Определение № 391 от 15.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1766/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. И. Х., [населено място], представляван от адв. Е. С., срещу решение № 212 от 17.12.2015г. по в.гр.д. № 381/2015г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение, в частта, в която е потвърдено решение № 17 от 30.04.2015г. по гр.д. № 135/2013г. на Окръжен съд Разград за отхвърляне на предявените от него против [фирма] и [фирма] иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за защита на потребителите за обявяване нищожност поради противоречието им със закона на клаузи по чл.1, чл.3, чл.6, чл.8, чл.13, чл.15, чл.16, чл.18, чл.19, чл.20, чл.23, чл.28 и чл.29 от договор за потребителски кредит HL 35987, сключен на 17.04.2008г. с [фирма], и иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците за сумата 27 500 лева, получена от тях без правно основание. Подадена е и касационна жалба от [фирма] и [фирма], представлявани от адв. А. С., срещу същото решение в частта, в която след отмяна на първоинстанционното решение е обявена недействителността поради противоречието им със закона и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за защита на потребителите на клаузи по чл.I, IV, V и X от допълнително споразумение от 09.04.2010г., чл. III, IV и X от допълнително споразумение от 10.06.2011г., сключени с [фирма].

Касаторът – ищец Т. И. Х. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че в противоречие с чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд не е изложил мотиви по доводите и възраженията му, които имат значение за правилното решаване на делото и не е извършил съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства. Счита за неправилен поради противоречие с доказателствата по делото и с материалния закон извода на съда, че е налице яснота относно размера и вида на валутата, в която е разрешен и усвоен кредитът, както и относно валутата, в която същият ще се погасява. Позовава се на събраните доказателства, от които се установява, че отпуснатият и разрешен кредит е в лева, а не в швейцарски франкове и че неправилно се задължава кредитополучателят да погасява в тази валута, която те му „продават“ по курса на деня, а реално месечната вноска се осчетоводява и се внася в сметката му в лева, а не във франкове. Позовава се и на заключението на експертизата, според което само от разликата в курса франк/лева е надплатена на банката сума в размер на 13 067,64 лева. Счита, че по този начин, заблуждавайки жалбоподателя, че му се отпуска и усвоява кредит в швейцарски франкове, а не в лева, задължавайки го да „изкупува“ несъществуващи франкове, в действителност банката утежнява неговото положение на потребител, т.к. това води до многократно оскъпяване на кредита, поради което тези клаузи са неравноправни. Излага съображения за неправилност и на извода на въззивния съд, че договорът е сключен индивидуално, а не при ОУ, тъй като сключването му е било предшествано от сравнително продължителен преддоговорен период. Твърди, че противоречи на чл.143, т.3 и .10 и т.12 З. и на събраните по делото доказателства изводът на съда, че в договорните отношения между страните намира приложение Методологията за определяне на БЛП, в която са посочени компонентите, от които се формира лихвата, като сочи, че тази методология не е част от договора и не е посочена като приложение към него, за да се позовава съдът на нея. Твърди още, че два от подкомпонентите на БЛП са субективни, а не обективни критерии, т.к. са под контрола на банката, определят се от нея и от нейната воля зависи кога и как това да се отрази на лихвения процент.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди и изложи мотиви относно всички събрани доказателства, фактическите констатации, доводите и оплакванията на жалбоподателя, изложени във въззивната жалба и в писмените бележки? Касаторът твърди, че по този въпрос е налице противоречие с решение № 43 от 04.06.2014г. по т.д. № 213/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 166 от 15.07.2013г. по гр.д. № 1285/2012г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 87 от 02.07.2013г. по гр.д. № 829/2012г. на ВКС, ГК, I г.о. – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

2. Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно и при липса на ясни конкретни критерии определя размера на лихвения процент и на таксата за управление?

3. Прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144, ал.2 и ал.3 З.?

4. Какво трябва да е съдържанието на такива клаузи и може ли банката впоследствие да запълни липсата на ясни критерии в договора за кредит с Методология за образуване на БЛП, която не е част от договора, за да промени едностранно лихвения процент по кредита?

5. Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката отпуска и се усвоява от клиента кредит в една валута /равностойността на швейцарски франкове в лева/, а се задължава клиентът да погасява в друга валута /швейцарски франкове/, която банката му „продава“ по курса за деня и след това му внася служебно в сметката във валута, в която е отпуснат кредитът /отново в лева/?

6. Следва ли надплатени суми по нищожни клаузи по договор и/или анекси за банков кредит да бъдат върнати на ищеца или да бъдат зачетени от банката за погасяване на дължимите главница и лихви съобразно първоначалните уговорки между тях?

Твърди, че въззивният съд е разрешил материалноправните въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата /основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК/ – определение № 72 от 13.02.2013г. по т.д .№ 802/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 788 от 03.12.2012г. по т.д. № 169/2012г. на ВКС, Тк, I т.о., решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 24 от 31.07.2015г. по т.д. № 164/2015г. на ВКС, ТО, I т.о., решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение от 26.03.2014г. по в.т.д. № 2378/2013г. на ОС – Варна, решение № 146 от 23.09.2015г. по в.т.д. № 232/2015г. на Р., решение № 162 от 09.10.2015г. по в.т.д. № 178/2015г. на Р., решение № 282 от 22.02.2013г. по гр.д. № 4151/2012г. на Р.. Поддържа, че въпросите са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като ще се разтълкува съдържанието и ще се открие точният смисъл на на чл.143, т.3, т.10 и т.12, чл.144, ал.2 и ал.3 и чл.146, ал.2 З., както и поради големия брой висящи дела е наложително произнасянето с цел създаване на задължителна практика.

Ответниците [фирма] и [фирма] не изразяват становище по касационната жалба на ищеца.

Касаторите – ответници [фирма] и [фирма] поддържат, че въззивното решение в обжалваната от тях част е недопустимо, тъй като подадената въззивна жалба е бланкетна и в нея не са изложени конкретни процесуални и материалноправни нарушения, които да обосновават необходимостта от обжалване. Поддържат, че решението е недопустимо и поради неплащане на дължимата държавна такса по всеки отделен установителен иск. Излагат съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, че клаузите на трите допълнителни споразумения са неравноправни, тъй като налагали на потребителя по-тежки условия от основния договор за кредит чрез капитализиране на лихвите, определено от съда като начисляване на лихва върху лихва, както и че вследствие действията им в периода между двата договора за цесия е настъпило значително оскъпяване на дълга. Поддържат, че недопустимо, неправилно и незаконосъобразно съдът е приел, че клаузите на двата договора за цесия са неравноправни, като сочат, че предмет на спора не са договорите за цесия. Твърдят, че подписаните между страните допълнителни споразумения удостоверяват към съответната дата волята на страните относно размера на дълга и валутата към съответната дата и потвърждение от страна на кредитополучателя на всички промени, настъпили в кредитното правоотношение, и по своята правна същност представляват извънсъдебни признания на ищеца относно общия размер на валутата на дълга към датата на подписването им.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите молят да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от тях част поради наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като излагат следните съображения:

1. Решението в обжалваната част е недопустимо и постановено при противоречие на установената съдебна практика във връзка с това, че установителните искове за прогласяване нищожност на клаузи по договор за кредит и по допълнителни споразумения към договор за кредит са оценяеми по своята правна същност и се дължи съответната държавна такса в размер на 4%. Твърдят, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и че решението противоречи на установената съдебна практика– определение от 29.01.2014г. по ч.гр.д. № 16634/2013г. на СГС, ТО, VI-3 състав и определение от 04.10.2013г. по гр.д. № 62390/2012г. на СРС, 37 състав, определение № 432 от 27.06.2013г. по ч.т.д. № 2407/2013г. на ВКС, определение № 290 от 09.04.2014г. по ч.т.д. № 953/2014г. на ВКС, определение от 09.10.2015г. по гр.д. № 14385/2015г. на СРС, 47 състав, определение от 31.07.2014г. по гр.д. № 24054/2013г. на СРС, 48 състав, протокол – определение от 09.10.2014г. по гр.д. № 1451/2014г. на СРС, 48 състав.

2. Недопустимо, неправилно и незаконосъобразно съдът приема, че клаузите на трите допълнителни споразумения са неравноправни, тъй като налагали на потребителя по-тежки условия от основния договор за кредит чрез капитализиране на лихвите и превръщането им в нова главница, което съдът определя като начисляване на лихви върху лихви. Касаторите излагат съображения за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд и сочат, че е налице противоречие с установената съдебна практика – решение от 08.04.2015г. по гр.д.16765/2013г. на СГС, I ГО-4 състав, решение от 26.09.2014г. по гр.д. № 2895/2013г. на СГС, I ГО-17 състав, решение по гр.д. № 28248/2015г. на СРС, 48 състав.

3. Решението е недопустимо, тъй като с него косвено съдът променя постигната между страните обща воля и съгласие, постигната с допълнителните споразумения. По този въпрос твърдят противоречие с решение № 4038 от 08.06.2015г. по гр.д. № 15677/2014г. на СГС, II – Д състав, определение № 7615 от 06.10.2015г. по гр.д. № 20151210100608 на РС – Благоевград, определение № 1101 от 06.12.2012г. по ч.т.д. № 499/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.

4. Недопустимо е объркването на правни фигури като анатоцизъм и капитализация, като не е отчетено, че като правно понятие анатоцизъм е акт за начисляване на лихви върху лихви с изтекъл срок на издължаване. Твърдят, че е налице противоречие със задължителната съдебна практика и с решение № 2369 от 11.03.2016г. по гр.д. № 22100/2015г. на СРС, 128 състав.

5. Въззивното решение е недопустимо и незаконосъобразно, постановено при пълно противоречие със съдебната практика и теория по отношение на договора за цесия. Отново има произнасяне свръхпетитум – недопустимо, неправилно и незаконосъобразно съдът е приел, че клаузите на двата договора за цесия за неравноправни, като излагат съображения за неправилност на този извод. Сочат, че е налице противоречие с установената съдебна практика – решение № 586 от 10.07.2015г. по в.т.д. № 678/2015г. на ОС – Варна, решение № 34 от 14.01.2015г. по в.т.д. № 1876/2014г. на ОС – Варна, решение № 76 от 04.06.2015г. по т.д. № 221/2014г. на ОС – Плевен.

6. Решението в обжалваната част е недопустимо, тъй като подадената въззивна жалба е бланкова и в нея не са изложени конкретни процесуални и материалноправни нарушения, които да обосновават необходимостта от обжалване, като постановявайки въззивното решение, съдът се е произнесъл извън пределите на въззивната жалба, с която е сезиран, и е надвишил правомощията си съгласно ГПК.

Касаторите - ответници поддържат, че въззивното решение противоречи и на следните решения, с оглед на което са налице хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК – решение № 11289 от 04.12.2009г. по гр.. № 21859/2009г. на СРС, 35 състав, решение № 6193 от 22.12.2014г. по гр.д. № 12212/2013г. на Варненски РС, решение № 756 от 10.06.2015г. по гр.д. № 2782/2014г. на Русенски РС, решение от 29.07.2015г. по гр.д. № 2221/2013г. на Буркански РС, решение № 172 от 21.03.2011г. по гр.д. № 80/2010г. на ВКС, IV г.о., решение от 09.102014г. по т.. № 3106/2013г. на СГС, ТО, VI-18 състав.

В отговора си Т. И. Х. оспорва касационната жалба на ответниците, като излага съображения за неоснователност на оплакването за недопустимост на въззивното решение. Поддържа, че не са посочени правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, които да са относими конкретно към искането на касаторите, както и не са посочени и представени решения на ВКС, на които да противоречи обжалваното решение. Поради това счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, след като е обсъдил клаузите на сключения между ищеца и първия ответник договор за кредит в швейцарски франкове, е приел, че посочените в исковата молба клаузи не са неравноправни по смисъла на чл.143 З.. Приел е, че от документите към кредитното досие, представени по делото, и показанията на свидетеля Ю. Е. се установява, че сключването на договора за кредит е било предшествано от сравнително продължителен преддоговорен период от подаване на заявлението на 20.03.2008г., набавянето на документите, необходими за разрешаване на фактическо отпускане, както и че самият договор е сключен индивидуално, а не при общи условия. С оглед това е счел за опровергано твърдението за неравноправност на клаузите, според които кредитът е бил уговорен като потребителски, а е начислена лихва като по жилищен кредит. Изложил е съображения, че не е неравноправна и клаузата, според която погасяването на кредита следва да се извършва във валутата, в която е разрешен, както и че превалутирането е извършено от банката със съгласието на кредитополучателя при ясно формулирани в договора условия. Посочил е, че са уговорени размерът на кредита, валутата, в която е усвоен и в която следва да се погасява, срокът на договора, както и размерът на лихвата и по този начин са изпълнени изискванията на чл.58 ЗКИ. Приел е, че уговарянето на „плаваща лихва“, което предполага възможност за промяна на лихвения процент, не противоречи на закона – чл.7, т.7 от Закона за потребителския кредит /отм./ в редакцията му към датата на сключване на договора. Взел е предвид, че в настоящия случай методиката за определяне на БЛП на банката и промените в размера му в различните периоди са публикувани на официалния сайт на банката и са общодостъпни, което се отнася и за обменния курс на валутите, в т.ч. на швейцарския франк. Приел е, че не е неравноправна и клаузата, според която имотът, предоставен като обезпечение, трябва да бъде застрахован от застраховател, посочен от банката, като се е позовал на чл.7, т.14 З. /отм./, който не предвижда задължение за банката да предоставя на кредитополучателя избора на застраховател.

Въззивният съд е приел, че с последващите си действия банката е поставила ищеца в неравноправно положение. Изложил е съображения, че клаузите на трите анекса между страните са неравноправни, тъй като налагат на потребителя по-тежки условия от основния договор за кредит - на първо място, чрез капитализиране на лихвите и превръщането им в нова главница, което на практика означава начисляване на лихва върху лихва, а на второ място, клаузата за „облекчен ред“ за погасяване е подвеждаща, защото именно в резултат от нейното прилагане се е стигнало до неколкократно увеличаване размера на задължението. Приел е, че в резултат от предприетите от двамата ответници действия в периода между двата договора за цесия и сключените анекси към основния договор за кредит е настъпило значително оскъпяване на дълга. Въз основа на ССЕ въззивният съд е приел, че ищецът е внесъл през посочения период 31 856,74 швейцарски франка, от които съгласно условията по допълнителните споразумения за погасяване на лихви са били отнесени 24 871,28 швейцарски франка, а за главница – само 1 422,81 швейцарски франка, а ако са били спазвани условията на погасителния план по основния договор за кредит, ищецът е следвало да заплати главница от 11 239,49 швейцарски франка и договорена лихва 37 493,39 швейцарски франка. Въззивният съд е достигнал до крайния извод, че клаузите на двата договора за цесия са неравноправни, защото са довели до съществено изменение на първоначалните уговорки по договора за кредит, изразяващо се в начисляване на лихва върху лихва, както и в неправомерното разпределение на погасителните вноски, като тази промяна в условията е наложена едностранно и във вреда на потребителя чрез неточна и подвеждаща информация, че му се предлага облекчен ред за погасяване.

Въззивният съд е счел за неоснователен осъдителният иск с правно основание чл.55 ЗЗД за връщане на надплатени суми. Приел е за установено, че през процесния период ищецът е заплатил общо по двата договора и допълнителните споразумения сума в размер на 31 856,74 шв.франка, но въпреки констатираната неравноправност на клаузите в анексите, поради които неправилно е бил разпределен погасителният ефект на извършените плащания, тази сума е недостатъчна за покриване на размера на дълга, определен според основния договор за кредит. Приел е, че в случай на нищожност на тези клаузи, платените от ищеца суми следва да бъдат зачетени от банката за погасяване на дължимите главница и лихви съобразно първоначалните уговорки между тях.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на ищеца Т. И. Х.:

Първият формулиран от касатора - ищец въпрос е процесуалноправен и е свързан със задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства, да обсъди доводите на страните и да изложи свои мотиви. Въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, съгласно която е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В настоящия случай съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и възраженията на страните, изложил е мотиви по съдържащите се във въззивната жалба оплаквания, а доколко преценката му е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.

Вторият и третият материалноправни въпроси се отнасят до приложимостта на основанията по чл.143, т.10 и т.12 З., чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 З. и чл.145 З. спрямо клаузи в договор за банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на базовия лихвен процент, както и до преценката дали при договори за кредит с променлив лихвен процент методиката на банката кредитор за определяне на базов лихвен процент е извън договорното съдържание и ако е така, спазено ли е изискването за ясни и разбираеми клаузи. Тези въпроси са включени в предмета на спора, обсъждани са от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. По тях е налице постоянна съдебна практика – решение № 165 от 02.12.2016г. по т.д. № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. № 504/15г. на ВКС, ТК, II т.о., от която въззивният съд се е отклонил. Поради това настоящият състав намира, че следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта относно произнасянето по иска за установяване на неравноправност на клаузите на чл. 3, ал.1, ал.3 и ал.5, чл.6, ал.3 и чл.13, ал.1 от договор за потребителски кредит HL 35987 от 17.04.2008г.

Четвъртият материалноправен въпрос следва с оглед изложените от касатора доводи и данните по делото да бъде уточнен по следния начин: Неравноправни ли са клаузите в договор за банков кредит, в които банката отпуска и се усвоява от клиента кредит в левовата равностойност на определена сума в швейцарски франкове, а се задължава клиентът да погасява в друга валута /в швейцарски франкове/, която банката му продава по курса за деня и в които всички вреди от валутните промени и валутния риск са възложени в тежест само на потребителя? Този въпрос е важен за делото и е обусловил изхода на спора. По въпроса е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед липсата на съдебна практика и необходимостта от създаването й. Поради това следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта относно произнасянето по иска за установяване на неравноправност на клаузите на чл.1, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.23 от договор за потребителски кредит HL 35987 от 17.04.2008г.

Петият материалноправен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но разрешаването му е обусловено от отговора на останалите формулирани материалноправни въпроси. Поради това касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска, а отговорът на въпроса следва да бъде даден с решението по същество на спора.

По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която са отхвърлени предявените установителен иск за прогласяване на нищожност на посочените клаузи от договора за банков кредит и осъдителен иск за сумата 27 500 лева. С оглед липсата на поставени правни въпроси във връзка с иска за установяване на неравноправност на останалите клаузи от договора за кредит, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в останалата му обжалвана от ищеца част.

По касационната жалба на ответниците [фирма] и [фирма]:

Неоснователни са изложените от този касатор доводи за недопустимост на въззивното решение, обосновани с твърдения за невнесена държавна такса по всички предявени оценяеми установителни искове в размер на 4% от цената им и за произнасяне на въззивния съд по бланкетна въззивна жалба извън пределите й, и при превишаване на правомощията му. Съгласно решение № 76 от 15.07.2015г. по т.д. № 888/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 72 от.02.08.2016г. по т.д. № 686/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени в производство по чл.290 ГПК, установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем. Поради това е неоснователен доводът на касатора, че ищецът дължи да заплати държавна такса в размер на 4% от цената на всеки установителен иск. Твърдението за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради произнасянето му по бланкетна въззивна жалба и при превишаване на правомощията му по чл.269 ГПК не може да обоснове извод за недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл съобразно пределите, очертани с въззивната жалба, с която е обжалвано изцяло първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от въззивника искове. Евентуалното произнасяне от въззивния съд по правилността на обжалваното решение служебно – при подадена бланкетна жалба, а не съобразно изложените в жалбата оплаквания, би довело до неправилност на въззивното решение, а не до неговата недопустимост.

Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.

В настоящия случай касаторите - ответници само формално са изпълнили изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като не са посочили кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касаторите са се позовали на произнасяне от въззивният съд във връзка с неравноправността на клаузите на трите допълнителни споразумения и договорите за цесия и във връзка с наличието на анатоцизъм, както и е изложил твърдения за извършена от съда промяна на волята на страните, в противоречие със сочените решения на ВКС и съдилищата, но не са формулирали конкретния правен въпрос, по който е налице противоречие между тях и обжалваното въззивно решение. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Изложените от касаторите оплаквания за неправилност на въззивното решение поради неправилно приложение на материалния закон и допуснати от въззивния съд процесуални нарушения с оглед произнасяне по бланкетна въззивна жалба и при превишаване на правомощията му по чл.269 ГПК могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при формулиран конкретен правен въпрос, разрешен от съда и обусловил изхода на делото и констатирано наличие на допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.

Отсъствието на общото основание на чл.280, ал.1 ГПК поради липсата на формулиран правен въпрос е пречка да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ответниците, поради което е безпредметно обсъждане на допълнителните предпоставки.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът Т. Х. следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 590 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,