Определение № 784 от 13.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1996/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. В. против решение № 28 от 4.03.2020 г., постановено по в.т.д. № 42 по описа за 2020 г. на Русенския окръжен съд, първи въззивен състав, с което е потвърдено решение № 1966 от 25.11.2019 г. от 25.11.2019 г. по гр.д. № 6944 по описа за 2018 г. на Русенския районен съд, осми граждански състав, за признаване за установено по отношение на касатора, че дължи на А. В. М. сумата от 15 300 лв. по договор за заем от 18.08.2016 г. с нотариална заверка на подписите. Касаторът твърди, че решението на Русенския окръжен съд е недопустимо, неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила, както и необосновано - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението, както и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси: 1.При допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с доклада по делото, но което се е позовала страната, въззивният съд длъжен ли е да даде указания относно разпределението на доказателствената тежест и следва ли да укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства в зависимост от въведените твърдения в исковата молба и оспорванията, направени от ответника? По този въпрос според касатора въззивното решение противоречи на т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. 2.Следва ли да се доказват отделните моменти на предаване на сумата в заем, ако не се оспорва размерът на претендираната сума, но се оспорва моментът на нейното предаване и се оспорва нейното основание? Касаторът счита, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 262 от 2.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г. на IV ГО на ВКС. 3.Как следва да се прецени кое задължение е погасено при наличие на нееднородни вземания и възражение на кредитора, че извършеното от длъжника плащане не е по спорното заемно правоотношение, а по друго наемно правоотношение? Разрешение на въпроса относно няколко еднородни задължения е даден в решение № 119 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 1796/2017 г. на IV ГО на ВКС. Ответникът по касационната жалба А. В. М. смята, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 500 лв. разноски за касационното производство. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: В исковата молба А. В. М. е изложил, че през периода от 2012 г. -2015 г. е предоставял в заем на ответника Д. И. В. различни суми. След като към 2015 г. задълженията на ответника са достигнали до размера от 15 300 лв., страните са сключили на 18.08.2016 г. договор с нотариална заверка на подписите, по силата на който ответникът се е задължил да му върне в срок до 31.12.2016 г. сумата от 15 300 лв., дадена в заем със запис на заповед и разписка от 5.10.2016 г. Заемателят обаче не е изпълнил задължението си, оспорил е издадената заповед за изпълнение на това задължение, поради което ищецът е поискал на основание чл. 422 от ГПК да бъде признато за установено, че ответникът дължи сумата от 15 300 лв. В отговора на исковата молба ответникът е заявил, че неплатената сума произтичала от неплатена наемна цена за отдаване под наем на недвижим имот на търговско дружество „Дивид“ ООД, на което той е управител. Страните са постигнали договореност вземането да бъде оформено като заем. По-късно задълженията по наемното правоотношение са били заплатени. За установяване на твърденията си ответникът е представил договор за наем с дружеството „Дивид“ ООД и ксерокопие от тетрадка, в която са отбелязани получените от ищеца суми, като над отбелязванията е записано „връщане на заем“. Ищецът е репликирал, че вземанията му за заем и за наем произтичат от различни основания и правоотношенията са между различни страни. Заявил е, че забележката „връщане на заем“ е дописана и не изхожда от него. Поискал е изслушване на графологична експертиза, която да установи, че не е написал тази забележка. Според почерковата експертиза ръкописният текст „връщане на заем“ е изписан от друго лице, а не от лицето, извършило останалите записвания в тетрадката. Русенският районен съд е приел, че заемното и наемното правоотношение нямат нищо общо, тъй като са различни по страни, основание, предмет и срокове. Затова е достигнал до извода, че ответникът не е погасил задължението си по договора за заем и е уважил предявения иск. Във въззивната си жалба Д. В. се оплакал, че първоинстанционният съд не е указал на ищеца да уточни точните моменти на предаване на сумите през периода 2012-2015 г., което е ограничило неговото право на защита. Позовал се е отново на възражението си, че задължението е произтичало от договор за наем и е било погасено. Русенският окръжен съд подробно е обсъдил както събраните по делото доказателства, така и възраженията и доводите на ответника във въззивната жалба. Констатирал е, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушения при изготвяне на доклада и е възприел неговия извод за наличие на различни и несвързани помежду си правоотношения за заем и за наем, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. От съдържанието на решението на въззивния съд не се констатират груби нарушения на логическите правила при формиране на изводите за реално предаване на заетата сума и при анализа на свидетелските показания, както твърди касаторът. Следователно решението не е очевидно неправилно и на това основание не може да се допусне касационното му обжалване. Касаторът твърди, че така постановеното въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба. Нередовността според касатора се състои в това, че сключването на договора за заем от 2016 г. е резултат от множество заети суми през периода от 2012 г.-2015 г., поради което ищецът бил длъжен да уточни на кои дати са дадени тези суми. От съдържанието на исковата молба обаче е видно, че ищецът основава претенцията си на един единствен договор за заем-този от 18.08.2016 г. с нотариална заверка на подписите и една заета сума от 15 300 лв. Посредством този договор е извършено подновяване на предходните задължения на ответника по смисъла на чл.107 от ЗЗД, като страните са постигнали съгласие за сумиране на заетите суми и за нов падеж за връщането им. Последицата от новацията е, че задължението е станало едно единствено с общ размер от 15 300 лв. и е започнала да тече нова давност за погасяването му, поради което не е било необходимо да се посочва в исковата молба кога в предишния период от 2012 г. до 2015 г. са били дадени отделните суми. Следователно исковата молба е редовна и въззивното решение не е недопустимо. Оттук следва и изводът, че първоинстанционният съд не е бил длъжен да дава указания на ищеца да посочи кога са били дадени сумите, следователно не е допуснал твърдяното нарушение при изготвяне на доклада. Ето защо и въззивният съд не е имал задължение да дава указания на ответника относно възможността да посочва относими за делото доказателства. Затова по първия въпрос няма противоречие между въззивното решение и т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Реалното предаване на заетата сума по договора от 18.08.2016 г. се установява от съдържащото се в самия договор признание на ответника, от разписката и от записа на заповед, издадени на 5.10.2015 г. както е приел въззивният съд. Това разрешение на втория въпрос на касатора съответства на указанията относно доказателствената тежест, съдържащи се в решение № 262 от 2.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г. на IV ГО на ВКС. Възражението на ответника, че е погасил задължението си, се основава на твърдението, че всъщност между страните не е съществувало заемно правоотношение. Налице е било наемно правоотношение между представляваното от него дружество и ищеца, като задължението за плащане на наемната цена е било оформено като заем посредством договора от 18.08.2016 г. При наличие на писмен договор за заем доказването на твърдението на ответника означава доказване на симулативност на волеизявленията за договор за заем, което би могло да стане с помощта на свидетели само при наличието начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 от ГПК. Според съдебно-почерковата експертиза добавката в тетрадката „връщане на заем“ не изхожда от ищеца, следователно не би могла да бъде такова начало на писмено доказателство. Дори да се приеме, че страните са дали съгласие да изслушат свидетели за естеството на спорното правоотношение, от показанията по делото не се установява твърдяното прикриване на действителното задължение по наемния договор със задължение по договор за заем. Налице са правоотношения с различен предмет и страни и липсва доказано изрично волеизявление на ищеца, което да свързва тези правоотношения по начина, желан от касатора. Ето защо плащането на наемната цена от името на юридическо лице в полза на ищеца не може да се приеме за плащане на заетата от ответника сума. Съвсем различна е хипотезата, разгледана в цитираното от касатора решение № 119 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 1796/2017 г. на IV ГО на ВКС. При тази хипотеза кредиторът по договор за заем твърди наличието на друго правоотношение със същия длъжник и е длъжен да го докаже. В настоящия случай ответникът твърди, че заемното правоотношение прикрива правоотношение с друго юридическо лице. Доказателствената тежест е негова и след като не е установил твърдението си, вземането не може да се счита за погасено. Следователно разрешението на въззивния съд по третия въпрос също не противоречи на приложимата практика на ВКС, а съответства на процесуалните разпоредби относно тежестта на доказване. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд не следва да се допуска. При този изход на спора касаторът дължи на А. В. М. 500 лв. разноски за касационното производство. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение