Определение № 1528 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2802/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Гаранционен фонд против определение № 213/04.06.2024 г. по т.д.№ 15/2023г. на Апелативен съд Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на Гаранционен фонд, по реда на чл. 248 ГПК да бъде изменено решение № 184/09.05.2024 г. по същото дело, в частта му с характер на определение по отговорността за разноски, като присъденото в полза на процесуалния представител на ищците Е. С. и Ю. С. – адв. П. К. - възнаграждение за защитата им във въззивна инстанция бъде намалено до размера на сумата от 540 лева. Страната оспорва правилността на въззивното определение, като постановено в противоречие със задължителните за съда постановки на Решение на СЕС по дело С – 438/22 г., интерпретирайки го като изключващо размера на защитения материален интерес от приложимите критерии при определяне на възнаграждението. Насетне частната жалба възпроизвежда съдържанието на мотиви от самото решение на СЕС. Страната акцентира на обстоятелството, че съдът не е отчел действителното участие на процесуалния представител на ищците по делото – без явяване в открито съдебно заседание, както и че производството не се характеризира с фактическа и правна сложност, не са осъществени специфични за въззивна инстанция процесуални действия, извън размяна на правни становища, без събиране на доказателства. Ответните страни – Е. С. и Ю. С., чрез пълномощника си адв. К. – оспорват частната жалба. Оспорват възражението за несъобразяване задължителните указания в решение на СЕС по дело С – 438/22 г., доколкото съдът е определил възнаграждението под минималните размери в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Независимо от това, адв.К. поддържа и тезата си, че Наредбата, в конкретната хипотеза на определяне възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., е приложима и то в редакцията й към датата на приключване на устните състезания във въззивна инстанция / след изм. обн. в ДВ бр. 88/2022 г. /. Счита за изключителни фактическата и правна сложност на делото, като набляга на броя на откритите съдебни заседания в двете инстанция, във всяко от които е участвала лично или чрез писмено становище. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. Несъстоятелна е интерпретацията на жалбоподателя на задължителните указания на решение на СЕС по дело С–438/22 г., в смисъл, че изключват защитения материален интерес, съизмерим с размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди в конкретното производство, като критерий при определянето на дължимо адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.. Задължителните указания, както правилно частната жалба насетне възпроизвежда мотивите на решението, се отнасят до неприлагането на нищожна, като противоречаща на чл.101, пар.1 от ДФЕС, в качеството на разпоредба с директен ефект, правна уредба, каквато решението изрично квалифицира Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т.е. неприлагането на уредени в същата задължителни минимални размери на възнаграждения, съобразно размера на защитения материален интерес. Определеното от въззивния съд възнаграждение е в размер под минималния размер според Наредбата / който възлиза на 12 780 лева или общо 25 560 лева с вкл. ДДС, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от същата /. Действително липсват отделно изложени мотиви за определяне на възнаграждението за защита във въззивна инстанция, както в постановеното въззивно решение, така и в определение № 340/03.10.2024 г., постановено по молба на адв.К., по реда на чл. 248 ГПК, за завишаване на възнаграждението, оставена без уважение. Независимо от това, настоящият състав не намира основание да ревизира размера, предвид обстоятелството, че по волята на самия ответник правният спор е бил изцяло пренесен във въззивна инстанция. Независимо, че не са събирани доказателства или осъществени специфични за въззивна инстанция процесуални действия, процесуалният представител на ищците е дължал защита в съответствие с всички поддържани от ответника възражения, макар единствено с депозирането на отговор, при защитен във въззивна инстанция материален интерес от общо 300 000 лева / 2 х 150 000 лева /. Неявяването на адв.К. в единственото открито съдебно заседание е без значение, доколкото с предварително писмено становище същата е упражнила процесуалните си права и задължения, които би упражнила и явявайки се, без да е станала причина за отлагане на делото. Не може да се сподели довода, че спорът не се характеризира с каквато и да е правна и фактическа сложност, доколкото са събрани различни по вид доказателства, подлежащи на интерпретация в правните доводи на ищците във въззивна инстанция,макар да не е споделима и квалификацията на адв. К., за изключителна такава, особено при наличието на богата съдебна практика, вкл. задължителна по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Решаващ за размера на възнаграждението, обаче, е обективно защитения материален интерес във въззивна инстанция / 150 000 лева за всеки от ищците и общо 300 000 лева за двамата /, като се съобразяват чистите стойности на определения размер, без начислен ДДС: 4 600 лева за всеки от ищците или 9 200 лева за защита на двамата. Същият настоящият състав намира за справедлив и обоснован. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение