Решение № 6584 от 7.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7151/2018 г.

Решение № 6584 от 7.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7151/2018 г., V о., докладчик председателят Марина Михайлова Производството по делото е образувано на основание чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) по касационна жалба на С. Г. от [населено място] против решение № 230/16.04.2018 г., постановено по адм. дело № 71/2018 г. по описа на Административен съд - П. /АС-П./. Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е неправилно, като необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът - полицейски орган при Районно управление - П. не е изразил становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С оспореното решение на АС - П. е отхвърлена жалбата на С. Г. срещу заповед № 522/17.12.2017 г. за задържане за срок до 24 часа, издадена от полицай в група ООР при Районно управление - П. Административният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, в законоустановената форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при наличието на материалноправните предпоставки на чл. 72, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Касационната инстанция намира така постановеното съдебно решение за правилно. АС-П. е установил следните факти по делото: На 17.12.2017 г. в 0. 50 часа в с. А. К., на ул. "Г. С." .... касаторът Георгиев във видимо нетрезво състояние е отправил закани за физическа саморазправа към полицейските органи, използвал аудио шумообразуваща уредба, с която нарушава нощната тишина и спокойствието на живущите. След отправено надлежно предупреждение от полицейския служител, касаторът отказъл да представи документ за самоличност, както и отказъл да преустанови действията си по нарушаване на обществения ред, с което съзнателно пречи на полицейския орган да изпълни задълженията си по служба. Настоящият съдебен състав намира, че законосъобразно АС - П. е приел, че са спазени всички изисквания на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Съгласно цитираната разпоредба полицейските органи могат да задържат лице, което след надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба. В случая в оспорената пред административния съд заповед е посочено, че се издава на основание чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР във връзка с неизпълнение на надлежно издадено устно полицейско разпореждане. Заповедта е издадена в 02.50 часа на 17.12.2017 г., а С. Г. е освободен в 01. 50 часа на 18.12.2018 г. Пред първоинстанционния съд са събрани всички документи, представляващи административната преписка: докладна записка с рег. № ЗМ-1449/17.12.2017 г. и докладна записка от 17.12.2017 г. от И. Ферков, приложените доказателства към нак. дело № 16/2018 година на Окръжен съд П., както и показанията на свидетелите Йотов и Боев. Първоинстанционният съд е провел подробно и задълбочено обсъждане на събраните доказателства, като фактическите и правните изводи, до които е достигнал са в съответствие със събраните по делото доказателства и материалния закон. От правно значение в производството по оспорване на заповедта за задържане за срок до 24 часа на основание чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР е полицейският орган да изпълнява свое задължение по служба и лицето, адресат на акта, въпреки че е било предупредено от него, съзнателно да е пречело на органа да изпълни служебните си задължения. В настоящия случай тези обстоятелства са приети за установени от първата инстанция в съответствие със събраните по делото доказателства. Задачата на полицейските служители е била да проверят сигнал за нарушаване на обществения ред, чрез пускане на силна музика през нощта в с. А. К., на ул. "Г. С." ...., а Георгиев въпреки отправените предупреждения не е пожелал доброволното да представи личната си карта и е продължил с агресивното си поведение спрямо служителите на МВР, т. е. да промени поведението си на участник в скандал, при който се нарушава обществения ред. Задържането до 24 часа е принудителна административна мярка и в случая е в съответствие с целта на закона, която е преследвана при издаването й. Задържането е осъществено на законно основание, доколкото фактите попадат в хипотеза, предвидена в материалния закон - чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че правилно АС - П. е приел, че оспорената пред него заповед е издадена на основание, предвидено в закон като допълнително следва да бъде посочено, че не е налице незаконно ограничаване на свободата на С. Г. по смисъла на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Република България от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5 § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право. По своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по чл. 72 - чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка - административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Следва да се приеме, че възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка "задържане за срок до 24 часа" е дейност, свързана с предоставянето на възможност на полицейските органи да изпълнят задълженията си по служба, дори и когато отделни лица съзнателно им създават затруднения. Задържането е извършено на законово основание, предвидено в нормативен акт – закон и в този смисъл не може да се приеме, че ограничението на свободата на Г. Г. е необосновано и е в нарушение на ЕКПЧ. Настоящият съдебен състав намира, че е спазен и принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал. 2 от АПК прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. Налагането на принудителната административна мярка "задържане за срок от 24 часа" е оправдано, защото на практика чрез нея полицейският орган е изпълнил служебните си задължения, които са били възпрепятствани от поведението на задържаното лице. В случая изпълнението на служебните задължения по опазване на обществения ред не е било възможно да бъдат осъществени от полицейските служители без ограничаване свободното предвижване на лицето, което е отказало доброволно да изпълни разпорежданията на полицейските органи и е продължил да отправя закани за физическа разправа с тях. В този смисъл полицейският орган е упражнявал своите правомощия за опазване на обществения ред и оказването на съпротива от страна на жалбоподателя е станало повод за прилагане на ПАМ. Изведените от практиката на Европейския съд по правата на човека принципи по прилагането на чл. 5, § 1, б. с) от ЕКПЧ съотнесени към настоящия случай, водят до извод, че за задържането на жалбоподателя са налице достатъчно данни, обуславящи реална необходимост в името на обществения интерес, който е предпочетен над правото на зачитане на личната му свобода. Правилни са и изводите на АС П., относно представената медицинска експертиза, която установява, че след задържането - за периода от 19.12.2017 - 22.12.2017 година Георгиев е имал повишено ниво на кръвна захар, които обстоятелства са приети като неотносими към законосъобразността на задържането. При задържането е направен медицински преглед, съгласно заключението на който няма пречка за задържане, а представената експертиза се отнася за здравословен статус период след освобождаването, което е последващо и не е във връзка с издадената заповед. В касационната жалба се поддържат доводи за съществени процесуални нарушения, свързани с ограничаване на правото на защита. Противно на твърденията в жалбата съдът е обсъдил доводите и възраженията на страните, които са релевантни за спора. Оспорване на доказателство, в която насока съдът вече се е произнесъл, е недопустимо в настоящата инстанция. Без правно значение за настоящия спор са и доводите за незаконно според жалбоподателя поведение спрямо друго лице, за което не се отнася заповедта. По своята правна същност мярката по чл. 72 от ЗМВР е административно разпореждане, което засяга правната сфера на адресата. Поради това доказателствата, установяващи релевантните факти, са обсъдени в този аспект. С оглед на изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение съответства на материалния закон и е обосновано, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Поради липсата на надлежно представителство на ответната страна в настоящото производство и липса на претенция за разноски, разноски не следва да бъдат определяни при този изход на спора.