Определение № 7860 от 25.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6446/2024 г.

Образувано е по частна жалба на Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ), представлявана от инж. Й. Вълчев, чрез процесуален представител – гл. юрк. С. Георгиева, срещу протоколно определение от 22.05.2024 г., постановено по КАНД № 401/2024 г. на Административен съд – София област (АССО), с което съдът е спрял производството по делото до приключване на производството пред Съда на Европейския съюз по дело С-61/2023 г. Частният жалбоподател мотивира наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3, във връзка с чл. 236 АПК. Защитната теза за неправилност на постановения съдебен акт е аргументирана със съображения, че обособеният като предмет на производството пред АССО електронен фиш е волеизявление, издадено по реда на Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), чиято касационна проверка се извършва съгласно разпоредбите на АПК и на основанията по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). В този смисъл и доколкото в АПК не се съдържа регламентация относно процесуалното действие по спиране на производството поради преюдициално запитване от значение за спора, приложение намират нормите на НПК, в който смисъл е и даденото разрешение в Тълкувателно решение № 2/03.06.2009 г. на Върховния административен съд, постановено по тълк. дело № 7/2008 г., а не тези на Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Според жалбоподателя в чл. 488, ал. 1 НПК е предвидена възможност единствено за съда, който е отправил преюдициалното запитване, да спре производството по делото до постановяване на тълкувателния акт на СЕС, поради което спиране като процесното, когато преюдициалният въпрос е формулиран от друг съд/състав, е недопустимо. Като допълнителен аргумент в подкрепа на тезата си сочи, че националният съд е длъжен винаги да установи обусловеността на правния спор от отговора на поставения пред СЕС въпрос, и доколкото в случая това не е сторено, е налице самостоятелно основание за отмяна на постановеното съдебно определение. Излага още, че по аналогичен спор вече е постановено Решение на СЕС от 22.03.2017 г. по съединени дела С-497/2015 г. и С-498/2015 г. във връзка с отправено от Унгария преюдициално запитване относно тълкуването и прилагането на чл. 9а Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (ДИРЕКТИВА 1999/62/ЕО), което има значение за настоящия спор и дава отговор по поставения въпрос. В заключение твърди, че има множество висящи аналогични на настоящия правни спорове, чието забавяне би затруднило съдебната система и е равнозначно на отказ от правосъдие. По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното определение на АССО и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Не претендира разноски. Ответникът – "Груп плюс" ООД, ЕИК 130524668, със седалище в гр. София, ул. "Цар Иван Шишман" № 17, представлявано от адв. А. Иванов от САК, е депозирал становище с доводи за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди данните по делото и изложените пред настоящата инстанция доводи намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в рамките на законоустановения срок по чл. 230 АПК и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Преди всичко настоящият състав счита за необходимо изрично да посочи, че ангажираната теза за допустимост на инициираното оспорване е резултат от противоречивата съдебна практика на петчленните състави на Върховния административен съд по тази категория дела и отразява стремежа към процесуална икономия и бързина на производството. Отстъплението от принципно поддържаното становище за недопустимост на съдебното производство при многобройни и напълно идентични казуси обслужва интересите на страните и ефективното правораздаване. Наред с това, правните последици при произнасяне по същество с извод за неоснователност на частната жалба или при оставянето й без разглеждане като процесуално недопустима, са едни и същи. Производството пред АССО е образувано по касационна жалба на АПИ, срещу Решение № 74/26.01.2024 г., постановено по АНД № 452/2023 г. по описа на Районен съд (РС) – Ботевград, с което е отменен електронен фиш № 8504594401 на АПИ, с който на "Груп плюс" ООД, е наложена имуществена санкция в размер на 2500,00 (две хиляди и петстотин) лева за установено от електронната система за събиране на пътни такси, нарушение на чл. 102, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). За да постанови атакуваното определение за спиране на съдебното производство по делото, касационният състав на АССО е констатирал, че пред СЕС е образувано дело С-61/2023 г. по отправено с Определение № 113 от 31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. по описа на АС - Хасково, преюдициално запитване за тълкуване на нормата на чл. 9а от Директива 1999/62/ ЕО на Европейският парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, дали предвиденото в този член изискване за съразмерност на установените наказания за нарушения на националните разпоредби, приети по тази директива, не допускат национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение, че е предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност при заплащане на т.нар. "компенсаторна такса". Решаващият състав е посочил, че разглежданият спор е идентичен от правна и фактическа страна с поставения пред СЕС, поради което е спрял производството по делото до приключване на производството по дело С-61/23 г. на СЕС. Определението е правилно. Предметът на настоящата проверка предполага произнасяне по правилността на заключението на АССО за наличие на основание за спиране на инициираното пред него като касационна инстанция производство, обосновано с отправеното по Дело С-61/2023 на СЕС преюдициално запитване. От ангажираните доказателства се установява, че пред първата инстанция, контрол върху чиито изводи осъществява административният съд, е атакуван електронен фиш № 8504594401 на АПИ, с който на "Груп плюс" ООД, е наложена имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, за извършено нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП. Преди да разгледа по същество спора за наличие на основание за спиране на производството и в контекста на развитите от частния жалбоподател съображения за приложимост на НПК, настоящият състав на Върховния административен съд намира за необходимо да посочи, че оспорването на наказателните постановления се извършва по реда на специално създадения за целта Раздел V "Обжалване на наказателните постановления, решения, предупрежденията, резолюциите и електронните фишове (Загл. изм. - ДВ, бр. 10 от 2011 г., бр. 109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.)" от ЗАНН. Като първа инстанция се произнася съответният районен съд (Вж.: чл. 59 ЗАНН), а като втора и последна – съответният административен съд (Вж.: чл. 63в с.з.). С оглед предписанието на чл. 63в ЗАНН решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в НПК, и по реда на глава дванадесета от АПК. В този смисъл, очевидно касационната проверка на съдебните актове, постановени по реда на ЗАНН, е уредена чрез института на препращането, като към НПК е реферирано единствено по отношение на касационните основания за отмяна, а към АПК - за всички други въпроси извън тях, към които логично се причисляват и случаите на спиране на производството. Спирането на делото е временна недопустимост на развитието на висящ съдебен процес, характеризиращо се със забрана за извършване на процесуални действия в рамките на определен период. В Глава Дванадесета на АПК е поместена уредбата на касационното производство, каквото предвид фактите по делото, е инициирано пред АССО. Посоченият комплекс от правила не съдържа разпоредба, която да регламентира възможностите за спиране на делото, но чл. 144 АПК въвежда приложение на ГПК към неуредените в Дял Трети въпроси, поради което и доколкото случаят е именно такъв, решаващият състав на АССО правилно е съобразил предписанията на чл. 631 и чл. 633 ГПК. По силата на чл. 633 ГПК решението на СЕС по преюдициалното запитване е задължително не само за съда, който го е отправил, но и за всички съдилища и учреждения в Република България. Въведеното с посочената норма императивно задължение позволява на всеки съд, пред който са поставени за решаване въпроси, които вече са били отправени до СЕС от друг съд и за които е необходимо исканото тълкуване, да спре производството по висящото пред него дело до произнасяне на СЕС на основание чл. 633, във връзка с чл. 631, ал. 1 ГПК. В случая, административният съд е сезиран с искане да прецени правилността на заключенията на първата инстанция по отношение на законосъобразността на акт за налагане на имуществена санкция, наложена на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, във връзка с чл. 179, ал. 3б ЗДвП за нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП. Съгласно предписанието на чл. 102, ал. 2 ЗДвП собственикът е длъжен да не допуска движението на пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за пътното превозно средство не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата според категорията на пътното превозно средство, като ако в свидетелството за регистрация е вписан ползвател, задължението се изпълнява от него. По силата на чл. 187а, ал. 2, т. 3 ЗДвП, ако собственикът на пътното превозно средство е юридическо лице или едноличен търговец, за допускане движението на пътното превозно средство, без да са изпълнени задълженията по установяване размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, на собственика се налага имуществена санкция, както следва: по чл. 179, ал. 3 – в размер на 300 лева, по чл. 179, ал. 3а – в размер на 1800 лева и по чл. 179, ал. 3б – в размер на 2500 лева. А според текста на чл. 179, ал. 3б ЗДвП, на който се е позовал и органът в случая, собственик на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл. 10б, ал. 1 от Закона за пътищата, се наказва с глоба в размер на 2500 лева. Същевременно, поставеният по дело С-61/2023 г. на СЕС преюдициален въпрос е във връзка със съответствието с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури на национална правна уредба като разглежданата в настоящото производство, с която се предвижда налагане на имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение че е предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност при заплащане на т.нар. "компенсаторна такса". Очевидно отговорът на СЕС ще има пряко отношение и към спора по КАНД № 401/2024 г. по описа на АССО, поради което съдът правилно е спрял делото до приключване на производството пред СЕС по дело С-61/2023 г. По изложените съображения АССО е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение