Определение № 2683 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 4913/14.03.2024 г., подадена от А. Д. С., чрез адвокат П. С.-М., срещу определение № 542 от 26.02.2024 г. по ч. гр. д. № 20242100500163/2024 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 6890 от 05.12.2023 г. по гр. д. № 7087/2023 г. на Районен съд – Бургас за връщане на исковата молба на А. Д. С. срещу Й. М. В. и Д. М. В., и за прекратяване на производството по делото, като недопустимо поради липса на правен интерес.

Въззивният съд е изложил, че с искова молба вх. № 44437/27.11.2023 г. на А. Д. С. срещу Й. М. В. и Д. М. В. е предявен иск да бъде намалено извършеното в полза на ответниците завещателно разпореждане от Т. М. С., по универсално саморъчно завещание от 12.10.2017 г., обявено на 29.05.2023 г., и да бъде възстановена запазената част на ищеца от наследството на наследодателя му Д. В. С.. Между страните е налице и гр. д. № 5158/2022 г., образувано по искова молба на същия ищец срещу двамата ответници - Й. и Д. В., за извършване на делба на недвижим имот, самостоятелен обект в сграда, представляващ апартамент № 44, с идентификатор ***, находящ се в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор *, с адрес: [населено място],[жк], бл. 115 (сто и петнадесет), вход „Б“, етаж 8, с площ от 59.55 кв.м, заедно с принадлежащото избено помещение № 44, с площ от 2.36 кв.м, заедно с 1.278 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, при квоти: 4/6 ид. ч. за съделителя А. Д. С.; 1/6 ид. ч. за съделителя Й. М. В. и 1/6 ид. ч. за съделителя Д. М. В.. В съдебно заседание на 13.06.2023 г. по същото дело, ищецът, чрез адв. П. М., е запознат с постъпила по делото молба, вх. № 22040/12.06.2023 г., от ответниците, с която е представено саморъчно завещание от 10.10.2017 г., с нотариална заверка на подписа на завещателката Т. М. С., и протокол за обявяването му от 29.05.2023 г. С това завещание наследодателката на ответниците Й. М. В. и Д. М. В. им е завещала собствеността върху нейните идеални части от процесния недвижим имот. Съдът е установил, че препис от молбата и приложенията към нея са връчени на процесуалния представител на ищеца - адв. С.-М., която в същото съдебно заседание е оспорила автентичността на завещанието. В по-късен етап от хода на делото е заявила, че не оспорва автентичността на завещанието и няма други доказателствени искания, поради което съдът е приключил съдебното дирене и е дал ход на устните състезания. По делото е постановено решение на 10.11.2023 г. В исковата молба, по която е образувано гр. д. № 7087/2023 г. на Районен съд – Бургас, ищецът твърди, че със завещанието е накърнена запазената част от наследството на неговия наследодател Д. В. С.. Претендира завещанието да бъде намалено до размера на запазената част на наследодателя му. С разпореждане № 12146 от 30.11.2023 г. първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищеца да обоснове правния си интерес от предявяване на иска, предвид твърденията му за водено между страните гр. д. № 5158/2022 г. за имота, предмет на завещанието, в което това завещание е било представено и което е приключило на първа инстанция с решение. С молба вх. № 46041/06.12.2023 г. ищецът е заявил, че не е налице влязъл сила съдебен акт в производството по делбата, поради което е налице правен интерес от спирането му до приключване на делото за намаляване на завещателното разпореждане. Районен съд - Бургас е намерил предявения иск за недопустим, поради това че ищецът е пропуснал преклузивния срок да предяви възраженията си, в т.ч. за накърняване на запазената част, в производството по иска за делба.

Въззивният съд се е позовал на мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК. В допълнение, по изложените във въззивната жалба съображения, е приел, че А. С. е пропуснал момента, в който е следвало да заяви всички свои възражения и да предяви исковете си срещу представеното в делбеното производство завещание. Поради това иск за намаляване на завещателните разпореждания в самостоятелно производство е недопустим. Не следва на страната да се признае възможност да направи оспорването след срока, с оглед възможността да се спре производството по делбата. Това би довело до разширяване възможността за безсрочно упражняване на права, преодоляване на процесуалната преклузия и стимулиране на пасивното поведение на страните.

Жалбоподателят счита атакуваното от него пред ВКС определение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Сочи, че след като решението по първата фаза на съдебната делба не е влязло в сила, няма законова пречка за предявяване отделно на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН, който е преюдициален по отношение на иска за делба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържащо се в частната касационна жалба, твърди, че Окръжен съд – Бургас се е произнесъл по следните въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Налице ли е липса на правен интерес от образуване на дело с предмет чл. 30, ал. 1 ЗН, при наличие на висящ процес по чл. 34 ЗС между същите страни, по който има постановено съдебно решение, което е без стабилитет към момента на подаване на въззивната жалба;

2. Налице ли е преклузия по отношение на предявения по чл. 30, ал. 1 ЗН иск, който е предявен отделно от производството по чл. 34 ЗС, тъй като същият не е предявен в производството по чл. 34 ЗС непосредствено след представяне на завещанието, което е било приложено по делото от ответника, но ищецът е пропуснал да направи възраженията, предмет на по-късно заведеното дело, т.е. могат ли непредявените в делбеното производство възражения да се въвеждат като предмет в отделен процес;

3. Допустим ли е един по-късно (след първото заседание по делбеното производство) заведен иск за намаляване на завещателно разпореждане, при положение че ищецът е страна по делбено дело, по което ответникът (също страна по делбеното дело) е представил саморъчно завещание, и в което делбено дело ищецът е пропуснал да го въведе в спора по реда на чл. 342 ГПК.

Жалбоподателят не визира съдебна практика, на която обжалваното определение да противоречи.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. ВКС не е задължен да го изведе от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Настоящият съд намира, че жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулираните от него въпроси, тъй като не е визирал или представил практика на ВКС, на която атакуваното от него определение да противоречи. Същевременно въззивният съд е препратил, на основание чл. 272 ГПК, към изложените от първоинстанционния съд мотиви, където е цитирана практика на ВКС, с която постановеният от Окръжен съд – Бургас съдебен акт е съобразен.

Въззивното определение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,