Определение № 13003 от 21.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 11885/2023 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК. Образувано е по частна жалба на кмета на район „Източен“, Община Пловдив, подадена чрез процесуалния представител юрк. Сукарева, срещу определение № 2809 от 23.11.2023 г. по адм. дело № 836/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е оставено без уважение искането му за изменение на определение № 2530 от 27.10.2023 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението и се иска неговата отмяна и постановяване на друго определение, с което се уважи искането, а в условията на евентуалност се редуцира размера на разноските до действително направените такива. Ответникът – С. Хонтова, в писмен отговор по делото, чрез пълномощника си адв. Божков, излага доводи за неоснователност на частната жалба и законосъобразност на определението. Върховният административен съд, Второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е постъпила в срока по чл. 230 от АПК, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения: С определение № 2530 от 27.10.2023 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. дело № 836/2023 г., е оставена без разглеждане жалбата на С. Хонтова срещу заповед № ЗРИ-159/06.03.2023 г. на кмета на район „Източен“, Община Пловдив, с която спрямо неизвестен извършител е наредено премахване на незаконен строеж „Двуетажна масивна сграда“, определена под № 1, построена в имот с идентификатор 56784.554.545 – общинска собственост, и в улична регулация по плана на кв. „Дружба“, район „Източен“, поради липса на правен интерес и е прекратено производството по делото, както и е осъдена Община Пловдив да заплати разноски по делото. Цитираното определение е било оспорено в частта за разноските от частният жалбоподател, като с определение № 2809 от 23.11.2023 г. по адм. дело № 836/2023 г. Административен съд – Пловдив е оставил без уважение искането за изменение на определението в частта за разноските. За да остави без уважение искането на кмета на район „Източен“, Община Пловдив, административният съд е приел, че към настоящия момент не се установяват други факти и обстоятелства, които да налагат промяна на постановения съдебен акт в частта за разноските. Според съда административният орган с поведението си е дал повод за повдигане на спора и е въвел в заблуда жалбоподателят, обстоятелства установени едва с изслушването на съдебната експертиза, поради и което правилно в тежест на ответника са поставени сторените от жалбоподателя разноски, които са и доказани по делото в размер на общо 2 460 лева. Прието е от съда също така, че не следва да бъде уважена и претенцията на административния орган за намаляване размера на присъдените разноски, тъй като същата е несвоевременно заявена. Така постановеното определение е правилно. Отговорността за разноски в производството по оспорване на административни актове пред съда е уредена в чл. 143 от АПК. Съгласно ал. 2 на чл. 143 от АПК подателят на жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт, а според ал. 3, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. Тълкуването на посочените разпоредби налага извод, че отговорността за разноските в съдебно-административното производство е материална последица от неговото развитие, която е уредена в процесуалния закон – АПК. Когато административният акт, предмет на съдебен контрол бъде отменен като незаконосъобразен от съда, разноските на адресата се възлагат в тежест на бюджета на издателя на акта, респ. когато производството по делото се прекрати, жалбоподателят също има право на разноски, включително и при отпаднал правен интерес в хода на делото, предвид поведението на органа, станало по-рано причина за завеждането му. С оглед на това правилно в конкретния случай административният съд е приел, че дори и при прекратяване на съдебното производство в хипотезата на чл. 159, т. 4 от АПК, направените от жалбоподателя съдебни разноски следва да бъдат поставени в тежест на ответника. В тази връзка следва да се има предвид, че към момента на подаване на жалба до административния съд за жалбоподателя е съществувал правен интерес от оспорване на заповед № ЗРИ-159/06.03.2023 г. на кмета на район „Източен“, Община Пловдив, която е била съобщена чрез залепването й на оградата на жалбоподателя. Интересът от оспорване е отпаднал едва в хода на делото, когато от приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че собствената на жалбоподателя двуетажна жилищна сграда, снимката на която е част от приетата по делото административна преписка, не е предмет на оспорената заповед за премахване на незаконен строеж. Видно от приложените по делото писмени доказателства, както и от протоколите на проведените открити съдебни заседания и от извършените процесуални дейстия от ответника, до приемане на допусната по делото съдебно-техническа експертиза от страна на кмета на район „Източен“ не е оспорена активната процесуална легитимация на жалбоподателя. Поради това в тази хипотеза правилно съдът е приел, че именно с поведението си административният орган е дал основание за завеждане на делото, поради което дължи разноски при условията на чл. 143, ал. 2 от АПК. Неоснователно се явява и възражението на частния жалбоподател, че по делото не са представени доказателства за реално изплатено от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Видно от приложения по адм. дело № 836/2023 г. /стр. 52/ договор за правна защита и съдействие от 05.05.2023 г., между С. Хонтова и адв. Божков е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 1 750 лева и начин на плащане – в брой. Изрично в договора е посочено, че така договорена сума е платена, поради и което това вписване има характер на разписка, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК, и правилно административният съд е присъдил в тежест на ответника именно така заявеното адвокатско възнаграждение. Претенцията на ответника С. Хонтова за присъждане на разноски в настоящото производство е неоснователна. Съгласно чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Тази норма обаче се отнася до актовете, с които спорът се разрешава по същество. Определенията на съда, постановени в производство по чл. 248 от ГПК, не са актове, с които се разрешава спор по същество, поради и което не е допустимо кумулирането на нови задължения за разноски в „процеса относно разноските“. Водим от горното Върховният административен съд, Второ отделение, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, вр. чл. 236 от АПК,