Определение № 1181 от 20.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1745/2010 г.

Софийският апелативен съд, с въззивно решение от 21. 6. 2010 г. по гр. д. № 1254/2008 год. е осъдил И. К. да заплати на И. Ц. сумата 45 489 лв, представляваща неустойка за периода от 13. 6. 2003 г. до 13. 6. 2006 г. по договор за заем от 23. 4. 1999 год., със законната лихва върху сумата от 13. 6. 2006 г. до окончателното й изплащане. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от И. Н. К. от [населено място], с приложено към нея становище за допускане на касационно обжалване и решения на състави на ВС и на състав на ВКС. Ответникът по жалбата, ищец по делото, И. К. Ц. от [населено място] не е взел становище. След проверка, касационният съд установи следното: Въззивният съд е взел предвид безспорния по делото факт, че на 23. 4. 1999 г. ищецът Ц. е дал на ответника К. в заем сумата 13 402.80 лв. – левова равностойност на 7884 щ. д., със срок на връщане 4. 5. 1999 г., при уговорена неустойка 20% върху главницата за всеки просрочен месец. Установено е, че след датата 4 май 1999 год., с влезли в сила съдебни решения К. е осъден да заплати суми за връщане на заема и за неустойка, че по изпълнителни дела К. е извършвал поредица от плащания и на базата на заключение на счетоводна експертиза, апелативният съд е приел, че за периода 17. 10. 2000 – 13. 6. 2006 г. /дата на подаване на исковата молба по настоящото дело/ дължимата неустойка е в размер на 135169.91 лв.. Съдът е приел, че е погасено по давност вземането за неустойка за времето от 17. 10. 2000 г. до 13. 6. 2003 год. и се дължи неустойка за периода от 13 юни 2003 г. до 13 юни 2006 год. Съдът се е позовал на редукция на сумата 135169.91 лв., без да я конкретизира математически и приел, че К. дължи неустойка в размер на сумата 45 490 лв. Въззивният съд не е уважил възражението на К. за прекомерност на уговорената неустойка, като се е позовал на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, съгласно който страните са определили предварително размера на вредите от неизпълнение на договора и изправната страна не е длъжна да доказва техния размер, а длъжникът по договора – жалбоподателят К. не е доказал въз-ражението си за прекомерност на неустойката. Искането на жалбоподателя К. за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е основателно. С представеното от жалбоподателя решение по гр. д. № 315/2005 г. на състав на второ гражданско отделение на ВКС е прието, че свободата на страните да уговарят размера на неустойката за забавено изпълнение на парично задължение по чл. 92 ЗЗД е ограничена от правилото на чл. 9 ЗЗД, че уговорката не може да противоречи на добрите нрави. Като противоречие с добрите нрави съставът на касационния съд е определил уговорената неустойка от 5% месечно. С решение от 5. 1. 2011 г. по гр. д. № 969/2009 г. на ВКС, четвърто гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, съставът на касационния съд е приел, че при направено възражение за прекомерност на неустойката, решаващият съд следва да прецени и се произнесе дали в нарушение на чл. 9 ЗЗД неустойката е договорена в противоречие с добрите нрави, което обуславя нейната нищожност. По настоящото дело, въззивният съд се е занимал само с приложението на чл. 92 ЗЗД, но не се е произнесъл по приложението на чл. 9 ЗЗД, което представлява противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, съдържаща се в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - т. 2. на Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСГКТК относно въпроси, свързани с основанията за допускане касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд