояние на остър първоначален стрес с тревожна симптоматика, както и претърпени физически болки, които с времето постепенно са отшумявали. Болничният престой е продължил 8 дни, а гипсовата имобилизация на ръката - 30 дни. За окончателното раздвижване на крайника са били необходими около 5-6 месеца, вкл. и чрез рехабилитационна дейност. Преживян е от ищеца и дискомфорт във връзка с хигиенното му обслужване, тъй като наранената ръка е тази, с която същият преимуществено си служи - бил е подпомаган от своите близки. Това го е възпрепятствало и да участва пълноценно в учебния процес, тъй като по същото време е бил ученик и се е налагало само да слуша в часовете без да записва. Понастоящем движенията в крайника са възстановени с леко намалена възможност за пълно отвеждане и завъртане в областта на лакътната става, както и усещане за придърпване и стягане в мястото на имплантираните метални елементи, чието отстранява предстои. Здравословно състояние на ищеца не предполага развитието на някакви усложнения във връзка с травмата в ръката. Същевременно ищецът много бързо след инцидента е възстановил комуникацията си с приятелската среда, започнал е да посещава училище, както и по-късно да шофира ежедневно автомобил. Съдът е заключил, че това и според посоченото по-горе, изключва значителна тежест на психологичната симптоматика, емоционалният диапазон е в рамките на позитивния, няма данни за нарушения на функционирането, макар и да е имало в началото вегетативни прояви като нарушение на съня и разсеяност. Въз основа на изложено по-горе и изхождайки от възрастта на ищеца, който към датата на инцидента е бил на 17 г. и 7 месеца, вида и интензитета на претърпените болки и страдания за период от общо около 5-6 месеца, прогнозата за пълното възстановяване на функцията на крайника след премахване на металните остеосинтезни елементи, сравнително краткия адаптационен период от преживения стрес, след който няма данни за нарушение на функционирането на личността, икономическата конюнктура към момента на настъпване на вредите, както и съдебната практика по определяне размерите на неимуществените вреди при подобни травми, но при отчитане конкретиката на настоящия случай, съдът е намерил, че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца, е в размер на 25 000 лева. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволеното увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се т.II на ППВС №4/1968г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 93/23.06.2011г. по т.д.№ 43/2010г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 259/19.12.2014г. по гр.д.№ 1746/2014г. на 3-то г.о. на ВКС, решение № 136/01.03.2012г. по гр.д.№ 414/2010г. на 3-то гр.о. на ВКС, решение № 88/17.06.2014г. по т.д.№ 2974/2013г. на 2-ро т.о. на ВКС и решение № 158/17.10.2014г. по т.д.№ 3594/2013г. на 1-во т.о. на ВКС.; 2/ Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение, да вземе предвид наред с указаните в ППВС № 4/1968г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица; и икономическа конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?; Твърди се противоречие с: решение № 31/25.03.2014г. по т.д.№ 1203/2013г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 217/20.12.2017г. по т.д.№ 990/2017г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 15/12.02.2018г. по т.д.№ 1423/2017г. на 2-ро т.о. на ВКС.“ Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въпреки, че въпросът за приложение на правилото на чл.52 ЗЗД е обуславящ за изхода на спора и покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не са осъществени наведените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Не е налице противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД - ППВС № 4/1968 год. и решенията на ВКС по чл.290 ТЗ. Решаващият състав е постановил решението си при съобразяване на посочените в ПП на ВС № 4/68г. критерии, които формират съдържанието на понятието справедливост, като е извършил съвкупна преценка на доказателствата и установените въз основа на тях конкретни обстоятелства по делото - обстоятелствата при деликта, степента на уврежданията, тяхното естество, продължителността на търпените болки и страдания, прогнозата за здравословното състояние на пострадалия, неговата възраст и икономическата обстановка в страната към момента на деликта. Присъждането в съдебните актове на различни по размер обезщетения за неимуществени вреди се дължи на разликата в конкретните факти, установени по делата, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, поради което по отношение на правния въпрос не се простира и приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът от изложението, поставен във връзка със значението на застрахователните лимити при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди, не може да предпостави допускане на решението до касация, тъй като съобразно практиката на ВКС по чл.290 ГПК, лимитите са само индиция за развитието на обществено икономическите условия в страната, с оглед на което имат единствено опосредено значение за определяне на справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. С оглед на това, по отношение на този въпрос не е осъществена предпоставката по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като проявление не намира и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е налице промяна на законодателството или на обществените условия, които да налагат даване на различно тълкуване от това във формираната вече практика от ВКС по реда на чл.290 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване, като на ответника по жалбата не се дължат разноски, тъй като не е направено искане за присъждането им. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд