Определение № 313 от 27.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1818/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 1026 от 10.02.2015 г., подадена по пощата на 09.02.2015 г. от Църква „Св.У. Б.” - [населено място], Хасковска област, чрез адвокат Ю. Б. М. от АК – Х., която е насочена против решение № 799 от 15.12.2014 г. на Апелативен съд - П., ГК, постановено по в.гр.д. № 1214/2014 г. Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК, придружена е от изложение по чл.280, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, включително от гледна точка цена на иска. Ответникът по касация [община], представляван от кмета Г. И. чрез адвокат Д. Н. Г. от АК – Х. е депозирал отговор в срока по чл.287 ГПК, с който оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и основателността на жалбата. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл.258 и сл. ГПК, апелативният съд е потвърдил решение № 355 от 18.07.2014 г. на ОС - Хасково, граждански състав, по гр.д.№ 66/2014 г., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Църква „Св.У. Б.” - [населено място], Хасковска област иск за признаване за установено по отношение на [община], че ищецът е собственик на основание давностно владение, продължило повече от 10 години на следния недвижим имот: УПИ ІІІ в кв.65 по плана на [населено място], [община] от 1997 г., с площ от 6 180 кв.м., ведно с построената в имота църковна сграда (храм) с площ 330 кв.м., при граници за имота: от три страни улици, УПИ ІІ и УПИ І, както и да бъде осъден ответника да предаде владението върху описания имот. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл.108 ЗС от Църква „Св.У. Б.” - [населено място], която поддържа, че е собственик на процесния УПИ ведно с построената в него църковна сграда (храм), за който притежава титул за собственост - н.а.№ 162 от 25.06.1974 г., т.I, н.д.№ 881/1974 г., като този имот е бил владян от църквата още от началото на XX век, когато са започнали богослуженията в храма, а владението е продължило непрекъснато и необезпокоявано до края на 2006 г. През 2005 г. кметът на [община] неправомерно актувал имота като публична общинска собственост, като в настоящия момент общината упражнява владение върху него. От своя страна [община] е оспорила иска с твърдение, че е собственик на имота по силата на Указ № 15 от 17.01.1900 г. (ДВ, бр.34 от 15.02.1900 г.), с който дворното място, ведно с намиращата се в него джамия, са предоставени безвъзмездно на У. селска община за преобръщането й в църква. В изпълнение на това решение били събрани средства и учреден комитет начело с общинския кмет на [населено място] за осъществяване на ремонт, като от 1900 г. земята и сградата са общинска собственост. Поддържано е още, че Българската православна църква не е могла да ги придобие по давност поради забраната за придобиване на общински, респ. държавни имоти по давност. Предвид изложените в исковата молба фактически обстоятелства и изведения въз основа на тях петитум е прието, че ищецът претендира правото на собственост на оригинерно основание - осъществявано от него непрекъснато и необезпокоявано давностно владение за периода от 1900 г. до 2006 г. За да бъде придобит един имот по оригинерен начин, е необходимо кумулативното съчетаване на две предпоставки: обективна - упражняване на фактическа власт върху вещ в продължение на 10 години, а при действието на Закона за давността (отм.) - 20 години, и субективна - намерение да се държи вещта като своя. Посочено е, че доказателствената тежест да установи обстоятелствата, от които черпи благоприятни последици е за ищеца. Обсъдени са събраните по делото гласни доказателства (показанията на свидетелите А. Е. и Д. М.), но е формиран извод, че същите не установяват, че за периода от 1900 г. до 2006 г. Църквата е упражнявала постоянно, трайно и необезпокоявано фактическа власт върху недвижимия имот и построената в него сграда с намерение да държи вещта като собствена, отричайки собствеността на останалите правни субекти, в т.ч. на [община], респ. Държавата - в периодите, когато не е съществувала общинска собственост. Установените посредством свидетелските показания действия не обосновават категоричен извод при условията на пълно главно доказване осъществяваната от ищеца като владелец фактическа власт върху имота за процесния период или за част от него, позволяваща му да придобие право на собственост на това основание по чл.34 от Закона за давността (отм.) или по чл.79 от Закона за собствеността, тъй като ритуалите биха могли да се извършват и в несобствени помещения, а ремонтите биха могли да бъдат осъществяват въз основа на облигационни отношения със собственика на сградата, а при липса на такива - да се претендира от него тяхната стойност. Посочено е, че в показанията си свидетелят С. К. - член на църковното настоятелство, чиито впечатления датират от повече от 20 години, е заявила, че църквата се поддържа с усилията на хората в селото, които я смятат за собствена на цялото село. Анализирано е значението на н.а.№ 162 от 25.06.1974 г., с който църковното настоятелство при храма „Св.Б.” в [населено място], Х. окръг е признато за собственик по давност на терена - парцел I, кв.61 по плана на [населено място] от 1959 г., състоящ се от 6 220 кв.м. при неуредени регулационни сметки, отреден за дворище пл.№ 533. Прието е, че този нотариален акт е констативен и като такъв не се ползва с материална доказателствена сила относно принадлежността на правото на собственост, а това право трябва да бъде установено в исковия процес, образуван при спор между претендиращите право на собственост върху имота правни субекти. Предвид обстоятелството, че ответникът също претендира да е собственик на имота по силата на извършено в негова полза дарение от Държавата с Указ № 15 на княз Ф. I, обнародван в ДВ, бр.34 от 15.02.1900 г., съдът е обсъдил конкуренцията между релевираните от страните придобивни основания. Изрично е отбелязано, че в тази връзка не следва да бъде обсъждан списък на историческите паметници от национално-освободителните войни в Х. окръг (ДВ, бр.87/1979 г. и писмо от 29.10.1970 г. на Н. със списък към него), тъй като фактът, че църквата „Св. Б.” в [населено място] е паметник на културата се отразява на специалната й закрила по Закона за опазване на паметниците на културата, но не представлява придобивно основание или титул за собственост. Прието е, че в обявеното с Указ № 15 на княз Ф. I (ДВ, бр.34 от 15.02.1900 г.) решение на X Обикновено Народното събрание от 11.12.1899 г. е посочено в полза на кое юридическо лице безплатно преминава правото на собственост върху намиращата се в [населено място], Хасковска околия джамия за преобръщането й в църква и това е У. селска община. Като неоснователно е определено възражението на ищеца (сега касатор) за недопустимост по законите на Третото българско царство за придобиване правото на собственост върху православен църковен храм от друго лице освен Българска екзархия чрез нейните поделения. Изложено е, че в Конституцията на Българското княжество от 1879 г. не е установено такова правило, доколкото чл.39 от Т. конституция не касае субектите, които имат право да придобиват собственост в новосъздадената държава. Съгласно приетия през 1904 г. Закон за имуществата, за собствеността и сервитутите собствеността е разделена на обществена и частна (чл.1), като имуществата могат да принадлежат на Държавата, на окръжията, на общините, на обществени учреждения, на други юридически лица или на частни лица (чл.20), в т.ч. на църковни учреждения, ако законите на царството им признават право да придобиват и владеят имущества (чл.27). Според чл.6 от Конституция на Н. Република България от 1947 г., чл.2 ЗС от 1951 г. и Конституцията на Н. Република България от 1971 г. собствеността принадлежи на Държавата, на кооперациите или на физически или юридически лица. Общинската собственост като вид собственост е възстановена през 1990 г. На база цитираните нормативни актове въззивният съд е приел, че с решението на X Обикновено народно събрание на У. селска община е отстъпено безвъзмездно правото на собственост на една сграда, използвана като джамия, с цел преустройването й в църква, имотът е придобил статут на общинска собственост, трансформирана в държавна с приемане на Конституцията от 1947 г., като след 1991 г. и създадената от новата Конституция възможност за съществуване на общинска собственост, той отново е възстановил статута си по реда на чл.3, ал.2, т.2 и т.3 от Закона за общинската собственост (в редакцията му съобразно ДВ, бр.44/1996 г.), според които публична общинска собственост са недвижимите имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, както и тези, обявени по установения ред за паметници на културата от местно значение. Предвид проследения статут на имота касаторът не е могъл да го придобие на посоченото оригинерно основание за претендирания период (1900 г. - 2006 г.) поради забраната да се придобива по силата на давностно владение право на собственост върху вещи извън гражданско обръщение (чл. 9 от Закона за давността от 1898 г.), а такива са били имотите, публична собственост на Държавата и общините (чл.24 и чл.26 от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите от 1904 г.). Впоследствие тази забрана е била въведена и по отношение на социалистическата, респ.държавната или общинската, собственост (чл.86 ЗС от 1951 г., съответно в редакциите от ДВ, бр.92/1951 г. и ДВ, бр.31/1990 г.), а след 1996 г. - спрямо публичната държавна или общинска собственост (чл.86 ЗС в редакцията от ДВ, бр.33/1996 г., чл.7 ЗОС и чл.7 З.). С изложението си касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Коя от страните носи доказателствената тежест относно възникването на претендираното от една от страните право на собственост, отразено в констативен нотариален акт, при оспорване на това право от другата страна”, като поддържа, че същият е разрешен в противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: „Чия собственост е била към 1900 г. църковната сграда в [населено място] съобразно действащите към този момент нормативни актове ? Може ли Указ на княз Ф. да бъде основание за превръщане на държавната собственост на църковна сграда в публична общинска собственост, при положение че такъв вид собственост съгласно действащото към този момент законодателство не е съществувала” и „Доколко по отношение на статута на процесния имот през периода 1900 г. – 1947 г. могат да бъдат приложени разпоредбите на Закона за опазване паметниците на културата във връзка с определянето му от решаващия съд като публична общинска собственост, ако констативният нотариален акт за придобиване правото на собственост върху спорния имот по давност е съставен след обнародване на списъка на историческите паметници от национално-освободителните войни в Х. окръг /ДВ, бр.87/1979 г./”. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените правни въпроси по следните съображения: С оглед заявените с исковата молба и отговора на исковата молба становища на страните относно ползващите ги придобивни основания, налага се изводът, че в настоящото производство правата на касатора като лице, ползващо се от съставения през 1974 г. констативен нотариален акт, се оспорват с твърдението, че осъществяването на посоченото в акта придобивно основание е предхождано от придобиване на правото на собственост от ответната община по силата на обявеното с Указ № 15 на княз Ф. I (ДВ, бр.34 от 15.02.1900 г.) решение на X Обикновено Народното събрание от 11.12.1899 г. и произтичащата от това законодателно регламентирана пречка за придобиване на имота по давност. Следователно спорът не касае обстоятелството дали фактическата власт върху имота е била упражнявана в течение на предвидения от закона срок преди съставянето на акта, а принципната допустимост за придобиване на право на собственост в полза на касатора в резултат от упражнявана фактическа власт с намерение за своене и изтичане на периода от време, регламентиран с чл.34 от Закона за давността (отм.), респ.чл.79 ЗС. Изложеното сочи, че фактите по делото не попадат в приложното поле на разясненията, дадени с т.1 от ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК (на които почиват и разрешенията, дадени с Решение № 157 от 19.06.2013 г. по гр.д.№ 103/2012 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 208 от 24.09.2013 г. по гр.д.№ 1961/2013 г. на ВКС, І г.о.), и съответно – не би могло да съществува противоречие между приетото от въззивния съд и посочената задължителна съдебна практика. Обстоятелствата сочат на хипотезата, разгледана с т.2 от ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, доколкото както касатора, така и ответната страна се легитимират с констативни актове за собственост - констативния нотариален акт от 1974 г. и противопоставения му акт за публична общинска собственост от 16.02.2005 г. В подобни случаи съда не е обвързан от легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, а всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено придобивно основание. В тази връзка се налага извода, че при разпределяне на доказателствената тежест, извършено с доклада по делото, съдът е процедирал в съответствие с процесуалните правила, както и обосновано е приложил последиците от липсата на доказателства, въз основа на които да се направи извод за осъществено в полза на касатора придобивно основание по чл.79, ал.1 ЗС. Допускането на касационното обжалване по следващите два въпроса се търси при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но касаторът не е изложил аргументи защо се налага произнасяне по реда на чл.290 ГПК и в каква насока следва да бъде то, което само по себе си препятства допускане на касационното обжалване. Освен това и двата въпроса нямат изискваното с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение за изхода на спора. По отношение на въпроса, касаещ приложението на Закона за опазване паметниците на културата това е така, защото въззивният съд изрично е посочил, че този нормативен акт и последващо обнародвания списък на историческите паметници от национално-освободителните войни в Х. окръг не представляват придобивно основание или титул за собственост. Съдът не се е позовал на разпоредбите му като основание за отхвърляне на претенцията, нито пък е направил връзка между този закон и статута на процесния имот в периода 1900 г. – 1947 г. По въпроса чия собственост е била към 1900 г. църковната сграда в [населено място] съобразно действащите към този момент нормативни актове и може ли Указ на княз Ф. да бъде основание за превръщане на държавната собственост на църковна сграда в публична общинска собственост, при положение че такъв вид собственост съгласно действащото към този момент законодателство не е съществувала: Въпросът е формулиран некоректно, тъй като третира статута на „църковна сграда”, а по делото е установено, че към момента на издаването на Указ № 15 на княз Ф. I (ДВ, бр.34 от 15.02.1900 г.) се е касаело за джамия, т.е. храм за извършване на богослужения на мюсюлманското, а не православното християнско изповедание. На следващо място, въпросът включва имплицитното признание на касатора, че сградата, предмет на Указ № 15 на княз Ф. I (ДВ, бр.34 от 15.02.1900 г.) е била държавна собственост, което пък дава отговор на първата част на питането - чия собственост е била тя към 1900 г. В тази връзка следва да се има предвид и формираната с Решение № 25 от 27.02.2015 г. по гр.д.№ 5326/2014 г. на ВКС, І г.о. задължителна съдебна практика, съобразно която по отношение на правото на собственост на Българската православна църква (като предвид особената структура на Българската православна църква, имуществото принадлежи на Църквата и се разпределя между отделните й местни поделения според нейния Устав) след извършеното от Българската държава признаване (за първи път с чл.39 от Т. конституция) не са установени специални правила, т.е. не е приеман специален нормативен акт. Е. устав, приспособен в България чрез приемането му от VІІІ Обикновено Народно събрание, утвърден с Царски указ № 1 от 13.01.1895 г. и обнародван в ДВ, бр.23 от 30.01.1895 г., в чл.148, т.1 и 9, чл.150, т.1 и чл.156, т.6, 11, 12, 13 и 14 урежда само начина на използване и отчуждаване на недвижимите имоти. Ето защо по отношение на предвидените от законодателя придобивни способи и начина на удостоверяване на притежавани от Църквата вещни права върху недвижими имоти приложение намират общите правила, важащи за всички правни субекти в държавата, така както е прието и с обжалваното решение. Съобразно разясненията, дадени в т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви - за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице в случаите, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, като наличието на уеднаквена по реда на чл.290 ГПК съдебна практика изключва възможността за допускане на касационно обжалване. Във връзка с обсъждания въпрос такава практика е формирана с цитираното Решение № 25 от 27.02.2015 г. по гр.д.№ 5326/2014 г. на ВКС, І г.о. и доколкото въззивното решение не й противоречи, касационното обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.