Определение № 1266 от 13.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2477/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№4147/04.04.2025г. на К. Р. М., чрез адв. Д. и Й. срещу Решение №64/11.02.2025год. по в. гр. дело №20244500500961 по описа на Окръжен съд Русе за 2024год. Касаторката счита същото за недопустимо и необосновано поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и постановено при неправилно прилагане на материалния закон. Твърди, че изводът на съда, че нейната праводателка В. П. не е придобила имота по давност е направен в противоречие с материалния закон и събраните по делото доказателства. Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго решение, с което делото да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав, или спорът да бъде решен по същество, като предявеният от ищеца М. иск с правно основание чл.124 от ГПК по отношение на 1/12 ид. част от имота бъде отхвърлен като неоснователен. В изложението се сочи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, които според касаторката са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1.”Следва ли сънаследникът - владелец да манифестира намерението си за своене спрямо останалите сънаследници, ако в едното удостоверение за наследник фигурира само той /сънаследникът-владелец/, а в друго удостоверение за наследници, издадено по-късно, фигурират и други наследници?”

2.”Означава ли това, че следва да се възприеме позицията на ВКС, изтъкната в Решение №174/02.12.2015г., съответно презумпцията по чл. 69 ЗС би ли се приложила на общо основание, както приема и ВКС в цитираното решение?”

По тези два въпроса се твърди, че настоящият казус е идентичен с разгледания в цитираното решение на ВКС, тъй като в първото удостоверение като наследник е посочена само В. И. П.. Въззивният съд, пренебрегвайки този съществен факт, не е обсъдил дали при тези обстоятелства е следвало да се приложи презумпцията по чл. 69 ЗС. Според касаторката разрешаването на тези въпроси е от значение за уеднаквяване на съдебната практика и за осигуряване на правилното прилагане на закона в сходни случаи, касаещи придобивна давност между сънаследници при наличие на противоречиви удостоверения за наследници.

3.“Ако сънаследникът следва да манифестира намерението за своене спрямо останалите сънаследници при обръщане на държане във владение /interversio possessionis/, кой е началният момент на течението на придобивната давност при условие, че всеки има достъп до спорния имот и имотът е на разположение на всичките сънаследници /например както в конкретния случай портата в двора и къщата не били заключени/?“

4. „От кой момент в такава ситуация владеещият ще установи фактическата власт?“

Касаторката счита, че въззивният съд не е дал ясен отговор на тези въпроси, които са от съществено значение за определяне началния момент на придобивната давност.

Ответникът по касационната жалба –К. М., чрез депозирания от адв. И. писмен отговор излага, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Счита, че въззивният съд е изложил подробни и последователни мотиви, и след задълбочено обсъждане на събраните гласни доказателства, е достигнал до правилен извод за основателността на предявения от него иск, като осъществената от него правораздавателна дейност не е в противоречие с посочената от касатора съдебна практика. Развити са съображения за недопустимост на касационното обжалване по поставените въпроси и за неоснователност на касационната жалба.

Съображенията, развити от касаторката К. М. в „Становище – аргументация“ за допускане на касационна жалба, депозирано чрез ЕПЕП на 19.11.2025г. не следва да се разглеждат в настоящото производство, тъй като са заявени след изтичане на срока за депозиране на касационна жалба.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск на К. Д. М. за признаване за установено по отношение на ответницата К. Р. М., че ищецът е собственик на 1/12 идеална част от поземлен имот №502.678, за който бил образуван УПИ [№] в кв. 55 по кадастрален и регулационен план на [населено място] с площ 1,064 дка, заедно с построена в имота сграда [№] – на един етаж, с площ от 55 кв.м., както и да бъде осъдена ответницата да предаде владението на посочената идеална част. Ищецът твърди, че е придобил претендираната ид. част от имота в качеството му на законен наследник на К. Д. И., ЕГН [ЕГН], починала през м. март 2004г.

Ответницата К. Р. М. оспорва предявения иск като недопустим, евентуално - неоснователен. Твърди, че нейната праводателка В. И. П. е била придобила процесния поземлен имот по давност, за което се е снабдила с констативен нотариален акт №100 от 03.12.2020г.

Въззивният съд е споделил като правилен извода на районния съд, че процесният имот е бил собственост на К. Д. И. до смъртта й през 2004 година. Посочил е, че действително разписният лист към плана на [населено място] сам по себе си не е доказателство за собственост, но в случая отразеното в него се подкрепя и от показанията на свидетелите, включително и тези на ответницата, които безпротиворечиво заявяват, че до смъртта си К. Д. И. е живяла в имота, съответно го е владяла. Изложил е, че не се установява друго лице да е имало претенции за собственост върху имота към онзи момент, като св. М. П. И. също заявява, че имотът е бил на баба К.; тя била собственик на този имот и до смъртта си живеела; свидетелката не е виждала документ за собственик, но знае, че къщата е била на К..

На следващо място въззивният съд е счел, че В. И. П. не е придобила имота по давност. Посочил е, че според свидетелите тя е посещавала имота, но тези нейни действия по вид и обем не съответстват на несъмнено владение. Св. Т. твърди, че В. П. „от време на време ходеше да види къщата“ и „си взема трева за животинките“, както и че портата към двора и сградата не били заключени. Според св. М. И. /дъщеря на В. И. П./ след смъртта на К. Д. И., майка й ходела в имота от време на време, но не е влизала в къщата, а само в двора. Заявява също „Моята майка не е живяла никога в този имот на баба К., само е ходила там, не е правила ремонти. … Майка ми нямаше вещи в имота, тя само обикаляше имота, да го види. Вътре в двора не е сяла нищо…“

Съдът е изложил, че тези действия не установяват владение върху имота, още повече, че В. П. е наследник на К. И. /и съответно съсобственик по наследство/ и това й дава право да посещава имота, но по никакъв начин не доказва, че с тези си действия тя е отблъснала владението на другите наследници, което е необходимо за да се установи несъмнено и еднолично владение върху имота.

За неоснователно е счетено възражението на жалбоподателя, че в исковото производство съдът не извършва проверка на изводите на нотариуса относно удостовереното с нотариалният акт право. Посочено е, че съобразно разясненията в Тълкувателно решение №11/2012 от 21.03.2013г., когато удостовереното в констативния нотариален акт право на собственост се оспорва, съдът е длъжен да направи проверка на изводите на нотариуса като ги съпостави със собствените си изводи относно собствеността на базата на събраните в съдебното производство доказателства, предвид което е изложил, че проверката на изводите на нотариуса за правото на собственост е задължение на съда. Доколкото е формиран извод, че праводателката В. И. П. не е придобила спорния имот по давност, то и К. Р. М. не е могла да придобие целия спорен имот. Предвид безспорното обстоятелство, че К. Д. М. е наследник на К. Д. И. с права 1/12 част от наследството, въззивният съд е заключил, че той притежава и 1/12 идеална част от процесния имот, с оглед на което предявеният от него иск по чл. 108 ЗС е основателен по отношение на претендираната част.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК / ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По първите два въпроса не се установява наличието на основание за допускане до касационно обжалване. Липсата на аргументирано изложение по какъв начин поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, са достатъчни да мотивират недопустимост на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Независимо от горното, следва да се посочи, че според разясненията в ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК, при съсобственост, възникнала от наследяване, завладяването на частите на останалите съсобственици и промяната в намерението трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.

Според създадената след постановяване на тълкувателното решение съдебна практика, обективната невъзможност за манифестиране се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието - решение №17/01.03.2017г. на ВКС по гр. д. №2923/2016г. на ВКС. В решение №51 от 02.06.2016г. по гр. д. №68/2016г. на ВКС, за обективна невъзможност е приет случай, при който упражняващите фактическата власт са имали съзнанието на изключителни собственици предвид незнанието им относно наличието на друг наследник. В цитираното от касаторката решение №174 от 2.12.2015г. по гр.д. №1744/2015 на ВКС се посочва, че изискването за манифестиране на промененото намерение, с което наследникът е започнал да владее частите на другите сънаследници, и то да достигне до тях е неприложимо за случаите, когато наследникът владее целия наследствен имот и не знае, че има и други сънаследници. Разрешенията, възприети в посочената съдебна практика не могат да намерят приложение по настоящото дело предвид различната фактическа обстановка. Независимо, че в удостоверението за наследници, представено от В. П. в нотариалното производство по снабдяването ѝ с констативен нотариален акт за собственост по давност на процесния недвижим имот, не са посочени други лица освен нея, от събраните по делото гласни доказателства се установява, че тя е знаела за съществуването на други наследници на К. И., тъй като бащата на ищеца- Д. М. /както и самият ищец и сестра му/ е продължил да живее в имота до смъртта си, настъпила на 09.06.2005г. – в този смисъл са показанията на св. Кр. К. и св. Р. И.. Свидетелката М. И.- майка на ответницата също излага, че не познава ищеца, но познава неговите майка и баща.

При така установеното, не може да се възприеме твърдението на ответницата, че предвид липсата на отразяване в удостоверението за наследници, нейната праводателка В. П. не е знаела за съществуването на други наследници на К. И.. Следователно, правилно въззивният съд е преценил, че по отношение на осъществяваното от нея владение приложение следва да намерят разясненията, приети в ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК, а именно, че завладяването на частите на останалите съсобственици и промяната в намерението трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Разрешението на въззивния съд е съобразено с константата практика, според която когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена.

Във връзка със следващите два въпроса, следва да се посочи, при позоваване на придобивна давност при спор за собственост, сънаследникът трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Те следва да са недвусмислени, т.е. да не могат да се възприемат като такива, реализиращи правата им, предвидени в специалните норми за съсобствеността - чл. 31 и чл. 32 ЗС, а преценени в съвкупност да представляват по съдържание действия на изключителен собственик. /в този смисъл е и т. 1 от ПП-6-74, решение №381/25.10.2010г. по гр. д. № 37/2010г., решение №132 от 27.05.2016 г. на ВКС по гр. д. №1121/2016г./.

От ангажираните по делото доказателства не може да се направи еднозначен извод, че праводателката на ответницата е предприела действия по своене, които да са били от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да е отрекъл владението на другите съсобственици, сред които и ищецът, като е манифестирала спрямо него завладяването и промяната в намерението си. Напротив – дори от показанията на свидетелите, водени от ответната страна става ясно, че В. П. от време на време е ходила да види къщата; портата не била заключена, вземала си трева за животинките; в къщата не е влизала и никога не е живяла в този имот, само е ходила там. Доколкото наследяването е основание за съвладение на наследниците, а по делото липсват доказателства тя да е упражнявала фактическата власт върху целия имот изключително и само за себе си, и това да е било обективирано чрез действия, които недвусмислено да отричат правата както на другите наследници, то изводът на въззивния съд, че В. И. П. не е придобила имота по давност тъй като тези нейни действия по вид и обем не съответстват на несъмнено и явно владение, кореспондира на константната съдебна практика. При липсата на такива действия, промяната в намерението е скрита, и следователно владението е опорочено и не настъпват последиците по чл.79, ал.1 ЗС.

В заключение настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По приложението на чл. 69 ЗС при съсобственост, възникнала от наследяване е постановено ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК, както и последваща непротиворечива съдебна практика, обективирана в множество решения на ВКС, с които въззивният съд изцяло се е съобразил, поради което не може да бъде направен извод, че поставените от касаторката въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер евровата равностойността на 800.00 лева, определен съобразно представения договор за правна помощ.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.