Определение № 592 от 25.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2038/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Т. от [населено място] и М. К. Д. от [населено място], подадена чрез процесуален представител адвокат, против постановеното от Окръжен съд - Пазарджик решение № 230 от 28.05.2025 г. по в. гр. д. № 189/2025 г., с което след отмяна на решение № 1245 от 21.10.2024 г. по гр. д. № 44/2024 г. на Районен съд - Пазарджик е отхвърлен предявеният по делото иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Н. Г. Т. и М. К. Д. не дължат на „Банка ДСК“ АД сумите 15 647.30 лв. - главница по договор за кредит от 11.12.2006 г., ведно със законната лихва от 15.09.2010 г. до окончателното плащане, 1 897.53 лв. - мораторна лихва за периода от 11.01.2010 г. до 15.09.2010 г., 351 лв. - разноски, и 300 лв. - юрисконсултско възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3686/2010 г. на Районен съд - Пазарджик, предмет на принудително изпълнение по изп. д. № 2619/2011 г. по описа на ЧСИ Т. Л. с рег. № 820, поради погасяване по давност, като са осъдени Н. Т. и М. Д. да заплатят на „Банка ДСК“ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Поддържат се оплаквания, че въззивният съд погрешно е възприел искането на ищците като такова за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а не като иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, поради което е изложил съображения по приложението на Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Препраща се към практика на окръжни и районни съдилища, според която срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК тече самостоятелно за всеки солидарен длъжник, а предприетите изпълнителни действия по отношение на един от длъжниците са без правно значение и последици за останалите. Излагат се съображения относно правната същност на пасивната солидарност, съотношението между настъпването на перемпция спрямо един от солидарните длъжници в изпълнителното производство и погасителната давност, неприложимостта на разпоредбата на чл. 117 ЗЗД към вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение, издадена в хипотезата на чл. 417 ГПК, но неоспорена с възражение в срока по чл. 414 ГПК. Изразява се несъгласие с изводите на въззивния съд по повод течението, прекъсването и спирането на погасителната давност в изпълнителното производство, като се твърди, че те не са съобразени с установените по делото факти, че освен връчването на покани за доброволно изпълнение през 2010 г., други изпълнителни действия спрямо ищците не са извършвани и погасителната давност по отношение на тях е изтекла към 10.12.2017 г. В представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение попада в приложното поле на касационното обжалване поради произнасянето на въззивния съд по следните обуславящи изхода на делото въпроси: „ 1. Налице ли е правен интерес за длъжник да предяви субективно съединени отрицателни установителни искове по чл. 439, ал. 2 ГПК за несъществуването на парично вземане не само срещу кредитора, но и срещу кредитора на кредитора; 2. Лице, сключило (подписало) договор за поръчителство съгласно чл. 138, ал. 1 ЗЗД, солидарен длъжник ли е; 3. Следва ли за възникване на солидарната отговорност да е налице определено правно основание или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника и в този случай съдът трябва ли да изясни конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД; 4. Срокът по чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК тече ли самостоятелно за всеки солидарен длъжник; Предприетите изпълнителни действия по отношение на един от длъжниците от ЧСИ имат ли правно значение и последици спрямо останалите“. Като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа противоречие на въззивното решение с цитирана практика на ВКС. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Банка ДСК“ ЕАД - чрез процесуален представител юрисконсулт, в който е изразено становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване поради отсъствие на надлежно обосновано основание за достъп до касационен контрол от кръга на предвидените в чл. 280 ГПК, респ. че касационната жалба е неоснователна по същество. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение, изчислено съобразно разпоредбите на чл. 37 ЗПП и чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежни страни в срока по чл. 283 ГПК против решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по гр. д. № 44/2024 г. е образувано пред Районен съд - Пазарджик по подадена от Н. Г. Т. и М. К. Д. искова молба, с която е предявен отрицателен установителен иск против „Банка ДСК“ ЕАД с искане да се признае за установено, че двете ищци не дължат на банката - ответник суми, за които е издаден изпълнителен лист в проведено въз основа на заявление по чл. 417 ГПК заповедно производство, поради погасяване по давност на вземането, предмет на инициирано от банката принудително изпълнение. В исковата молба са изложени твърдения, че вземането произтича от сключен на 11.12.2006 г. с трето лице - Т. Б. Ф., договор за кредит, по който ищците са поръчители, че погасителната давност по отношение на тях е започнала да тече на 24.10.2010 г., когато вземането е станало изискуемо съгласно чл. 117 ЗЗД, и е изтекла на 24.12.2015 г., в рамките на който период не са предприемани изпълнителни действия срещу двете ищци. Предявяването на иска е обяснено с обстоятелството, че след изтичане на давността, през 2023 г., ищците са узнали за наложени в рамките на образуваното срещу всички солидарни длъжници изпълнително дело запори и възбрана върху техни имуществени права. В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Банка ДСК“ ЕАД е оспорил иска като неоснователен, противопоставяйки възражения, че с оглед постановките в Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС погасителна давност за вземането по издадения срещу солидарните длъжници, в т. ч. и ищците като поръчители по договора за кредит, изпълнителен лист не е текла през времетраенето на изпълнителния процес и до 26.06.2015 г.; След тази дата давността е прекъсвана с регулярно постъпвали в периода 14.06.2011 г. - 08.09.2020 г. по сметката на съдебния изпълнител доброволни плащания от главния длъжник (кредитополучател), които са препятствали настъпването на перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК спрямо всички длъжници и изтичането на давността за вземането, предмет на провежданото принудително изпълнение, преди датата на предявяване на иска. Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е уважил иска като е признал за установено на основание чл. 439 ГПК, че двете ищци не дължат на „Банка ДСК“ ЕАД сумите, за които е издаден изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 3686/2010 г. на Районен съд - Пазарджик и е образувано изпълнително дело, поради погасяване по давност. Сезиран с въззивна жалба от банката - ответник, Окръжен съд - Пазарджик е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е отменил решението на първоинстанционния съд и е отхвърлил иска като неоснователен. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че по подадена на 25.10.2010 г. молба от „Банка ДСК“ ЕАД на 29.11.2010 г. е образувано изпълнително дело № 774/2010 г. по описа на ЧСИ Н. Т. срещу Т. Б. Ф., Д. Ангелова Ф., Н. Г. Т. и М. К. Д. за принудително изпълнение на вземания, предмет на издадената в производството по в. ч. гр. д. № 3686/2010 г. на Районен съд - Пазарджик заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. С молбата за образуване на изпълнително дело е поискано налагане на запори върху трудовите възнаграждения, банковите сметки и движими вещи на длъжниците и налагане на възбрана върху техни недвижими имоти. До длъжниците са изпратени покани за доброволно изпълнение с приложени копия от заповедта по чл.417 ГПК и от изпълнителния лист, като поканата до Н. Т. е връчена чрез нейната майка на 10.12.2010 г., а на М. Д. - на 10.12.2010 г. лично. По молба на взискателя „Банка ДСК“ ЕАД изпълнителното дело е спряно с разпореждане от 20.12.2010 г. поради доброволни плащания от длъжниците и след образуването му под № 2619/2011 г. по описа на ЧСИ Т. Л. с рег. № 820 на основание чл. 33, ал. 1 и ал.3 ЗЧСИ е възобновено по молба на „Банка ДСК“ ЕАД от 08.06.2011 г., съдържаща искане за продължаване на изпълнителните действия срещу солидарните длъжници и за налагане на възбрана върху недвижимите им имоти. След възобновяване на изпълнителното производство длъжниците Т. Ф. и Д. Ф. са извършвали регулярно частични плащания за погасяване на дълга, но същите са преустановени и на 12.06.2012 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на Т. Ф., която е възобновила доброволните плащания след узнаване за запора. На 03.06.2013 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от „ОТП Факторинг България“ ЕАД за конституиране на дружеството като взискател по силата на сключен с „Банка ДСК“ ЕАД договор за покупко - продажба, с който са прехвърлени вземанията по изпълнителния лист и солидарните длъжници са уведомени за прехвърлянето. Изпълнителното дело е продължило с участие на „ОТП Факторинг България“ АД, като длъжниците Т. Ф. и Д. Ф. са продължили да правят вноски за погасяване на задълженията по изпълнителния лист и след извършено от ЧСИ Т. Л. разпределение част от сумите са преведени по сметка на новоконституирания взискател. Поради спиране на плащанията на 29.10.2015 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на Т. Ф. и в периода 27.11.2015 г. - 28.11.2019 г. по сметката на ЧСИ Т. Л. са постъпвали ежемесечно суми от запора, с които е погасявано частично задължението по изпълнителния лист. От м. януари Т. Ф. е предприела отново доброволни плащания на дълга си по изпълнителното дело, като до 08.09.2020 г. е превеждала почти всеки месец (без м. април, м. май и м. август) парични суми по сметка на съдебния изпълнител. С разпореждане от 22.04.2021 г. ЧСИ Т. Л. е уважил молбата на взискателя от 01.02.2021 г. и е наложил запор върху вземания на Т. Ф. по сметки в различни банки, а с разпореждане от 07.10.2021 г. е насрочил опис на движими вещи на Ф.. С молба от 01.07.2022 г. взискателят „ОТП Факторинг България“ АД е поискал да бъде наложен запор и върху сметки на Т. Ф. в други банки, в случай, че има такива, както и запор върху трудовото й възнаграждение. С молба от 22.08.2023 г. ЧСИ Т. Л. е уведомен, че „Банка ДСК“ ЕАД е правоприемник на прекратеното поради вливане „ОТП Факторинг България“ ЕАД, като с молбата е поискано предприемане на конкретно посочени изпълнителни действия спрямо всеки от четиримата солидарни длъжници. Въз основа на молбата с разпореждане от 27.10.2023 г. ЧСИ Т. Л. е наложил възбрана върху недвижим имот и запори върху трудовото възнаграждение и върху вземания по банкови сметки на Н. Т., както и запор върху вземанията на М. Д. по сметка в „ОББ“ АД. В изпълнение на наложените запори по сметката на съдебния изпълнител са постъпили суми за погасяване на дълга по изпълнителното дело. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че по силата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД за вземането на ответника, установено с влязла в сила заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, се прилага общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, която е започнала да тече от стабилизирането на заповедта и съгласно постановките в Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прекъсната с образуване на изпълнителното дело срещу солидарните длъжници на 29.11.2010 г., доколкото в молбата на взискателя се съдържа искане за прилагане на конкретни изпълнителни способи; Нова давност е започнала да тече от 26.06.2015 г. В резултат на направени от взискателя искания за извършване на изпълнителни действия и прилагане от съдебния изпълнител на поисканите изпълнителни способи давността е прекъсвана последователно на 29.10.2015 г., 01.02.2021 г., 07.10.2021 г., 22.08.2023 г. и 27.10.2023 г., а също така и ежемесечно в периода 27.11.2015 г. - 28.11.2019 г. вследствие постъпването по изпълнителното дело на суми от наложения запор върху трудовото възнаграждение и върху вземания на длъжника Т. Ф.. Частичните погасявания на дълга чрез доброволни плащания от длъжника Ф. в периода м. 01.2020 г. - м. 09.2020 г. също са прекъсвали давността, като според т.1 от Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС удовлетворяването на взискателя чрез изпълнение по отношение на един от солидарните длъжници има действие и спрямо останалите солидарни длъжници. Предвид периодично извършените по изпълнителното дело действия на принудително изпълнение, годни да прекъснат давността, започналата да тече от 26.06.2015 г. 5 - годишна погасителна давност за вземането на банката - ответник към двете ищци не е изтекла до датата на предявяване на иска по чл. 439 ГПК (05.01.2024 г.), като същевременно няма и изтекъл пълен двугодишен срок за настъпване на перемпция по изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В съответствие с така формираните правни изводи въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 439 ГПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че решението на Окръжен съд - Пазарджик не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните доказателства. Посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, който трябва да обоснове и специфичните за достъпа до касационно обжалване допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първите три въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен в т. 1 от цитираното тълкувателно решение. Постановеният с обжалваното решение правен резултат - отхвърляне на иска по чл. 439 ГПК, не е обусловен от разрешаването на тези въпроси, доколкото правният интерес от предявяване на иска по чл. 439 ГПК не е бил спорен пред инстанциите по същество и в хода на разглеждане на делото от първоинстанционния и от въззивния съд не е съществувал спор между страните, че солидарната отговорност на ищците (сега касатори) е ангажирана в качеството им на поръчители по сключен с главния длъжник договор за кредит. Въззивният съд е разгледал иска, изхождайки от преценката за наличие на правен интерес от неговото предявяване и поддържане, и с оглед липсата на спор относно основанието за възникване на солидарна отговорност за двете ищци е приел в решението си, че тяхното участие в изпълнителното производство като солидарни длъжници, наред с главния длъжник (кредитополучател), е предпоставено от качеството им на поръчители по договора за кредит. Несъответствието на въпросите с общото изискване по чл. 280, ал.1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване по повод на тях и е безпредметно да се обсъжда цитираната в изложението практика на ВКС, преобладаващата част от която е неотносима с оглед мотивите към решението (в т. ч. решение № 781/25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. на ІІІ г. о. и решение № 6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г., в които са разглеждани въпроси във връзка с приложното поле на исковата защита по чл. 439 ГПК, решение по т. д. № 601/2014 г. на І т. о. и Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 4б, касаещи приложението на разпоредбата на чл. 147 ЗЗД, която не е обсъждана в обжалваното решение поради отсъствие на въведени с исковата молба твърдения за наличие на предпоставките от нейния фактически състав). Касационно обжалване на въззивното решение по първите три въпроса от изложението не би могло да се допусне и поради обстоятелството, че с касационната жалба не са въведени кореспондиращи с тях оплаквания за неправилност на въззивното решение и разглеждането им по реда на чл. 290 ГПК не би могло да доведе до промяна в резултата от делото. Последният (четвърти) въпрос от изложението е зададен във връзка с твърдението, че изпълнителното дело по отношение на ищците - сега касатори, е перемирано с изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК след връчване на поканите за доброволно изпълнение, тъй като спрямо тях не са предприемани други действия на принудително изпълнение. Въпросът е относим към предмета на разрешения с въззивното решение правен спор и е обсъждан от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, но не може да бъде подведен под селективните критерии на чл. 280, ал.1 ГПК. Отговор на този въпрос е даден с приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 4/2023 г. от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 4/2023 г. - т. 1, според което в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници; За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос в съответствие с формираната с тълкувателното решение задължителна практика на ВКС като е приел, че по изпълнителното дело, образувано срещу всички солидарни длъжници въз основа на издаден по реда на чл. 417 ГПК общ изпълнителен лист, не е настъпвала перемпция в периода от образуване на делото до предявяване на иска по чл. 439 ГПК, тъй като са извършвани действия на принудително изпълнение срещу главния длъжник, с които периодично е прекъсван срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и по отношение на ищците в качеството им на солидарни длъжници в изпълнителното производство. Правилността на извода, че по изпълнителното дело са извършвани действия на принудително изпълнение, с които е поддържана висящността на изпълнителното производство и е препятствано изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК за всички солидарни длъжници, не може да бъде проверявана в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Преценен обаче от гледна точка на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, този извод няма решаващо значение за изхода по делото, приключило с отхвърляне на предявения от касаторите отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че извършваните по изпълнителното дело действия на принудително изпълнение срещу главния длъжник са препятствали не само изтичането на релевантния за приложението на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК срок по отношение на всички солидарни длъжници, а и изтичането на погасителната давност по чл. 110 ГПК както по отношение на главния длъжник, така и по отношение на солидарните длъжници. В съобразителната част на Тълкувателно решение № 4/2023 г. от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 4/2023 г. е проведено разграничение между перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и погасителната давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, като е разяснено, че за разлика от спирането и прекъсването на давността срещу един от солидарните длъжници, които по силата на чл. 125, ал. 1 ЗЗД нямат правно значение (действие) за останалите солидарни длъжници, релевантно за перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е пълното бездействие на кредитора по изпълнителното дело по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството. Възприетото в т. 1 от тълкувателното решение тълкуване се отнася единствено до приложението на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК в изпълнително производство с участие на солидарни длъжници, срещу които е издаден общ изпълнителен лист, не и до приложението на погасителната давност. По аргумент от чл. 125, ал. 1 ЗЗД предприемането на действия за принудително изпълнение спрямо един от солидарните длъжници прекъсва погасителната давност на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД само спрямо този длъжник и няма за последица прекъсване на давността за останалите солидарни длъжници. С оглед решаващите мотиви на въззивния съд обуславящ за изхода на делото е въпросът дали предприетите действия за принудително изпълнение срещу главния длъжник имат значение за течението (и прекъсването) на погасителната давност по отношение на солидарните длъжници, срещу които не са прилагани изпълнителни способи за времето след образуване на изпълнителното дело и връчване на поканите за доброволно изпълнение. Въпрос с посоченото съдържание не е поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС служебното му извеждане от касационната инстанция е недопустимо. В изложението липсват и доводи за несъответствие на извода на въззивния съд, че погасителната давност спрямо ищците не е изтекла поради поддържаната висящност на изпълнителния процес с предприемане на принудително изпълнение срещу другите солидарни длъжници, със задължителната практика в тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за приложението на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да бъде допускано. Поради недопускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторите следва да бъдат осъдени на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплатят на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството по чл. 288 ГПК в размер на сумата 76.69 евро (равностойност на сумата 150 лв., изчислена по фиксиран курс от 1.95583 лева за 1 евро, съгласно чл.12 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 08.07.2025 г.). Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,