Определение № 50163 от 13.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1718/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Билд С.Х. - 51“ ЕООД срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ищецът „Юробанк България“ АД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен. предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск по чл. 430 ТЗ за установяване на вземания на ищеца по договор за банков кредит.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с оглед оплакванията във въззивната жалба във въззивното производство спорът е концентриран върху въпроса за допустимостта на иска поради липса на връчване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист по реда на чл. 418, ал. 5 ГПК и липса на образувано изпълнително дело с последица преждевременност на предявяването на иска, както и върху въпроса за приложимия срок на погасителната давност с оглед поддържаната от ответника теза за периодичен характер на задължението.

Първата група доводи относно допустимостта на иска съдът е намерил за неоснователни, като е приел за установено, че заповедта за изпълнение е била редовно връчена на ответника от заповедния съд и в срок законният представител на дружеството е подал възражение по чл. 414 ГПК, като искът е предявен в рамките на срока, указан на ищеца от заповедния съд. Приел е от правна страна, че с оглед така установените обстоятелства предявеният иск е допустим.

По втората група оплаквания въззивният съд е приел, че задълженията за заплащане на отделни погасителни вноски по договор за банков кредит не са периодични, а такива за изпълнение на части съгласно чл. 66 ЗЗД, поради което спрямо тях намира приложение не тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Последната съдът е намерил за неизтекла до момента на предявяване на иска с оглед приетия начален момент на същата, а именно деня на връчване на изявлението на ищеца за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, както служебно, така и с оглед изложените от жалбоподателя оплаквания за неиздаден изпълнителен лист, липса на образувано изпълнително дело и липса на връчване на заповедта за изпълнение, извършено от съдебния изпълнител. Съгласно т. 10.а от ТР № 4/2013 на ВКС-ОСГТК специалните процесуални предпоставки за допустимост на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск са: 1) да е подадено от длъжника възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК; 2) това възражение да е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и 3) искът да е предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. В разглеждания случай всички посочени предпоставки са налице, което обосновава и извод за допустимост на предявения иск. Без значение за допустимостта на иска са сочените от жалбоподателя обстоятелства, а именно дали е издадено или не разпореждане за допускане на незабавно изпълнение, както и разпореждане за издаване на изпълнителен лист, дали изпълнителният лист е получен от ищеца и дали е образувано изпълнително производство. Последното би могло да бъде от значение единствено в хипотезата на допуснато незабавно изпълнение за връчването на заповедта от съдебния изпълнител съгласно чл. 418, ал. 5 ГПК, оттук и за началния момент на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. В разглеждания случай, дори и да се приеме нередовност на връчването, доколкото същото е било извършено не от съдебния изпълнител, а от заповедния съд в рамките по заповедното производство (л. 267 от първоинстанционното производство), това би обосновало единствено извод, че за длъжника срокът по чл. 414, ал. 2 ГПК не е започнал да тече, поради което и подаденото възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК не е просрочено. Други последици от значение за допустимостта на предявения иск посочените обстоятелства нямат.

Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените от жалбоподателя оплаквания се свеждат до неправилно установяване на факти, неправилни правни изводи относно допустимостта на иска, неправилно определяне на началния момент на давностния срок и неправилно определяне на приложимия в случая давностен срок, които обаче не обосновават квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК съобразно посоченото по-горе съдържание на това основание.

По чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• какъв иск следва да се предяви в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, в която липсва постановяване на незабавно изпълнение, липсва и издаване на изпълнителен лист и заповедта не е връчена по реда на чл. 418, ал. 5 ГПК;

• преждевременно предявен ли е или е допустим установителен иск при положение, че производството по чл. 417, т. 2 ГПК не е приключило, доколкото липсва произнасяне за постановяване на незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист;

• следва ли преди даване на указания за предявяване на иск в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение, но непроизнасяне по незабавното изпълнение и издаването на изпълнителен лист да се развие производство по чл. 413 и чл. 418 ГПК;

• с каква погасителна давност се погасяват вземания по договор за овърдрафт, след като в договора страните не са договорили връщане на сумите на погасителни вноски, а са договорили погасяването на всички усвоени суми да се извършва ежедневно;

• кой е началният момент, от който започва да тече давността за вземания по договор за овърдрафт, след като в договора страните не са договорили връщане на сумите на погасителни вноски, а са договорили погасяването на всички усвоени суми да се извършва ежедневно.

По първите три въпроса не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото съображенията на въззивния съд и крайният извод за допустимост на предявения иск са съобразени с установената практика на ВКС, вкл. т. 10.а от ТР № 4/2013, съгласно подробно изложеното по-горе по въпроса за вероятната недопустимост на въззивното решение.

По четвъртия въпрос също не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изводът на въззивния съд за приложимост на общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД спрямо задълженията по договорите за банков кредит е съобразен с установената последователна практика на ВКС в този смисъл (гр. д. № 393/2022 г., III г. о.; т. д. № 2140/2018 г., I т. о. и цитираната там практика).

Последният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Относно началния момент на давностния срок въззивният съд е приел, че това е моментът на предсрочната изискуемост на кредита, обявена с връчването на изявлението на банката, т. е. този извод произтича от предпоставката, че в конкретния случая изискуемостта на главницата е настъпила предсрочно с връчването на изявлението. Съдът не е приел изискуемостта в действителност да е настъпила в по-ранен момент (съобразно тезата на ответника за уговорено ежедневно погасяване на усвоената главница с оглед спецификата на процесния кредит тип „овърдрафт“), но въпреки това давностният срок да е започнал да тече в по-късен момент (връчването на изявлението за предсрочна изискуемост). Следователно релевантен в случая би бил въпрос, отнасящ се към формирането на междинния извод на съда относно момента на изискуемост на главницата (кореспондиращ на изложения в жалбата касационен довод за неправилно определяне на момента на изискуемост с оглед уговорката за ежедневно погасяване), а не поставеният въпрос, въвеждащ като предпоставка обстоятелства, които въззивният съд не е съобразил и поставил в основата на крайния си извод. Такъв въпрос обаче от страна на жалбоподателя не е формулиран съгласно изискването на т. 1 от ТР № 1/2009.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

С тези мотиви съдът